Пейо Яворов

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ПЕСЕНТА НА ЧОВЕКА

 

Пейо Яворов

 

 

 

На д-ра К. Кръстев, мой благосклонен учител,
неизменен другар и всегдашна опора
през дни на изпитания

 

 

 

Един и същ на битието с урагана,
аз шеметно се нося, дух из океана
на тъмнина нестресвана от сън за ден,
без нявга мигом негде да застана,
напред самотно устремен.

 

Живота и смъртта крила ми са предвечни,
размахани задружно, - близки и далечни
предели аз не виждам сред размаха свой;
на мигновенията бързотечни
изгубих тягостния брой.

 

Къде отивам аз, терзан от знойна жажда?
Мечта подир мечтата гине и се ражда...
В тъма и сам - към светлина ли, към любов?
Из хаосите явствен се обажда
към мене нечий родствен зов.

 

През тайната на димните потоци звездни,
кръз ужаса на гробно млъкналите бездни,
заслушан аз минавам, - бди тревожен ум,
с надежда за минутите възмездни
на стигнат край в безкраен друм.

 

И може би в безкрая гоня аз граница,
с напразно вярван сън за бъдаща зорница -
слепец пробуден, сляп отвека и навек...
И може би в заключена тъмница
от своя зов аз слушам ек.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

©1998-2021 г. „Литературен клуб”. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]