Пейо Яворов

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

БЕЗ ПЪТ

 

Пейо Яворов

 

 

 

Не знам аз дали слънцето изгасна,
не зная дали ослепях: не знам
света ли е изгинал - и не зная
самоси не съм ли оглушал.

 

               Едвам,
в безмлъвна тма, без видим път, без ясна
що-годе цел, отегнали нозе
дотегнало ме влачат.

 

               Аз блуждая
без вяра нявга да намеря
навън посока из удавен
в мъглите лес.

 

               Вдървен от студ,
измъчен от безсмислен път и труд
за странного си бреме, изоставен
от себе си и бога - и готов
на всичко, аз се лутам.
               Аз вървя
самси на мисълта обезверена
под непросветното небе; самси
в живота обезсмислен, лес оглъхнал
без вятър и без лист.

 

               Вървя
в безверие, о необезверена
любов, - защото спиш! - и тебе нося.
               Вървя самси,
о звук непрозвучал и незаглъхнал,
любов, - защото спиш! - и тебе нося.
               Ти бе - и си
злочеста и честита: аз те нося...

 

Вървя.
      Глава безгрижно приклонила
на рамото ми; стегнала ръце
детински привично на мъжка шия;
под южни небеса в съня си млад
унесена: ти спиш.
               И с тъмна сила
разтръгнал гръд, разкъсал и сърце,
облял те с кръв, сред мрътва самотия
все сам - на саможертвата нерад,
пристъпям аз.
               Под кървавия мраз
понесъл те, разтръгнах си гърдите,
сърцето си разкъсах - со струите
на топла кръв дано те мога стопли.
               Пристъпям аз
едвам, внимателно, без вопли
и да те не разбудя съм готов
на всичко...
          Кръв, и топла кръв се лее
по тебе - и сънуваш, о любов,
че слънцето на китен май те грее...
Ти спиш.
          Внимателно, с последна сила
пристъпям аз: и в тая тъмнота
     не ще се спъна; - в тая глухота
     не ще въздъхна.
               Само, наближила,
     смъртта повика ли сами я мен
     на вечен сън, за ужас и провала
     теб може да разбуди.
               Ослепен,
     аз няма да я видя, - оглушен,
     аз няма да я чуя: в мрак предстала
     и шепотно зовяща.
               Но тогаз
     ще сетя твоя първи трепет аз,
     о символ на живот! - и не, живота
     не ще успей на ужаса в хомота
     живот да те направи...
               Че готов
     на всичко, аз те нося - и крепи,
     крепи ме любовта, любов!
               Спи-спи!...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

©1998-2021 г. „Литературен клуб”. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]