ВЯРА

На Емил Манов

Не можем да бъдеме вече ония момчета
със толкова обич и светъл възторг във сърцето,
които изпиваха синия полъх на вятъра,
които вървяха със смях надалеч в необятния,
тревожния град... тази трепетна, пееща младост.
- Когато се смеем дори, о, дори и да страдаме!...

Животът нахлу помежду ни, нахлу, завъртя ни.
Животът ни люшна, залута ни като пияни.

И трябва да пазим: ще паднеме в някоя локва.
И трябва да гледаме: хляба, спокойния покрив.

- Какво е възторгът? Kакво са мечтите човешки?
- Превиваш глава и ти става по-тежко и тежко.

И някога вече, когато не можеш изтрая,
издъхваш с куршум или лягаш без дъх под трамвая...

Животът нахлу помежду ни, нахлу, завъртя ни.
Животът ни люшна, залута ни като пияни.

Но ние ще паднем ли с теб? Като пролетен огън
не ще ли ни свети родената в труд и тревога
единствена цел и надежда, ведрата вяра?
Не ще ли ни грее, в сърцата ни бунт да разгаря?...

И може би някога пак ще сме тия момчета,
със обич безкрайна и много възторг във сърцето.

върни се | съдържание | продължи