Пейо Яворов

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

САФО

 

Пейо Яворов

 

 

 

„Най-сетне, Аттис!... Тук, сред тия мраморни колони,
аз пях в копнение с наведена глава;
под сянката на тия пеноцветни клони
аз шепнах на любов заветните слова
тъй дълго - и едно ги ехото повтори.
Най-сетне! Моя... Нека те света съзре!
Сияние - далечни арфи: то в простори с
сияй и пей под ласка огнена море.
Приплисва доле там, на първото стъпало,
и в немощ гине уморената вълна.
Какво ли нея из безкрая е подбрало?
Предчувствие за тебе може би, - една,
единствено свещена цел за смърт... Ревниви
долитат, гинат уморените вълни.
Но ти си в моите обятия щастливи
        и в тях ще те огряват всички дни!“

 

- Сафо, божествена...

 

        „И, Аттис, - ето, що ли,
кажи, що друго като твоята коса
би могъл смъртен от безсмрътните да моли?
Кълна се в тебе, нивга утренна роса
не е по-светли на зората отразила
припламналите къдри. И ръце кои
за покривало на богиня тая свила
тъй нежна са изпрели? Свилени струи
сред тях две бели гълъбици са заспали...
Гърдите ти на Афродита са олтар:
две гълъбици... Кръвоцветните корали
на техните глави - еднн достоен дар
за нея, Знойнобедрата. Но ръф жадува
една вълшебна роза: май е, - тя цъфти -
и, Аттис, дал е Олимп вснчко ономува,
комуто я в забрава днес отдаваш ти!“

 

- Сафо, как страдаш!

 

        „Не. Не си ли тук - и моя?
Една за друга две земята ни роди.
И как мъчително те дирех сред безброя
по гмежни пътища, по глъчните стъгди!
Ти бе на утрото в усмивката прозрачна
и цял ден аз те дирех, до последна мощ;
ти гледаше през погледа на вечер здрачна
и аз безсънна те сънувах цяла нощ..
И страх ме е, дете! - Дете благоуханно,
нима си вече яв, не си ли още сън?
Усещам твоя дих - и колко ми е странно,
че трепетна сега гориш от мене вън...
Но ти си моята душа! Аз знам: душата
представа в сетен час пред взора поразен.
О Аттис, о измама дивна на мечтата...
Че ти си моята душа - и ти си в мен!“

 

- Сафо...

 

        „Аз искам поглед в погледа бездънен
и до безчувствие приплетени ръце, -
словата, медените капки в шемет сънен,
риданието на примиращо сърце! -
Не... В тъмен взор светкавици внезапни; пламък
на кръвоцъфнали страни; отчаян мах
за глътка въздух; от гърди оттласнат камък;
мъгли - и освежителния техен прах!
Отгатната стократно плът - и все незнайна, -
безбрежна нощ и неочаквана зора...
И сепването на продумалата тайна:
на вечността полуразкритите недра...
Мечта, душата ми лежи пред мене нага,
попукали са устните й жад и зной;
душа, мечтата ми е облак пълен с влага -
и нека те удави нейния порой!“...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

©1998-2021 г. „Литературен клуб”. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]