В кръчмата

         В малката синя кръчмица влезе едно момиче безшумно и седна под стария часовник зад ъгъла. Кръчмарят се усмихваше и слънцето залязваше далече зад прозореца.
         Ние въздишахме на малката маса... Твоето лице потъмнява от здрача. Ти пушиш цигарата си мълчаливо... усмихвайки се.
         Защо не ме погледнеш така, както те гледам аз сега?... Ние мечтаехме пътешествия, приключения в непознати хотели на стари градове... ние пътувахме с въздушни железници, седнали един до друг в малката стаичка някога... Ние виждахме през прозореца зелените лица на уличните жени, привечер. Съзерзавахме кротките врани и антените по високите къщи... Разговаряхме с котките и дъжда... Но ето, мой приятелю, сега въздишаме двамата на старата маса... ти пушиш цигарата си мълчаливо... мен ми се плаче... и колко вино... колко вино...
         Така му говорех аз... Така говорех аз тихо на своя приятел... Той не ми казваше нищо.
         ...И когато часовникът прегракнало запя старинната, тиха песен, една малка синя птичка кацна на стария прозорец на кръчмата и целуна с тъмната си човчица дъждовните капки по белите кротки стъкла... А вън валеше дъжд... Слънцето го нямаше вече... Беше тъмно...
         - Ние скърбим, приятелю мой... Ние скърбим за нашите съзерцания лете от прозореца на малката стаичка. Ние никога няма да пътуваме с океански параход към Америка... Няма да видим никога южните градове на тропика... Няма да стигнем в Сингапур никога, никога... Ние не мечтаем вече, приятелю мой... ние сме самотни, съвсем самотни. - И само привечер се отбиваме тихо в кръчмата и пием дълго... дълго... и не казваме нищо...
         Така говорех аз на своя приятел. И той не ме поглеждаше така, както го гледах аз... и на мен ми се плачеше... Защо годините застаряват вече нашите лица и ние не направихме нищо за никого - и бяхме така самотни тази вечер в старата синя кръчмица...
         А после влязоха в полуздрача трима души мълчаливи и кротки, те влязоха полека в тихата кръчмица и единият от тях носеше малка хармоника. Той седна безшумно до стария тезгях и засвири с малката златна хармоника. А в кръчмата пееше един самотен тъжен старец... Той пееше неразбрано някаква стара песен - и момичето от ъгъла се усмихваше със своите големи златни очи. То кротко развя малката си синя коса от тъмните прозорци на кръчмата; и аз виждах как то танцува безшумно и слушах как подът тихо скърца под неговите тъмни нозе...
         Малката сребърна кръчмица пътува бавно към хоризонта с кроткия старец и синьото танцуващо момиче. А навън тихо вали дъждът... И няма никого при мене... и никой никога няма да ме обича... и да ме помилва безшумно по косите с ръка, когато се здрачава.
         - Мой приятелю, защо на мен ми се струва, че аз плача и че съм сам - завинаги... в тази златна весела кръчма?
         Защо на мен ми се струва че ти се отдалечаваш мълчаливо в тъмнините заедно с жълтите фенери и дъжда - завинаги... завинаги... Защо аз искам да целувам лудо, до смърт, старите стъкла на прозорците, да крещя, да се гърча в тази стара, синя кръчма, където тъжният, мълчалив човек свири със своята малка хармоника в ъгъла и дъждът полека вали в тъмнината навън - над самотните тъжни фенери...
         Така говорех аз на своя приятел тази вечер... И той не каза нищо, и не ме погледна нито веднъж така, както го гледах аз, но когато излязохме навън, той докосна с мокрите си ръце ръката ми и като се спря безшумно до уличния стълб, целуна тихо моите устни под безкрайния дъжд, в тъмнината на пустата улица.

върни се | съдържание | продължи