НА НИВАТА

Пейо Яворов

Недей дочаква и зори,
   Върви ори, ори, ори...
     Като няма прокопсия,
     Плюл съм в тази орисия!
Немигнал, ставай: ей, месец още
насред небето, дълбока нощ е.
Главата тегне, а сън очите
залепя сякаш. Какво е време?
Великден иде, пак оран, семе
земята чака, нижат се дните.
По-скоро, хайде! Че да се впряга;
съседа, чуваш, и той се стяга.
Излезеш, идеш, в земя корава
напънеш рало, халосаш вола...
Мъглата нощна затъне в дола,
огрее слънце и чак тогава
     за отдих спреш,
     а свяст се вий -
     и пак поглеж:
     Дий...
       Дий, воле, дий!

*

     С трънак и плевел се бори,
     весден ори, ори, ори...
       Като няма прокопсия,
       плюл съм в тази орисия!
Настане утро, гори небето,
цветя миришат, ехти полето:
овчар засвирил, стада заблели,
по всички храсти пилци запели.
И гледаш, слушаш, не знам досадно
защо ти стане: их, опустяло!
В гърдите нещо така заяло,
че кръв застива в сърцето страдно...
Ручок дохажда и слънце-пламък
прежуря, пали дърво и камък:
а в пот възвряла, гори снагата.
Да караш вече къде ти може?
И кръст изправиш най-сетне, боже,
па вземеш гладен завчас торбата.
     И лучец еж,
     водица пий -
     И пак поглеж!
     Дий...
       Дий, воле, дий!

*

     До гроба слънце те гори,
      и все ори, ори, ори...
       Като няма прокопсия,
       плюл съм в тази орисия!
Дома се връщаш окапал вече
по късна вечер и отдалече
зачуеш в село и плач, и врява...
Какво ще бъде? - недоумява
кратуна проста; а виж, излиза,
че бирник царски дошел е днеска
и сиромаси - тресе ги треска:
„Не взема само от голо риза,
дете от майка!“ - тъй всеки дума.
И ще помислиш, че бие глума:
„Да готвиш толкоз!“ О-хо, в главата
почешеш ли се най-на еднъжки,
пари да падат наместо въшки!
И смяташ, мислиш, до механата.
     Там, колко щеш,
     на вяра пий,
     че то поглеж!
     Дий...
       Дий, воле, дий!

*

. . . . . . . . . . . . . .

Така си мреш,
така сме ний,
така - поглеж!
Дий...
       Дий, краста, дий!

върни се | съдържание | продължи