Йордан Йовков

драматургия

Литературен клуб | страницата на автора | българска литература

 

 

АЛБЕНА

 

Драма в три действия

 

Йордан Йовков

 

       

      Действащи лица

       

      АЛБЕНА
      КУЦАР, мъжът й
      НЯГУЛ
      НЯГУЛИЦА
      ИВАН СЕНЕБИРСКИ
      ДЯДО ВЛАСЮ
      МАРИН, кметът
      МАРИНИЦА
      ХАДЖИ АНДРЕЯ
      ГАВРИЛ
      ГАВРИЛИЦА
      ДАСКАЛ ТОДОР
      ГУНЧО МИТИН
      БАБА МИТА
      САВКА
      КЕРАНИЦА
      МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ
      СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ
      СТАРШИ СТРАЖАР
      СТРАЖАР
      СЕЛЯНИ
      СЕЛЯНКИ

       

       

 

 

Действието става преди войните, в едно село в Североизточна България. Облекло – народните носии по тия места; само Сенебирски и Нягул са облечени полуграждански.

 

 

Бележки за външността и характера на действуващите лица:

 

 

Даскал Тодор – около 60 год. Облечен е полуграж-дански – широки панталони от домашен шаяк, също такава жилетка. Често пъти не носи палто, а е по ръкави – също от домашен, тъкан плат. Понякога носи палтото си наметнато на едното рамо и като върви, силно размахва свободната си ръка и завъртва ту едното си, ту другото си рамо. Голям нос, разделена надве побеляла брада, малко еврейски тип. Често вади гребен и с бързи, привични движения разчесва брадата си. Непостоянен и безхарактерен, но наклонен към добродушна веселост, обикновено държи ръцете си отзад. Когато приказва, прави живи ръко-махания, а на лицето му се явяват най-разнообразни мимики. Най-обикновеният му жест: поглажда брадата си, като я оправя – надясно, наляво, пак надясно. Селяните зачитат в него стария и заслужил все пак учител, но не крият пренебрежението си към безхарактерния човек.

 

Куцар – 30–32 год., но изглежда по-възрастен, отколкото е. Голяма, почти четвъртита глава, къс врат, гъста, сплъстена коса, която стига чак до веждите му. Едро лице, едри черти. Цял е посипан с паспал. Плещите му са тъй широки, че изглежда попригърбен, а ръцете му, отдалечени от рамената му, висят като разперени. Обикновено е намръщен, съсредоточен в работата си, но когато се засмее – лицето му изведнъж се променя – светва и става добродушно. Бавно говори, бавно върви, но от цялото му същество ниша страшна и непоколебима сила. Глуповат човек, но способен на голяма привързаност, честен и добър, но страшен в гнева си.

 

Дядо Власю – около 60 год., но още съвсем запазен и здрав човек. В брадата му, която той е оставил и не бръсне има цели снопчета черни косми. Веждите му са също черни. Брадата му помага, за да минава стар, гдето трябва, но той сам не се мисли за остарял. Жив, лукав поглед. Може да се смее, когато си ще – с изкуствен, провлачен смях. Не работи вече (работата е оставил на синовете си), затуй ходи стегнато и чисто облечен. Носи дрянова патерица.

 

Гунчо Митин – може би най-бедният човек в селото. Трябва да е на около 40 год., но той е от ония хора, възрастта на които мъчно може да се определи. Дребен, с гъсти разбъркани вежди, с гъсти мустаци. Възпалени клепачи и бели петна от лишеи по лицето. Има нещастен вид, като че е изгубил нещо или като че е объркал пътя. Тук-там по ръкавите на ризата му се виждат кръпки, едро и неумело шити.

 

Иванчо Сенебирски – 28–30 год., повече грозен, отколкото хубав. На лицето, доста изпито и бледно, личи ранната умора на богаташки син, който пилее пари и щедро плаща за удоволствията си. Винаги избръснат и причесан, той е облечен стегнато и напето, подобно на всички чифликчии, когато са на село: мека шапка или руски каскет от тъмносиньо сукно със също такава козирка – типична шапка за чифликчиите, – късо кади-фяно палто с пояс през средата, сбрич панталони и с чизми (или гамаши).

 

Гаврил – 27–28 год., черноок, хубавеляк, с някаква стзра, застояла в очите му скръб. Инак, сприхав и буен. Облечен е не само спретнато и чисто, както се носят синовете на по-богатите селяни, но и юнашки кокетно: изпод калпака му се вижда като крило черен перчан, поясът му е ярко червен, широко опасан, отзад малко спуснат надолу, а крачолите (пачите) на черните му потури са с широки краища и разкопчани до известна височина – нещо, което се смята за малко предизвикателна юна-щина. По външност той най-вече е лика-прилика на Албена и в това отношение – сериозен съперник на Нягула.

 

Хаджи Андрея – 60–65 год., напълно запазен човек. Едро, червено лице, избръснат, сиви вежди, сиви мустаци. Горд, самоуверен, величествен. Както се носят по-старите селяни по тия места, той е облечен със сиви потури, сива абичка, по-прибран и по-тъмночервен, дори морав пояс. На гърдите му, прекарана през шията, е провесена тънка сребърна верижка на часовник. На краката си носи високи до под коленете, сиви кал-цуни. Хубав, кръгъл калпак от сива, дребнокъдрава кожа. Говори сопнато, гърлесто. Не търпи възражения, знае, че не го обичат, но чувствува силата си. Носи дрянов бастун – домашна направа.

 

Кметът Марин – около 40–45 год. Умно, открит у лице, с малки мустачки. Говори с леснота, правилно, убедит -но. В него личи склонният към удоволствия жизнерадостен човек, който умее обаче да се сдържа и достойно да носи отговорността си на кмет. Облечен е като по-младите селяни – черни потури и червен пояс.

 

Нягул – 30–32 год., строен, хубав, с гъста черна коса. Енергично, открито лице. Има увереността на човек, който добре познава работата си. Много не говори, повече слуша и наблюдава, сериозен е и често отбягва погледа на събеседника си. Само когато е с Албена, у него се събужда друг човек – влюбен и дори нежен. Облечен е като работниците-техници – с работна блуза (не вън от панталоните) и с дълги панталони.

 

Старият другоселец – 60 год., бяла коса, бели подстригани мустаци, бръснат, но брадата му е ниско поникнала, като скреж. Пуши с лула, не се смее, очите му гледат изпитателно и хитро. Облечен е като хаджи Андрея – сиви потури и сиви калцуни – но по-бедно.

 

Младият другоселец – 20–22 год., рус, строен момък.

 

Мариница – 40–42 год., снажна, самоуверена, горда – същинска селска царица. Отнася се към другите покровителствено и отвисоко.

 

Савка – 25 год., румена, черноока, хубава. Държи се малко стеснително, лесно се засрамва и черви, но и лесно се смее. Около бузите над челото й – букли черна като смола коса. Черни, хубаво извити вежди.

 

Кераница – 25 год., по-остри черти, бледно лице. Хубавичка, но завистливо се вглежда в Албена и Савка.

 

Гаврилица – 25 год., възпълна, груба, некрасива. Резки обръщения на селянка от богат род, недоволна обаче от съдбата си.

 

Нягулица – 25–26 год., слаба, рано застаряла от труд и раждане, бледо измъчено лице, с явни следиот предишна хубост, облечена е скромно, дори небрежно.

 

Баба Мита – 60–65 год. Набръчкано лице, но още енергично и бодро. Върви права и инак плачливият й глас не отговаря на още запазените й сили.

 

 

 

 

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

 

 

     Голяма дъсчена сграда на парна мелница, от която, до известна височина, се вижда само една стена, обърната напред, и част от лицето, обърнато полуналяво. Долу, покрай предната стена – чердак с дъсчени пейки. Вдясно, под люляков храст, друга пейка. Откъм лицето, близо до ъгъла, гдето е чердакът, се вижда широко разтворената врата на мелницата. Една пътека започва оттам, извива покрай чердака и се губи надясно към селото. Друга пътека се отделя наляво към кръчмата. В дъното, далеч и надясно, се виждат зелени поляни и ниви, а по-близо, по склоновете на хълма – бели селски къщи със сини первази. Навътре, към другия край на мелницата, непрекъснато се чува шумът на мелничните камъни и равномерните удари на дима в железния комин.

 

     Пролет, хубаво време. Гунчо Митин стои прав до чердака, държи камшик, гледа навъсено и нещо си мърмори. Наспоред него е Гаврил, но гледа насреща към къщите и си прави цигара. От време на време Куцар изнася от мелницата пълни чували с брашно, излиза наляво и после се връща. Откъм кръчмата глухо – надалеч се чува гайда, а понякога – и високи провиквания.

 

 

ГАВРИЛ. Бай Гунчо, какво си приказваш сам?

 

ГУНЧО МИТИН. Бая си за бълхи. В една воденица няма ли ред, ти я остави нея. По-хубаво вземи, че я запали.

 

ГАВРИЛ. Ха! Е, защо?

 

ГУНЧО МИТИН. Затуй! Три дни стана как вися тук, и един кривач брашно не мога да си смеля. Работа имам, болно имам вкъщи. А има хора – не бързат. Ей го на, Иванчо Сенебирлията – той пие там в кръчмата, на него свири гайдата – знам ли го, човека богат, охолно му, не бърза. И като ме гледа, че се мотовеля насам-нататък – бай Гунчо, кай, ти защо не си смелиш, че да идеш да си гледаш работата. Иди, кай, си смели, кажи на Нягула да ти смели вместо мене, аз ти давам реда си, иди му кажи. Дохадям, казвам на Нягула, а той – не може, кай... Защо да не може? Човека согласен, а той – не може...

 

ГАВРИЛ (пуши и все още гледа към къщите). Не може, а?

 

ГУНЧО МИТИН. Не може, кай...

 

ГАВРИЛ. Е, няма нищо де. Не ти е голяма болката.

 

ГУНЧО МИТИН. Не е голяма... не била голяма... (Минава към чердака, сяда на пейката и замислено се заглежда към земята.) Хм... не била голяма...

 

ДАСКАЛ ТОДОР (излиза от мелницата, весел, дохожда зад Гаврила и го удря по рамото, за да го стресне). Какво си се заплеснал, мойто момче! Хванах ли те! Къде гледаш? Коя е онази там, дето ходи из двора, Албена ли? Нея ли гледаш?

 

ГАВРИЛ. Не гледам Албена аз.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Е, хубаво де, не я гледаш. Аз пък дойдох да си смеля малко брашно. Едвам можах да взема ред – страшна навалица, много свят, много нещо. Казвам на Нягула: слушай, казвам му, воденицата е за всички, наистина, обаче ние имаме повече право, понеже е в наше село. Не е ли тъй? Воденицата да е пред носа ти, дето се казва, а да не можеш да си смелиш, да останеш и за Великден без брашно! Воденицата е обща, право е, обаче... (Откъм кръчмата се зачуват провиквания.) Какво е туй? Гайда. Кои са тия?

 

ГАВРИЛ. Онзи пиеница, Иванчо Сенебирлията. И дядо Власю е при него.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Хе! Много рано направили главите. Брава! (Към Гунча.) Ти, Гунчо, какво си се замислил тъй, като петел на слънце. Да не си болен? (Гунчо не отговиря, не го и поглежда, а сами неопределено някак махва с ръка.) Добре стана, че взех ред. А ти, Гаврилчо, какво, да нямаш и ти да мелиш?

 

ГАВРИЛ. Не.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. А какво ходиш, нещо работа ли имаш? Гледаш как мажат жените, а? (Смее се.) Не се сърди, аз се шегувам. (Гледа след Гунча, който става и бавно и отпуснато, като си мърмори нещо, влиза в мелницата.) Какво пъшка тоз, какво има?

 

ГАВРИЛ. И той не може да си смели. Излъгал го Сенебирлията, казал му, че му отстъпя реда си, а Нягул казал, че не може... (Гледа подир Куцара, който, натоварен с чувал брашно, минава край тях.) Гледай го тоя... търчи с чувала, не иска да знае.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Кой, Куцара ли? Тоз слон ли, таз мечка ли? Какво ще му пречи чувала нему. Господ ум не му е дал, ама сила му дал.

 

ГАВРИЛ. А какво е плашило! И как можа тоя кривокрак дявол, тая грозотия, да вземе най-хубавата жена, Албена да вземе...

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Хубавата ябълка свинята е изяда. Да си я взел ти, защо не я взе? Кой не е тичал подир Албена? И ти не си ли тичал? Обаче, като дойде до женене, всеки се тегли назад – такваз била, онакваз била, сиреч излезе дума на момичето, не я щат. Ти защо не я взе? Дадоха я на Куцара, колкото да я оженят – ожени мома, да не е дома... Не беше ли тъй?

 

ГАВРИЛ. И тъй беше, и – не. Ама хайде, да кажем, че е тъй...

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Или ще кажеш, че чичо ти хаджи Андрея стана причина...

 

ГАВРИЛ. Не знам. Мълчи, че Куцар иде...

 

КУЦАР (отдалеч, на Гаврила). Какво ме гледаш... що се смееш бе... Я дай една цигара. (Плюе на ръцете си и ги търка.)

 

ГАВРИЛ (подава му табакерата си). Бе, Куцаре, отде вземаш таз сила бе! Как ги мъкнеш тез чували!

 

КУЦАР. ...Ъ! Сила! Сила ли й туй? Едно време бях силен аз, ама сега се повредих.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Повреди ли се? Как? Кога?

 

КУЦАР. Онази година. Подигнах един чувал, ама голям, ей такъв, имаше барем десет шиника. Онуй копиле беше, Коджамихалевия син, Глигор. Негов беше чувала. Помогни ми, рекох, бе, Глигоре. Не ще. А бе дръж, думам му, подигни ми. Не ще. Смее се. Че като се ядосах, като го грабнах...

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Кого? Глигора ли?

 

КУЦАР. Не бе, чувала. Като го грабнах, метнах го на гърба си. Сам. Ама усетих, че ме заболя ей тука е (показва под плешката си), сряза ме като с нож, нещо се скъса ей тука е. Оттогаз мога, мога, ама не е като по-рано. Къде!... По-рано сила имах аз, сила!

 

ГАВРИЛ. Колко се е борил Куцар по сборищата!

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Знам! Знам!

 

КУЦАР (възгордян). Една година на чамурлийския събор ми излезе онуй, куцото, Караивановия син, Още като се срещнахме, взе, че ме плесна по шията, ама тъй ме плесна, че ми светнаха очите. Чакай, рекох, сине майчин... Че като го прекарах, прекарах, че като го пипнах под чатала, завъртях го и – пух! на земята... Взе да рита... като заклано пиле...

 

ДАСКАЛ ТОДОР (смее се). Умря ли?

 

КУЦАР. Не умря, ама едвам го свестиха. Поливаха го с вода, разтриваха го...

 

ГАВРИЛ. Пусти Куцар!

 

ГЛАСЪТ НА НЯГУЛА (от мелницата). Куцаре!

 

КУЦАР. Ида, ида! (Променя лице и тичешката отива в мелницата.)

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Виж го... такъв, като мечка, обаче бои се от Нягула, слуша го.

 

ГАВРИЛ. Добър си е Куцар той... (Чуват се нова провиквания.) Ей го и кмета иде.

 

КМЕТЪТ МАРИН (иде откъм чердака). Какви са тез викове? Кои са тез хора?

 

ГАВРИЛ. Иванчо Сенебирлията. Той плаща. А като има помана, гости много. Там е дядо Власю, Данаил, Тачката.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Цялата пожарна команда, значи.

 

КМЕТЪТ МАРИН. Сенебирлията два-три деня го гледам все тука, тоз човек не си ли смля, че да се махне оттука?

 

ГАВРИЛ. Ти мислиш ли, че той е дошел да мели брашно? Хм... Седи на кръчмата и гледа насреща.

 

КМЕТЪТ МАРИН. Какво гледа?

 

ГАВРИЛ. Албена гледа. А онзи дъртак, дядо Власю, му шепне нещо на ухото, мотай го...

 

ДАСКАЛ ТОДОР (смее се). Кмете, виждаш ли каква била работата?

 

КМЕТЪТ МАРИН (чуват се още по-силни провиквания). Какви хора бе, какви хора! Малко да се засрамят, да кажат: чакай, какво правим ний... То бива, бива, ама толкоз...

 

ДАСКАЛ ТОДОР (ниско). Гавриле, бягай, че хаджи Андрей иде! (По пътеката откъм селото се задава хаджи Андрея.)

 

ГАВРИЛ. Иде ли? Чакай да бягам... (Отива в мелницата).

 

КМЕТЪТ МАРИН. И тоз Гаврил, млад мъж, каква хрисима булчица има, деца като ангели. И не си гледа къщата, а все около Албена се усуква...

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Стара севда, кмете...

 

КМЕТЪТ МАРИН. Севда. Пусто дърво.

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ (сърдит, върви с бързи, ситни крачки и често почуква с бастуна си). Срам, кмете, срам! Срам за България, кмете!

 

КМЕТЪТ МАРИН. Защо, дядо хаджи, какво има?

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Какво е туй, я чуй. (Чува се гайдата и провиквания). Гайда. Ний християни ли сме, или не, има ли господ над нас, или не. И питаш още какво има... Де отиде онзи хубостник, де отиде Гаврил, тук го видях... (На кмета.) Ти, ако си власт, защо стоиш? Кога дойде избор, вървиш подир мене като сянката ми – изберете ме, дядо хаджи, изберете ме, дядо хаджи. Е хубаво, избрахме те. Де ти е управията сега?

 

КМЕТЪТ МАРИН. Ама какво има бе, дядо хаджи, какво съм виновен аз...

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ Ти си власт, ти тряба да туриш ред в селото. Може ли сега да свирят гайди, да се пиянствува? Кое време е? Велики понеделник е, великата неделя захваща, мъките господни. Сега е пост, на черква се ходи. А те седнали на кръчмата и като поганци ядат и пият. Може ли таквоз нещо, може ли?

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Право казва дядо хаджи. Слободия, слободия, обаче...

 

КМЕТЪТ МАРИН. И аз не виждам ли, че не е пътно? Затуй дойдох насам, да видя...

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ (по-високо и по-сърдито). А защо стоиш? Защо не ги разпъдиш? Защо не ги пъхнеш в маазата? Я погледни! (Показва към нивите.) Какви ниви са, какъв берекет! Утре ще удари един град, та нищо няма да остане. (Чуват се провиквания; хаджи Андрея се хваща за главата.) Бре, бре, бре! Без срам хора, без грях хора!

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Млади хора, обаче...

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Млади, млади, млади! Като че ний не сме били млади. Кмете, отваряй си очите, в селото става нещо, непътни работи стават. Аз всичко знам. Мислиш ли, че не знам защо синът на Сенебирлията обикаля насам? И още колко знам! Има един дявол в туй село, трябва да му се строшат рогата. И моя Гаврил...да бях го сварил...

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Тъй е. Обаче като попреминат годинките...

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Мълчи и ти, даскал си бил. Едно време жена като срещнеше мъж, не смееше да го погледне. А сега – набелисала се, начервила се, изписала вежди като кадъна, гледа те право в очите и се хили като гевендия. Такваз жена има в наше село. И дърти магарета оставили жените си и тръгнали подир нея. Не град, господ камъни ще спусне да ни избие. И ти, кмете, стоиш, нищо не виждаш, а?

 

КМЕТЪТ МАРИН. Какво да правя бе, дядо хаджи, ако съм кмет, дава не съм господ. На хорските жени аз не мога да заповядам...

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Когато мъжът и е дърво и не може да й съди, ти си кмет и ти ще й съдиш. Селото се разваля, казвам ти, къщи се развалят. (Провиквания.) На, и тия, слушаш ги, а нищо не правиш.

 

КМЕТЪТ МАРИН. Е, дядо хаджи... Затуй съм дошел, казах. Ей сега ще ида...

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Върви де! Върви де! Ей сега ще чукне черква. Изпъди ги! Затвори ги! Нямат срам, нямат страх от бога! Гаврил, де го Гаврил, аз да го намеря него. (Отива си към село.)

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Опърничав е, обаче... има право. Албена много го прекали!

 

КМЕТЪТ МАРИН. И ти, даскале, с твойто   о б а ч е...   Какво е крива Албена? Крива ли е, че са зяпнали всички в нея?

 

ГАВРИЛ (излиза от мелницата). Отиде ли си?

 

КМЕТЪТ МАРИН. Чакай да отида да кажа на ония да млъкнат. (Излиза наляво.)

 

ГАВРИЛ. Отиде ли си? Какво каза?

 

ДАСКАЛ ТОДОР. А бе твоя чичо е умен човек. Намират му махана, обаче човека си е прав. Какво ще каже – тя е, кай, крива за всичко – Албена. Дърти магарета, кай, оставили са жените и децата си и са тръгнали подир нея.

 

ГАВРИЛ. А кмета? Той що каза?

 

КУЦАР (откъм мелницата). Бай Тодоре, ела, че ти дойде ред. Бай Нягул каза, ела...

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Ще дойда. Ей сега ще дойда.

 

КУЦАР. Реда ти дойде. Бай Нягул каза.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Добре де, добре. Ще дойда, ей сега ще дойда.

 

ГАВРИЛ. Е, та... кмета, какво каза кмета?

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Какво ще каже кмета? – И той, казва същото.

 

ГАВРИЛ. Тъй ли? Какъв е той! Колко е чист той, аз знам...

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Какво, и той ли?... (Смее се.) Значи, всички, а? (Смее се.) Таз Албена! Таз Албена!

 

КУЦАР (от вратата на мелницата). Бай Тодоре, ела, че захващаме.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Ида, ида! Да вървя да меля. Ела, Гаврилчо, да ми помагаш!

 

ГАВРИЛ. Не, аз ще си ходя.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Тогаз да вървя аз... (Влиза в мелницата. Гаврил остава ни мястото си, за минута загледан към къщите, и след туй си отива по пътеката надясно. Пред мелницата не остава никой.)

 

 

Дядо Власю и Иван Сенебирски идат откьм кръчмата. И двамата са пийнали.

 

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Остави го ти кмета. Кмета е луд. Я си гледай работата! (Пее си нещо.) Ей тук да поседнем, Иванчо, и тука е хубаво. (Сядат на пейката под чердака.) Ама тебе още те е яд, както вижда . Остави се холан!

 

ИВАН СЕНЕБИРСКИ. Не ми е на кмета. Друго си мисля аз.

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Кмета, кой го бръсне кмета! Ако е кмет, да си седи там в канцеларията. Не бивало, кай, да се пие, защото било великата неделя. Развали ни мухабетя! А бе, човече, който пий, пий с парите си, какво ще му се бъркаш в работата! Ти хубаво го сряза. То и аз съм серт, щях да скоча и аз, ама рекох хайде... (Пее си.)

 

СЕНЕБИРСКИ. Ти видя ли кмета накъде отиде?

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Остави го тоя кмет бе, човече, мухабетя си гледай. (Като се заглежда към пътеката откъм село.) Я! Коя е таз? Май че е Албена!

 

СЕНЕБИРСКИ. Албена ли? Де е?

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Ей я, иде. Каква е... като царица! Аз ще я повикам. (Глади си брадата и мустаците.) Ти все за нея ме питаш, ето я сега. Ще я повикам.

 

СЕНЕБИРСКИ. Остави, недей. По-хубаво иди си, иди нейде настрана. По-скоро, махай се де!

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Да се махна ли? Че ти кого пъдиш бе, приетелю? Мене Албена ми е като дъщеря! Я го гледай ти него – да съм се махнел...

 

СЕНЕБИРСКИ (меко). Е де, дядо Власьо, не прави тъй. Иди настрана малко, послушай ме. Иди във воденицата. Моля ти се!

 

ДЯДО ВЛАСЮ (клати глава неодобрително).

 

СЕНЕБИРСКИ (изважда от джеба си шише ракия). На, иди се почерпи. Иди във воденицата и почерпи се с когото искаш. По-скоро!

 

ДЯДО ВЛАСЮ (взема шишето). Може да ида, защо да не отида. Може. Зата няма какво да правя тук. Нямам работа тук. Ей ме ставам, отивам. (Тръгва към мелницата.) Аз пак ще дойда, Иванчо, не бери грижа. Хайде, поприказвайте си вий с Албена. (Влиза в мелницата.)

 

АЛБЕНА (със запретнати ръкави, косата и на две плитки, завити около ръченика й. Под мишницата си носи хляб, а с двете си ръце – тенджера и над нея – захлюпен сахат. Като вижда Сенебирски, сепва се). Уф... каква съм. Щях. да излея гостбата. (Весело.) Добър ден!

 

СЕНЕБИРСКИ (препречва се на пътя й). Почакай, Албено. Искам да ти кажа нещо.

 

АЛБЕНА. Какво ще ми казваш? Няма какво да ми казваш. Бързам.

 

СЕНЕБИРСКИ. Почакай. За кого е туй?

 

АЛБЕНА. За мъжа ми. За Куцара. Остави ме, че човека ми е гладен.

 

СЕНЕБИРСКИ. Искам да ти кажа нещо.

 

АЛБЕНА. Ах, боже, какви хора! Ей сега там беше ме спрял един, тук пък други. Че каква съм аз, да ме спират мъжете по пътя? Я ме остави да мина. (Тръгва към мелницата.)

 

СЕНЕБИРСКИ. Тогаз ще дойда и аз с тебе.

 

АЛБЕНА. Их и ти! Недей. Недей, ще дойда ей сега. Ще оставя яденето и ще дойда.

 

СЕНЕБИРСКИ. Ще дойдеш ли?

 

АЛБЕНА. Ще дойда, няма да те оставя да вървиш подире ми като... (Смее се.)

 

 

Албена влиза в мелницата. Сенебирски остава на мястото си и чака От време на време се чува високият смях на Албена сред мъжки гласове.

 

 

АЛБЕНА (иде откъм мелницата; смее се). Пусти дядо Власю! Какъв е смешен! Знаеш ли какво прави? Стар човек, с брада... Не го е срам, Е, казвай и ти каквото ще казваш...

 

СЕНЕБИРСКИ. Да седнем тука.

 

АЛБЕНА. Ами ако ни види някой?

 

СЕНЕБИРСКИ. Кой ще ни види!

 

АЛБЕНА. Кой! Куцар.

 

СЕНЕБИРСКИ. Че нека ни види, какво има. Седни де, седни! (Сядат на пейката под люляковия храст, малко надалеч един от други.) Три дни как съм тук и не мога да ти кажа една дума. Дохождаш, влизаш, излизаш, а мене не поглеждаш. Ако ме срещнеш, отбиваш се още отдалеч. Бягаш от мене, Албено. Защо правиш тъй? Защо не дохождаш при мене?

 

АЛБЕНА (слуша го усмихната). Че как ще дойда при тебе, какъв си ми ти? Какво ще кажат хората?

 

СЕНЕБИРСКИ. Остави сега. Да приказваме, както трябва. Ти обеща – нали бяхме говорили изнапред, – обеща да дойдеш с Куцар в наше село, да дойдете на моя чифлик, да работите при мене. Нали беше тъй... Защо се смееш?

 

АЛБЕНА. Не се смея. Слушам те. Е?

 

СЕНЕБИРСКИ. Е, дойде време. Аз за туй съм дошел. Вземи, приготви си едно-друго, ще го натоварим на колата – ако не стигне една кола, още една ще докарам – и да вървим. Няма какво да чакаме вече.

 

АЛБЕНА. Тъй ли? Добре, ама Куцар не ще.

 

СЕНЕБИРСКИ. Как не ще? Иска той. Ти като искаш, и той ще иска. Защо приказващ тъй? Някой трябва да те е подучил.

 

АЛБЕНА. Никой нищо не ме е подучил. Куцар не ще.

 

СЕНЕБИРСКИ. Ами нали приказвахме, нали се врече. Как така сега не щеш? Не може, ще дойдеш. Аз затуй съм дошел. Хайде приготви се, ще натоварим и ще вървим.

 

АЛБЕНА. Не, не ща.

 

СЕНЕБИРСКИ. Ама ти шегуваш ли се?

 

АЛБЕНА. Не се шегувам, казах ти: Куцар не ще.

 

СЕНЕБИРСКИ. Куцар. Остави тоз Куцар. Ти ще дойдеш, не може. Не те оставям аз. Каза, че ще дойдеш, а сега не щеш. Че ти ми объркваш работата, знаеш ли? Ето, утре ще дойде жетва, мене ми трябват хора, трябва ми жена да готви, да меси хляб Знаеш ли, че само за жетварите ми трябва хляб по две пещи на ден!

 

АЛБЕНА. Е хей, какво приказваш ти! Две пещи! Аз по една пита не мога да меся, пък той...

 

СЕНЕБИРСКИ. Ти няма да работиш. Ти само що командуваш, ще нареждаш. Има кой да работи.

 

АЛБЕНА. Ами Куцар? Него какво ще го правим?

 

СЕНЕБИРСКИ. И за него ще има работа. Ще носи хляб на жетварите, ще ходи насам-нататък...

 

АЛБЕНА. А ти ще стоиш в къщи, а? Че какво ще кажат хората? Барем да беше женен! Не, не искам.

 

СЕНЕБИРСКИ. Албено, защо приказваш тъй? (Гледа я продължително.) Тук има нещо. Някой ти дава ум и аз знам кой е, знам... (Като вижда, че Албена иска да стане, по-меко.) Почакай. Не прави тъй. Ела, ще видиш колко хубаво ще бъде. Ще ви дам къща, отделна къща.

 

АЛБЕНА. Хубава ли е?

 

СЕНЕБИРСКИ. Ама ще дойдеш ли?

 

АЛБЕНА. Добре де, добре... ще дойда. Хубава ли е къщата?

 

СЕНЕБИРСКИ. Нова къща. Отделна.

 

АЛБЕНА. С градинка?

 

СЕНЕБИРСКИ. С градинка.

 

АЛБЕНА. Божичко, колко е хубаво! Иванчо! Как нямах късмет и аз да си имам такава къщичка! Тоз Куцар не можа да спечели, та да си направим и ние. Как ми е драго да имам моя къщичка, че да си я наредя, както аз си зная, да туря бели перденца на прозорците, да наредя саксии с босилек, с френче, с мушкато. Божичко, как хубаво ще е...

 

СЕНЕБИРСКИ. Виждаш ли? Такваз къща ще имаш. И само къща ли? Всичко, всичко. И кокошки, и яйца, и масло. Ще ти дам едва-две крави. И повече може да ти дам. Защо да не ти дам? Колко крави имам, аз сам не знам, мляко колкото искаш. Ако щеш, с мляко се къпи. Всичко ще имаш, казвам ти. Ще ходим и в града. Ще те заведа да ти направят дрехи като на гражданка.

 

АЛБЕНА. Ще ми приличат ли?

 

СЕНЕБИРСКИ. Защо да не ти приличат? На хубава жена всичко прилича.

 

АЛБЕНА. Ами пари, Иванчо?

 

СЕНЕБИРСКИ. Пари. Ти само пари да искаш. Лирите на Сенебирлията не са се свършили. Пари. Какво ще ги правя парите, няма да ги занеса със себе си в гроба я? Ти за пари недей мисли. Имам. Ще ходим в града, аз имам приятели там. Всички ми са приятели – началника ми е приятел, съдията ми е приятел, доктора. Дойде ли събота, впрягаме кабриолета и хайде в града...

 

АЛБЕНА. Не, аз ако ида в града, с Куцара ще ида.

 

СЕНЕБИРСКИ. Добре де, и Куцар ще дохожда. Хайде, сега няма какво да приказваме, приготви се и да вървим.

 

АЛБЕНА (замислена – и изведнъж се сепва). А не, не. Не може. Нали ти казах: Куцар не ще.

 

СЕНЕБИРСКИ. Туйто! Ами сега какво приказваше? (Сърдито.) Знам аз, знам кой ти дава тоз ум.

 

АЛБЕНА. Не мога, не мога да дойда. Хич не се надявай.

 

СЕНЕБИРСКИ (след късо мълчание). Албено, не прави тъй. Ще се каеш. Ти не знаеш колко добре ще бъдеш там, всичко ще имаш – ядене, пиене, къща ще имаш. Хубава къща ще имаш.

 

АЛБЕНА. Чужда къща.

 

СЕНЕБИРСКИ. Не, твоя ще е. (По-ниско.) Аз ще ти я дам на тебе, ще ти я припиша, ако искаш. Право ти казвам, ще ти я припиша.

 

АЛБЕНА. Не ща бе, гледай какъв си! Казах ти, че няма да дойда. Куцар не ще. Със злато да ме затрупаш, пак няма да дойда. (С усмивка.) Куцар не ще. (Става и иска да си отива.)

 

СЕНЕБИРСКИ. Чакай! Ти подиграваш ли се с мене, кажи, ще дойдеш ли?

 

АЛБЕНА (сърдито). Човече, за каква ме имаш ти? Остави ме на мира, че ей сега ще кажа на Куцара.

 

СЕНЕБИРСКИ. Какво ще му кажеш?

 

АЛБЕНА. Знам аз какво ще му кажа.

 

СЕНЕБИРСКИ. Ти се шегуваш. Нали ще дойдеш? Албено, нали ще дойдеш?

 

АЛБЕНА. Няма да дойда!

 

СЕНЕБИРСКИ. Ще дойдеш!

 

АЛБЕНА. Няма да дойда!

 

СЕНЕБИРСКИ. Ще те накарам да дойдеш...

 

АЛБЕНА. Я! Ти с ума ли си? Ей сега отивам при Куцара.

 

СЕНЕБИРСКИ (сърдито). Още веднъж те питам; ще дойдеш ли?

 

АЛБЕНА. Не.

 

СЕНЕБИРСКИ. Добре. Добре. Аз ще те науча тебе!

 

АЛБЕНА (иска да каже нещо, но забелязва Куцара, който иде откъм мелницата и носи празните съдини). Ей го Куцар!

 

КУЦАР. На ти саханите... и си върви. (Гледа изпод вежди Сенебирски, който се отдръпва и сяда на пейката.) Върви си, нямаш работа ти тука. Хайде, върви си.

 

АЛБЕНА. Ей сега, отивам си. Ти какво ще правиш?

 

КУЦАР. Бай Нягул ме праща да ида при конете. Ще ида подир малко. Хайде, ти си върви.

 

АЛБЕНА. Е, ще си ида де!

 

КУЦАР. Върви, върви, да видя аз, че си отиваш.

 

АЛБЕНА. Их и ти, Куцаре! Ей на, отивам си. (Излиза. Куцар гледа след нея, докато се закрие, след това се връща в мелницата.)

 

ДЯДО ВЛАСЮ (излиза от мелницата, прави няколко крачки и се обръща). Сбогом! Няма вече, какво ще ви черпя, свърши се. (Гледа шишето.) На, празно е, изплюскахте го. (Обръща се и среща Гаврила, който иде отляво.) Гавриле, отде идеш, мама? Какво ме гледаш тъй, искаш и тебе ли да почерпя? Чакай, има малко и за тебе. На, пий. Ти си наше куче...

 

ГАВРИЛ. Не ща, пий си.

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Пий де. Пий, като ти дават.

 

ГАВРИЛ (отказва).

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Като не щеш, ти знаеш. Сърдит Петко, празна му торбичка. Ще си го изпия самичък. Хай наздраве! Господ да помага и всекиму да плати според работите му. Амин. Кажи и ти амин. Да издигне къщите на добрите хора, що са ни нахранили и напоили. (Поглежда към Сенебирски.) Амин. Да ги множи и слави. Амин. Кажи и ти амин. (Пие.)

 

ГАВРИЛ. Не те е срам бе, дядо Власьо! Стар човек си. Я – от брадата си се засрами!

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Ха! Защо да се засрамя...

 

ГАВРИЛ. Пост е сега. Великата неделя е.

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Мълчи. И ти като кмета. Той ли те учи? Ти да си вземеш парите назад от тоя даскал. Да съм се засрамел... От какво да се засрамя...

 

ГАВРИЛ. Ама ти не си крив, крив е тоз, който те пои. Той да се засрами.

 

СЕНЕБИРСКИ. На мене ли казваш?

 

ГАВРИЛ. На тебе казвам.

 

СЕНЕБИРСКИ. Аз чорбаджии не ща.

 

ГАВРИЛ (кипва). Ти в селото си да вървиш, чу ли? Който иска да му свирят гайди през пости, който иска да се заглежда подир чужди жени, да си първи у тях, в свойто си село да си върви. На чуждо куче – я тояга, я тенеке на опашката!

 

СЕНЕБИРСКИ. Казах: чорбаджии не ща.

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Я мълчи, куче, какво лаеш! Ти знаеш ли на кого приказваш, знаеш ли кой е Сенебирски? Че той и мене, и тебе е парцалите ще ни купи бе! Я го гледай я! Мълчи, мълчи, че ще те ударя е шише го по главата!

 

ГАВРИЛ. Който и да е, не ща да го знам. Богат бил, сиромах бил, трябва да си върви в пътя. Да си върви в пътя или ако не – други ще го вкарат, хубаво да знай... (Влиза в мелницата.)

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Диване! Иванчо, не му вържи кусур, кюлхане такова. (Сенебирски става.) Къде ще вървим? В кръчмата ли? Да идем пък, като искаш. Е, видя ли Албена?

 

СЕНЕБИРСКИ. Не ми тряба мене Албена.

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Ха! Че не приказва ли с нея?

 

СЕНЕБИРСКИ. Не ми тряба Албена, ти казвам, Да вървим в кръчмата.

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Хайде. За тебе като бъде, Иванчо, в огъня да ми кажеш влез – ще вляза. За тебе като бъде...

 

ГУНЧО МИТИН (отдавна е влязъл и след като се колебае дълго време, най-после пристъпва и застава пред Сенебирски). Господин Иванчо...

 

СЕНЕБИРСКИ. Какво искаш?

 

ГУНЧО МИТИН. Ами че таквоз... Нали щеше да казваш на Нягула? Кажи му да ми смели. Работа имам, болно имам в къщи. Кажи му...

 

СЕНЕБИРСКИ. Какво да му кажа?

 

ГУНЧО МИТИН. Да ми смели. Нали ти сам ми беше казал?

 

СИНЕБИРСКИ. Кога съм ти казвал? Какво съм ти казвал?

 

ГУНЧО МИТИН. Каза ми, господин Иванчо.

 

СЕНЕБИРСКИ. Остави ме!

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Их и ти, Гунчо, сега ли намери. Иди си гледай работата. Хайде! (На Сенебирски.) Да вървим, Иванчо. За тебе като бъде. аз... Да вършш. Сговсрна дружина планина разбива. (Излизат.)

 

ГУНЧО МИТИН. Ц... ц... ц... Тези хора полудяха ли, какво стана? Не ми бил казал... (Чуди се какво да прави. Тръгва надясно, но се връща и се отправя към мелницата. На вратата среща Нягула.)

 

НЯГУЛ. Гунчо, какво има?

 

ГУНЧО МИТИН. Какво има... бе, бай Нягуле, ами кога ще ми смелиш...

 

НЯГУЛ. Нали ти казах, когато ти доде ред, ще ти смеля.

 

ГУНЧО МИТИН. Ама толкоз деня чакам бе, бай Нягуле...

 

НЯГУЛ. Остави ме сега! (Отива до чердака и се оглежда, като че чака някого. Албена бързишката иде по пътеката.) Албено! Де беше?

 

АЛБЕНА. Ох, уморих се. Ей там до върбата се бях скрила, докато си отиде онзи... Отиде ли си? Ах, Нягуле, как се разсърди, да видиш...

 

НЯГУЛ. Ти каза ли му, както ти заръчах? Какво му каза?

 

АЛБЕНА. Всичко му казах, всичко. Ху-у-баво му надумах. Ти за каква ме мислиш, реках, бре? Няма да дойда, реках, хич да не се надяваш. Не ща и не ща. А той като се разсърди, Нягуле! Аз ще те науча, кай, тебе. Нягуле, дали не ще направи нещо, страх ме е от тоз човек...

 

НЯГУЛ. Нищо няма да направи, не бой се. Друго какво приказвахте?

 

АЛБЕНА. Че помня ли го? Мъчеше се как не, да ме придума. Къща щял да ми даде, крава щял да ми даде, не знам какво щял да ми даде. Аз съм богат, кай, за мене туй нищо не е. Нягуле, наистина ли е толкоз богат?

 

НЯГУЛ. Богат беше баща му. Остави му много имот той, но хората ще му го вземат от ръцете. Развален човек, пияница. Лъже, хвали се...

 

АЛБЕНА. Само за жетварите, кай, ми тряба по две пещи хляб на ден.

 

НЯГУЛ (смее се.) Затуй дохожда всеки ден на воденицата. Мели брашно, продава го и пак мели, само да се намира на работа. Зарад тебе дохожда той, Албено.

 

АЛБЕНА. Уф, зарад мене! Много искам да го зная аз. Барем хубаво му надумах, да ме помни. Боже, какъв човек! Като му казах, че не ща да ида, позеленя. Страх ме е, страх. Кой знае какво ще направи...

 

НЯГУЛ. Нищо няма да направи. Ще постои ден-два и ще си отиде. Нищо няма да направи, ако ти не приказваш вече с него. Какво може да направи? – Нищо. Слушай, Албено, ако има нещо страшно, то е друго. Не е Иванчо страшния, а други. Преди малко слушах хаджи Андрея, караше се на кмета. За тебе говореше. Има, кай, тука една жена, която разваля селото. Дърти мъже, кай, са оставили децата си и са тръгнали подир нея. Тя такваз, тя онакваз...

 

АЛБЕНА. Боже господи!

 

НЯГУЛ. Ако мъжът й, кай, не може да й съди, ние ще й съдим, селото ще й съди...

 

АЛБЕНА. Какво съм направила на тоз човек, че съм му като трън в очите?

 

НЯГУЛ. Ей кое е страшното. Иванчо – кой го гледа него! Туй е страшното. Ти като че не знаеш какво става в селото, какво се приказва.

 

АЛБЕНА. Че какво съм направила?

 

НЯГУЛ. Остави сега. Колко пъти съм ти казал да се пазиш, да не се отпущащ пред когото трябва и пред когото не. Ей го тоя, Сенебирски. Ако не беше му се засмяла, ако не беше сядала да приказваш с него, щеше ли да те задява? И само той ли е? В селото, слушам, приказват и за Гаврила, и за кмета, и за кого не.

 

АЛБЕНА (кръсти се). Господи! Нягуле, ти вярващ ли им? Боже, какви хора! Че аз съм си такава, весела съм пък, какво да правя. Не мога аз, като срещна човек, млад бил, стар бил, когато ми каже добър ден, и аз да не му отвърна. Ей тъй, приказвам, смея се, защото нямам лоша мисъл на сърцето си. Такава съм. А пък хората, кой знай какво си мислят...

 

НЯГУЛ. Добре, ама виж на какво приказват.

 

АЛБЕНА. Приказват, приказват! Жените го правят, Нягуле, жените. От завист го правят, не ги ли знам аз. Тъй приказват те, ама като ме видят, по-добра от мене няма. (Като подражава чужди глас.) Албено, каква си хубава ма! Албено, с какво се белисваш, та си толкоз бяла? Албено, с печен орех ли си пишеш веждите, та са таквиз тънки? Ами! Все тъй ми думат. Албена такваз, Албена онакваз, а всички искат да са като Албена.

 

НЯГУЛ (гледа я радостно). Каква си... Какъв си дявол ти... Слушай сега, Албено, било що било, занапред се пази. Инак ще бъде лошо и за тебе, и за мене. Пази се. Виж мене: два месеца, откакто се имаме, откакто се срещаме – чула ли си някоя приказка? Знае ли някой?

 

АЛБЕНА. Никой не знае. Ти си хитър, Нягуле.

 

НЯГЛУЛ. Аз зная какво правя. Слушай мене и нищо няма да ти се случи. Що ти тряба да даваш дума на оня пияница, че ще отидеш в чифлика му? Стой си тука. Когато ти си тука, когато те видя, и аз съм весел, и работата ми спори. Не те ли видя – не върви. Я мотора ще се повреди, я воденицата ще се счупи. Нищо не ми е пред очите.

 

АЛБЕНА. И аз съм тъй, Нягуле; стана сутрин, правя що правя, гледам да дойда тук. Ах, боже, да не са тез лоши хора, че да си живеем. Нягуле, я да избягаме някъде!

 

НЯГУЛ. Туйто. Къде ще бягаш? Тук ще стоим ний, тука е добре. Каквото ще става, занапред ще става. Ти само да ме слушаш. Аз имам план, знам какво правя. Ето на, два месеца има само, откакто съм дошел, и господаря, Хороза, ми предаде цялата работа. Воденицата работи, нийде – туй всички го казват – не правят таквоз хубаво брашно, както тука. Ти ще видиш какво има да стане.

 

АЛБЕНА. Какво, Нягуле? Кажи! Кажи!

 

НЯГУЛ. Аз имам план. Хороза като ме вижда, че работя добре, каза ми, че иска да ме направи съдружник. А туй стане ли – другото е лесно. Отде знаеш, че утре тая воденица няма да стане моя? Хороза е богат човек, има чифлик, има какво не. Какво ще изгуби да вземе да остави воденицата само на мене? Тогаз да видиш как ще си живеем ний...

 

АЛБЕНА (като се позамисля). Ами жена ти, ами Куцар? Че ти и деца имаш...

 

НЯГУЛ. Остави... Деца... Наистина, децата... (Търка с ръка челото си.) Остави сега туй. Ще видим. Ще се нареди, ти само да ме слушаш.

 

АЛБЕНА. Че кога не съм те слушала? Отсега нататък – да видиш. Тоз пиения Иванчо ако го погледна! Не искам да го видя. А Гаврил – що слушаш хората! Гаврил...

 

НЯГУЛ. Гаврил е тука.

 

АЛБЕНА. Тука ли е? Да не ме види!

 

НЯГУЛ. Той има работа сега. Помага на даскал Тодора. Ако той не те види, друг може да те види. Иди си по-хубаво, иди си.

 

АЛБЕНА. Пъдиш ли ме?

 

НЯГУЛ. Не те пъдя, може да те види някой.

 

АЛБЕНА. Отивам си, Нягуле! Виждаш ли как те слушам. (Отива си, като се обръща и се усмихва.)

 

 

Нягул гледа усмихнат след нея, докато тя се изгуби, след туй се прибира в мелницата. До вратата го среща Гунчо Митин, който иска да му каже нещо, но не се решава. Нягул не го забелязва. Гунчо дохожда до чердака и се спира замислен.

 

 

ДЯДО ВЛАСЮ (иде отляво). Гунчо, не вижда ли Иванча? Ей сега нали бяхме с него тука! Не се ли е връщал тъдява, не си ли го виждал?

 

ГУНЧО МИТИН. Де да го видя! Не съм го виждал. И на мене ми тряба...

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Чудна работа, де пропадна тоз човек! Още не бяхме седнали на кръчмата и той скочи – чакай, кай, аз ей сега ще дойда. Ха да дойде, ха да дойде, няма го. Де ли отиде? Гунчо, ти какво си се умислил, като че ли са ти потънали гемиите в морето? (Радостно.) Ха, ето го Иванчо! (На Сенебирски, който тоя път иде по пътеката отдясно.) Иванчо, де беше... Чаках, чаках... де беше?

 

СЕНЕБИРСКИ (спира се и сърдито говори като на себе си). Не ще и да се спре дори. Като ме видя, отби се. Избяга. Чакай, аз ще те науча тебе!...

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Кой бе, Иванчо, Албена ли?

 

СЕНЕБИРСКИ. Остави таз Албена! Не искам да й чувам името. Куцар ми тряба мене. Куцар. Де е Куцар? Не си ли виждал Куцара?

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Куцар ли?

 

ГУНЧО МИТИН (като се доближава до Сенебирски). Господин Иванчо...

 

СЕНЕБИРСКИ. Ти пак ли? Остави ме, махай се! (На дяда Влася.) Де е Куцар? Иди намери Куцара. Я чакай! Мълчи, мълчи. (Ослушва се. Откъм къщите се чува женски глас, който пее „Рано е Радка ранила“...)

 

СЕНЕБИРСКИ (на дяда Влася). Чакай! Мълчи! Мълчи!

 

Ясно се чува.

 

    Както се гърчат тез змии,
    тъй да се гърчат ергени
    за нашта Радка хубава...

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Тя пее, гълъбицата... Албена пее...

 

СЕНЕБИРСКИ (загледан в земята). Все тая песен... Все тия думи... Добре, добре, ще видим. Ще видим. (На дяда Влася.) Къде е Куцар? Намери ми Куцара още сега. Може да е вътре, иди виж. (Вика.) Куцаре! Куцаре!

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Кой ще те чуе! На воденица хората са глухи. Чакай аз да видя. (На вратата се показва Куцар, който работи нещо.) Ха, ей го Куцар. Куцаре, я ела насам!

 

СЕНЕБИРСКИ. Куцаре! Куцаре

 

КУЦАР. Ида. Ида! Ей сега...

 

СЕНЕБИРСКИ (на Гунча Митин). Бай Гунчо, иди ти в кръчмата, аз ще дойда там. Иди. Като дойда, ще наредим твойта работа.

 

ГУНЧО МИТИН (радостно). Хайде бе, господин Иванчо, хайде бе... (Тичешката тръгва, но се спира на няколко крачки, за да чака дяда Влася.)

 

СЕНЕБИРСКИ. Дядо Власьо, идете с бай Гунча в кръчмата, оставете ме, че имам работа. Идете, подир малко и аз ще дойда.

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Да отидем пък... само, Иванчо, да не се загубиш пак.

 

ГУНЧО МИТИН, Хайде бе, дядо Власьо, хайде да вървим.

 

ДЯДО ВЛАСЮ (на Сенебирски). Ний ще те чакаме, свърши си ти работата. Хайде, Гунчо, хайде да вървим. (Излизат.)

 

СЕНЕБИРСКИ (на Куцара, който дохожда при него). Ела по-близо. Слушай какво ще ти кажа. Хубаво си отвори ушите, ела по-насам. (Гледа го продължително, докато Куцар се хили глупаво.) Глупак! Глупак! Сто пъти глупак! Хиляди пъти глупак!

 

КУЦАР. Кой бе, Иванчо, кой глупав...

 

СЕНЕБИРСКИ. Ти, ти, ти... Глупак!

 

КУЦАР (поразсърден). Ей, ей, ей... Я да не се залавяш. Остави ме, че... а-а-а!

 

СЕНЕБИРСКИ. Наведи се, дай си ухото... Слушай... (Шепне му нещо на ухото.)

 

КУЦАР (изправя се като гръмнат). Какво-о-о?

 

СЕНЕБИРСКИ. Жена ти ходи с Нягула!

 

КУЦАР. Жена ми... с Нягула...Ти на мене. (Вика.) Слушай ей, ти ако си пиян, аз не съм. Махай се! Махай се отпреде ми, че те убивам. Убивам те... (Оглежда се. като че търси да грабне нещо.)

 

СЕНЕБИРСКИ. Не викай, не викай.

 

КУЦАР. Ще викам. На мене, на мене, а, да казваш... Аз тебе... (Иска да се хвърли върху Сенебирски.)

 

СЕНЕБИРСКИ. Бай Куцаре, чакай, чакай... Чакай, моля ти се... Аз за твое добро го правя. Истина ти казвам, за твое добро... Сиромах човек си, честен човек си, не искам да те лъжат и да се подиграват с тебе. Затуй ти казах...

 

КУЦАР (по-спокойно). Лъжеш ти... отде знаеш...

 

СЕНЕБИРСКИ. Ех, отде знам... Само аз ли го знам! Знае го цяло село. Само ти не знаеш. Като че ли.си глух и сляп.

 

КУЦАР. Ама как...

 

СЕНЕБИРСКИ. Тъй. Ако искаш да повярваш, лесно е. Нягул всеки ден те проважда да прибиращ конете.

 

КУЦАР. Е?

 

СЕНЕБИРСКИ. Когато тебе те няма, тогаз Албена дохожда тук, тогаз се среща с Нягула.

 

КУЦАР, Че тя... хм,... че тя всеки ден дохожда

 

СЕНЕБИРСКИ. То е друго, то е друго...

 

КУЦАР. Право ли казваш?

 

СЕНЕБИРСКИ. Ако не вярваш, опитай. Утре, да речем, когато пак те изпрати Нягул при конете, ти не отивай, скрий се. Или пък иди, ама се върни след малко, и ще видиш...

 

КУЦАР (гледа в земята и мисли). Слушай, да не лъжеш... (Ядосано, със стиснати юмруци.) Убивам чиляка, ей!

 

СЕНЕБИРСКИ. Направи тъй и ще видиш. Още утре– прати ли те Нягул, ти се върни. Помни какво ти казах. Хай сега прощавай! (Излиза.)

 

 

Куцар остава на мястото си като треснат. След туй тръгва надясно, но изведнъж се сепва: откъм селото се чува гласът на Албена, която пее същата песен. Куцар слуша, връща се, сяда на пейката,
отпуща ръцете на коленете си и се замисля.

 

 

З  а  в  е  с  а

 

 

 

 

 

 

 

 

съдържание | второ действие

 

Електронна публикация на 17. септември 2021 г.
Публикация в кн. „Събрани съчинения“, том 5, Йордан Йовков,
под общата редакция на Симеон Султанов, Изд. „Български писател“, С., 1978 г.

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]