Пейо Яворов

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ЛУДИ-МЛАДИ

 

Пейо Яворов

 

 

 

Тя ме иска, аз по нея
мир не зная, луд лудея.
Аз от стара майка крия,
тя от татко зъл бекрия.

 

Дето седне, дето стане
пуста майка, и захване:
„Тебе, синко, е прилика,
чуй, съседкина Велика.

 

Хем да видиш! домовита.
Знаят всички даровита...
Тя честта ми ще да пази,
старост няма да погази!“

 

Ей че глупо! Що да сторя?
Пък е майка, с ум се боря!
И мълча си, а сърцето,
бяс го къса него клето.

 

В къта легнал Росин татко,
чашите целува сладко,
пие вино и ракия,
па я хока и кори я:

 

„Дъще, взеха ти главата
кладенците и хората;
дъще, стига си бесняла,
след обесници лудяла.

 

Слушай! Станча одобрявам,
с Хъков Станчо те главявам;
днес баща му - той ми рече,
аз му рекох... свърши вече!“

 

А Росица слуша клета
дума страшна, триж проклета,
слуша, тръпне и проклина.
Горко, боже, нам двамина!

 

Тя ме люби, а по нея
аз дене-ноще лудея;
аз от стара майка крия,
тя от татко зъл бекрия.

 

Мръкне - мине, вардя време,
чак и господ да задреме,
тикна в пояса камата,
па към Росини в тъмата...

 

Тръне-мръне кой ти гледа?
Плет да бъде десет реда,
спят ли кучета и хора,
бог помози! - хоп на двора...

 

Там в градината Росица,
плахата ми гълъбица,
восък бледа сред шумака,
вие китка, мене чака.

 

Че сърце глава не пита,
то е птичка дяволита:
дето иска, се пилее,
дето иска, там ще пее.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

©1998-2021 г. „Литературен клуб”. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]