ЗОВ

Тоя вятър из шумните улици.
Ти вървиш с неспокойни очи.
И далечната снежна качулка
на върха разцъфтява в лъчи.

Във дъждовните синкави локвички
гледат жици, небе и стъкла.
И над мокрите, пролетни покриви
в разпиляната, златна мъгла

свети синьото пролетно слънце.
Ти вървиш и тревожно мълчиш.
И в очите ти, в свежест потънали,
нещо бодро и мощно звучи.

Тая пролет и хората грейнали.
Тия в слънце и в сняг върхове.
Някой гръмко, възторжено пее.
Някой тича, гори и зове.

- Към простор! Към борба!... Ето плиска
пролетта от възторзи река.
И така, о, така ти са близки
всички хора тревожни сега!

върни се | съдържание | продължи