Александър Вутимски

есеистика

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ЗА РАДОСТТА

 

 

 

         Дълго време пияниците пееха с изкривени лица. Аз стоях между тях неподвижен, усмихвах се безмълвно срещу техните болезнени погледи, чаках. Нещо не се случи обаче. Те вече не чувстваха нищо сега; те бяха много пияни и навярно падаха често върху мръсния тротоар, когато трябваше да се прибират. Аз бях ги търсил, за да забравя нещастието си, лошите пороци, които ме безпокояха вече, също и предишното усамотение.
         Аз бях длъжен да открия радостта впрочем, измъчвайки себе си върху гатанката, която още не разбирах. Аз страдах наистина през тези часове на опиянение в кръчмите и пустите паркове. Но след това аз щях да разкрия за сетивата си и за съзнанието радости, които тогава още не познавах.
         Може би много по-късно аз бях вече луд. Само ако можеше радостта от нещата да бъде лудост; ако можеше моето прекрасно спокойствие да бъде наистина безумие. Защото, сигурно е, че аз бих изглеждал безумен на онези, които са убедени в нещастието.
         Не е случайно впрочем, че моят най-хубав смях се раждаше в една болница между разстроеното човечество. Но аз трябваше да повярвам в себе си най-напред и дори - сега вече мога да го призная с усмивка - да отрека в съзнането си почти всичко останало. Вие предполагате вече, че това е било някакъв хаос. - Но да, през хаоса е необходимо да се премине. Инак ние бихме намерили за нашия живот само едно лъжливо равновесие.
         Не е чудно, че аз съм обичал Уайлда, който изтрагна от своите пороци поезия. Бодлер можа да открие за себе си красотата в злото. Но всичко това беше много мрачно и завърши съвсем печално все пак. Те не можаха да открият живота като че ли. А радостта стоеше все още скрита зад всички неща, като един непокътнат рудник. И аз трябваше да изпитвам страданието на повечето хора в света, когато я виках напразно през времето на младостта. Без малко, поради честите разочарования, аз щях да повярвам, че тя е само една илюзия.
         Сега мисля, че и убиецът би трябвало да я намери най-сетне. Най-неспокойният и най-страдащият също би трябвало да усетят нейното присъствие и в най-мрачните изстъпления дори. Тя е големият лек впрочем, спасението на душите.
         Ето, аз мечтая не за анархията в света сега, а за вечната сигурност.
         Разрешете тази гатанка.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]