ЗА КРАСОТАТА
Би могло да се говори за нея с езика на древните. Тези, които я разбираха, знаеха да бъдат силни. Техните изтънчени наслаждения я излъчваха заедно с радостта, която е самият живот впрочем. Къде са древните мраморни юноши, мускулите, членовете, съвършените усмивки?
Древните съзерцаваха човека в неговата жизненост дори когато той биваше нещастен. Но много по-късно ние съзерцавахме вече само своята умора, угасването на силите върху едно разпятие, своето скръбно самоотречение. Красотата ставаше безкръвна, бледна, страдаща за печално изгубения живот може би, но все още властна в своето божествено примирение. Къде са днес византийските светци, - с дълги, прозрачни пръсти, с огромни очи, където още гори в своето съсредоточение един подгонен живот, като някакъв непознат пламък?
Ние не бихме могли да живеем без красотата впрочем, това се знае. Но защо ние я изопачавахме така жистоко и толкова често? Плячка на страх и на много злоба, защото бяхме вече съвсем слаби навярно, ние най-сетне с една просташка несправедливост провъзгласихме ползата за неин ужасен заместник. Не означаваше ли това обаче краят на една благородна и силна човешка раса, щом като една отмъстителна тълпа можеше вече да тържествува?...
Затова аз ви обичам вас сега, болезнени търсачи на старата красота. Вие я откривате в опиянението от алкохола и в изтънчената еротика понякога. Много болни, вие имахте все още силата да я усещате, макар и в порока. Аз самият, боледувайки в младостта си, страдах от тази мрачна, болезнена красота, която малко по-късно стана съвсем безжизнена. Но тя, казвам ви, е също така краят на една благородна и вече твърде изтощена раса, уви.
Ах, ще я открием ли ние, нея, - истинската; която присъства навсякъде, неоткритата; която ще извика най-хубавите смехове, най-тържествените мълчания?
Ще имаме ли силата да разберем, че тя е в движението и в покоя на всички неща, красотата, която се противопоставя на страха, за да възтържествува един ден в жизненото човешко съзнание?
върни се | съдържание | продължи
|