Пейо Яворов

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

РАЗДЯЛА

 

Пейо Яворов

 

 

     

    Цветана - девойка.
    Богдан - юноша, въстаник.

 

Стая.

 

Цветана (стои при прозореца и се вслушва навън. Далечно пушкане).

 

Богдан (облечен въстанишки и въоръжен, явява се на вратата).

 

Цветана!

 

Цветана (дръпва се, вижда Богдана и застава смаяно посред стаята).

 

Богдане! Нима...?

 

Богдан (приближава развълнуван). Прощавай!

 

Цветана.

 

Боже, сън не е ли?
А днес ли...

 

Богдан.
Чуеш и сама.
(Далечни викове: „Да живее България!“ Пушкания и камбанен звън.)
Предател за другар сме взели...
И може би едничек ден,
едничек час - и щеше вече
да бъде късно; известен
войводата, че недалече
врагът е примка зарад нас
поставил, каза - и реши се...
Сега - зове ме божи глас, -
народният... А ти -

 

(Слага десница върху рамото й.)

 

моли се
и нека господ защити
България.

 

Цветана (просълзена).

 

И тебе още,
и всинца ни. Да помнищ ти,
че с твоя край - и моя до ще,
пази се...

 

Богдан (целува я).

 

Миличко дете!
Живот, имот не наши само -
и на родината са те;
потребно бъде ли, тогаз -
погледай! - пушката на рамо,
през кръста сабя, че и аз
на своя ред... Оттам нататък
добро ли, зло ли отреди
съдбата, - дълъг или кратък
ще бъде пътя ми, - в гърди
ще имам сладката утеха -
че съм изпълнил дълг свещен.

 

(Зачестен камбанен звън.)

 

А чуй...! Оковите се снеха,
развит е кървавочервен
бунтовен пряпорец; юнакът
с юнака се здрависва там,
под него. Сбогом! Зная, чакат
съратници...

 

Цветана.

 

Постой! Едвам
не полудявам, - целуни ме...
(Богдан я целува.)
Тъй много бързаш, че... Уви!

 

Богдан.

 

Цветано! - Цвете, сладко име!
Целувам те, но забрави
пред святият алтар народен
любовника въстанал роб
и чакай гражданин свободен,
а иначе търси ме в гроб.
(Далечна въстанишка песен. Сепнато.)
Но аз...

 

Цветана (хваща го за ръцете).

 

Постой, почакай малко,
минутка още... Само, ах,
да знаеш колко ми е жалко, -
не знам защо... Така е - страх,
че може би... Но искам аз
тъй много друго да ти кажа,
тъй много - и върви тогаз;
ала напразно - да се смажа.
не иде дума на език.
(Богдан прави леко движение.)
Почакай...
(Мълчание.)
Ще ми се да можа
(като под слънчице-топлик
росата капка)
, щом положа
глава ей тук -
(притиска се о него)
и на часа
безследно аз да се изгубя
и с тебе слея - и да са
и кръв и плът едно. Ах, любя -
тъй както никоя... затуй
и клета съм...
(глухо ридание; в това време из улиците пеят.)

 

Въстаници (приближаващи).

 

Доста вече неволия от поганска тирания, -
пряпорец се вей,
хей!
Мила, ни е бащиния, -
ура, да живей!

 

Богдан.

 

Свести се, мила!
Цветано, българко - и чуй!

 

Въстаници (минуващи).

 

С вражи орди в разправия,
за отнета слободия,
кръв ще да се лей,
хей!
Драга ни е бащиния, -
ура, да живей!

 

Цветана (като в сън).

 

България...

 

Въстаници (отдалечаващи се).

 

Ще низвергнем тирания!
Слободия, слободия, -
кой я не милей?
Хей!
Скъпа ни е бащиния,
ура, да живей!...

 

Цветана (заслушана - все тъй).

 

Да имам сила
за двамата...
(като изглежда Богдана, с растяща възтържност)
Отивай там,
на славен път... И ти - ! Тогава
и аз обикна ща те, знам,
сто пъти повече...

 

Богдан.

 

Познава
душа душата - и сега
видях аз моята Цветана.

 

Цветана (гледа го възхитена).

 

Юнак... Върви и не в тъга,
не в мъка - в радост ще остана.

 

Богдан.

 

Родино, скъпа ми е тя,
но жертвата ще бъде двойна -
и горд съм!

 

Цветана (прегръща го).

 

Време отлетя,
върви!

 

Богдан (като я целува)
Девойко най-достойна,
прощавай!

 

(Излазя бързешком)

 

Цветана.

 

Слаба съм жена -
и свързва женска орисия
ръцете... Буря и война -
това е негова стихия,
а моята - ?
(С копнение)
Но инак, той -
и дни такива... Само с него
светът е свят... Соколът мой,
соколът ми! - Но вече де го?...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

©1998-2021 г. „Литературен клуб”. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]