Йордан Йовков

драматургия

Литературен клуб | страницата на автора | българска литература

 

 

АЛБЕНА

 

Драма в три действия

 

Йордан Йовков

 

 

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

 

 

СЦЕНА I

 

 

     На чердака пред мелницата. Младият и Старият другоселец седят един срещу други. Младият дяла изострени клечки, с каквито си служат, когато завързват напълнени с брашно чували. Старият пуши с лула. Откъм селото се чуват редки удари на камбана.

 

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Направи ли ги? Да ставаме.

 

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Още малко. Защо ли бий камбаната?

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Хай да ставаме. Да вървим да вържем чувалите, да впрягаме и – Пантелей пътник. Да се махаме оттука, че ще годинясаме.

 

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Камбаната бие. Някои тряба да е умрял.

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Никой не е умрял. На разпетия петък тъй бий камбаната. Грешни сме ний и забравяме, че на днешния ден господ е умрял. Сега на черква се ходи като на умряло – с китки, със свещи. Затуй бий камбаната. (Помълчава.) Довечера ще го опеят и ще го погребат, утре ще стои в гроба, а в неделя, рано сутринта, ще възкръсне.

 

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Знам аз туй. Таз камбана е за друго.

 

ДАСКАЛ ТОДОР (дохожда по пътеката отдясно). Че вий още тука ли сте? Аз пък помислих, че сте си смлели и сте си отишли. Че как тъй? Какво стана?

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Какво ще стане – забавихме се. Много се забавихме.

 

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. За какво бий камбаната? Някой тряба да е умрял.

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. И ти! – Никой не е умрял. На разпетия петък...

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Бе Куцар умрял!

 

СТАРИЯТ И МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. А-а!

 

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (на стария). Аз нали ти казах!

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Що думаш? Че как? Кога?

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Нощес умрял.

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Що думаш? Че как? От що?

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Настинал, усилило го. Аз не знам, обаче жените ходили, та разправяха. Задушвало го в гърдите, не можал да си поема дъха. Задушило го и умрял.

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Гледай, гледай...

 

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Такъв як човек...

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Як, як, обаче като дойде смъртта, не пита. Ако искаш да знаеш, яките хора по-лесно умират. Гледаш го такъв здрав,червен , кръвен, а отведнъж падне й се повали като.... дърво, треснато от гръм.

 

НЯГУЛ (дохожда при тях от мелницата). За какво дърво казваш... треснато от гръм?

 

ДАСКАЛ ТОДОР. За Куцара приказваме, бог да го прости.

 

НЯГУЛ. А-а! Наистина... Куцар...

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Як бил, казват, як, як, обаче кат дойде смъртта... И какво има от човека? Какво е човека? – паяжина, конец. Скъса се и туйто!

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Бе вчера, дето се вика, човека беше тука... (На Нягула.) Нали, Нягуле? Вий дори нещо се поскарахте...

 

НЯГУЛ (смутено). Какво сме се карали... не сме се карали... (По-бързо.) Не се пазеше... Аз съм му казвал, колко пъти: „Куцаре, пази се!“ Жена му разправяше, че една нощ си дошъл от къра уморен, изпотен вир-вода – и на другия ден легнал.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Туй е то – настинал.

 

НЯГУЛ. Не се пазеше. Носи, носи чувалите, изпоти се и отиде, та седне на камъка – едни вехт воденичен камък сме изхвърлили там вътре. На него сяда. Колко пъти съм му казвал – пази се!

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Да се чуди човек... За два-три деня да умре човека...

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Бог да го прости. Умрелият см е умрял, обаче живите искат да ядат. Нягуле, знаещ ли защо съм дошъл?

 

НЯГУЛ. Кажи, даскале.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Аз помислих, че тия хора (показва с глава към другоселците) са си отишли, че е понамаляла навалицата... Как е? Ще мога ли да си смеля още малко?

 

НЯГУЛ. Няма много хора – ще можеш.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Дали ще мога да взема ред?

 

НЯГУЛ. Не зная. Ела да идем вътре, ще ти кажа. Ела с мене.

 

ПАСКАЛ ТОДОР. Да си смеля сега, че после като излезе работа, кое по-рано... (Влизат с Нягула в мелницата.)

 

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Куцар умрял, а? (Усмихнато.) Сега кой ще вземе оная хубавата, Албена...

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Вземи я ти, що чакаш? Цървули няма, гайда иска. Слушай, момче, да станем да си вървим. Остави, че закъсняхме, туй място не ми се харесва, не е чисто тука...

 

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Защо да не е чисто?

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Знам аз защо. Не питай старо, а патило. Откакто сме дошли, що мъже са се извървели тука, караха се, биха се. А между тях все оная хубавата, що каеш, Албена, все тя се пречка между тях. Не ми се харесва туй. Ей го на, Куцар умрял. На разпетия петък да умре човека...

 

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Много грешен тряба да е бил.

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Може и праведник да е. Ставай! Ставай да вървим! (Става.)

 

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Много бързаш. Да вървим пък. (Прибира клечките и става. И двамата тръгват към мелницата, но младият избързва и влиза, а старият се спира и изчуква о стената на мелницата лулата си.)

 

АЛБЕНА (пребрадена с черен чембер, дохожда по пътеката). Дядо!

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (обръща се и я гледа учудено).

 

АЛБЕНА. Дядо, кажи на Нягула да дойде. Кажи му, моля ти се, да излезе, че искам да му кажа нещо.

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Булка... какво стана... твоя стопанин ли се помина?

 

АЛБЕНА (кимва с глава и заплаква).

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Е, няма нищо, булка, ти да си здрава. От бога е всичко. Хора сме, всички ще умрем... Нягула ли, аз сега ще го повикам. Ей сега ще му кажа. (Влиза бързо в мелницата, отдето веднага излиза Нягул.)

 

НЯГУЛ (дохожда при Албена, говори ниско). Защо си дошла? Ти не трябва да дохождаш тука. Какво има?

 

АЛБЕНА. Нягуле... не можах да утрая, рекох да дойда при тебе. Ах, Нягуле, колко грозно е в къщи – като се проснал онзи мъртвец, голям, страшен. Не знам, страх ме е... Уж нищо няма, а ме е страх...

 

НЯГУЛ. Ех и ти! От какво ще те е страх?

 

АЛБЕНА. Не знам. Дохождат жени, приказват, гледат ме тъй, като че знаят. Тъй ме гледат, гледат, а сетне идат настрана и си шепнат. А оная, Кераница, още щом прекрачи през прага, и завика; „Куцаре, Куцаре! Без време си отиваш, Куцаре!“ Прониза ме в сърцето, като я чух. Какво иска да каже, Нягуле?

 

НЯГУЛ. Какво ще иска да каже? – Нищо. Ти мислиш, че тя иска да каже нещо. Нищо не иска да каже. При умрял човек все тъй се казва.

 

АЛБЕНА. Дано е тъй, Нягуле, дано е тъй. Ах, боже, как стана туй, защо стана... Нито съм искала, нито съм помисляла... И защо стана? Защо дойде ти тогаз? По-хубаво да не беше дохождал...

 

НЯГУЛ. Ех и ти... остави сега...

 

АЛБЕНА. Не съм мигнала цяла нощ. Не знам какво правя, де ходя, нито какво вземам, нито какво слагам. Все туй ми е в ума. И таз баба Мита – нали нея повиках – как ме гледа, как ме подпитва. Ах, Нягуле, нещо ми казва, че лошо ще стане. Да бягаме, Нягуле, да избягаме някъде, още сега да избягаме.

 

НЯГУЛ. Ти си луда. Къде ще бягаш, защо ще бягаш? Ти сама ще докараш нещо, пази се. Кой ти казва нещо, има ли нещо, защо е тоя страх...

 

АЛБЕНА. Ах, страх ме е...

 

НЯГУЛ. Аз не виждам ли, не слушам ли какво приказват хората. Никой нищо лошо не казва...

 

АЛБЕНА. Ах, боже...

 

НЯГУЛ. Какво?

 

АЛБЕНА. Като идех насам, пак видях баба Мита...

 

НЯГУЛ. Каква си... от всичко се боиш. Самичка ще докараш нещо, че после...Иди си. И по-хубаво да не беше дохождала сега.

 

АЛБЕНА. Аз им казах защо съм дошла, колкото жени имаше вкъщи, казах им. „Какво да правя рекох, нямам пет пари, ще ида да поискам от Нягула.“

 

НЯГУЛ. А те?

 

АЛБЕНА. Иди, иди – ми думат. Нягул има, той ще ти даде, Нягул е добър.

 

НЯГУЛ. Пак ти казвам: нищо няма, не бой се. Ден-два, всичко ще мине. Тогаз и за нас ще дойдат добри дни.

 

АЛБЕНА. ОХ, Нягуле, недей приказва за туй, барем сега недей приказва. Пусто останало то, доброто, за нас... Ох, божичко, какво ми дойде до главата... Как да си отида сега вкъщи? Щом ме погледне някой, струва ми се, че знае и – а-ха, ще му кажа сама...

 

НЯГУЛ. Ти си луда! Какво приказваш? Ще погубиш и себе си, и мене. Какво ще стане после...

 

АЛБЕНА. Уф, Нягуле, остави. Ще мълча. Ще трая. Ще търпя. Да мине... А после, Нягуле, а после, Нягуле, нали няма да ме оставиш? Ти ми оставаш само.

 

НЯГУЛ. Албено, слушай ме. Не се грижи...

 

АЛБЕНА. Ей тъй да си при мене, няма да ме е страх... Ще си ида... (Тръгва си.)

 

НЯГУЛ. Албено, помни какво ти казах...

 

АЛБЕНА (кимва му с глава и излиза).

 

НЯГУЛ (връща се към мелницата и среща двамата другоселци). Какво направихте?

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Вързахме чувалите, стегнахме ги. Свърши се. Сега вече – на жабата гьол, на пътника – път. Отиваме си. Много се забавихме.

 

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Не го слушай. Хич не му се отива нему, още му се стои.

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. И ти, все ще се обадиш. На всяко гърне мерудия. Хайде, хайде да вървим.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Е, отивате ли си?

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Отиваме си.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Е хайде, идете си, че и за нас да дойде ред.

 

ГАВРИЛ (задава се по пътеката). Даскале! Нягуле! Сенебирски арестуван! (Всички гледат към него, другоселците се спират.)

 

ГАВРИЛ (дохожда уморен, развълнуван). Сенебирски го арестуваха!

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Е, че...

 

ГАВРИЛ. Как? Вий не знайте ли? Вий не сте ли чули? Че Куцар не бил умрял. Куцар го убили. Той го убил, Сенебирски!

 

 

Общо учудване, всички дохождат към Гаврила, само Нягул. който поправя някакъв ремък, остава по-настрана.

 

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Какво приказваш ти? Може ли?

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Бе човека беше си умрял.

 

ГАВРИЛ. Сенебирски го убил, ви казвам. Арестуваха го, оттам ида. Цяло село се е насъбрало...Той го убил, Сенебирски.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Как тъй? Защо го убил?

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Бе човека беше си умрял.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Без причина убива ли се човек? Тука има нещо, обаче... хм... има тук друго нещо, жена има тук...

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Има от крушка опашка...

 

ГАВРИЛ. Аз казвах: махнете го тоя човек от село, пиян е, развален е, ще направи нещо. Не, не бивало. Кмета му гледа хатър, че бил богат. На сега, нека види какъв е бил! Язък за богатството му, язък за рода му!

 

НЯГУЛ. И аз казвах – тоз човек е опасен.

 

ГАВРИЛ. Опасен не, ами опасен. Снощи го видели, когато влизал у Куцарови. Когато камбаната биела за черква, той влизал у тях... (Забелязва дяда Влася, който, дошъл преди малко, се е прилепил до другите и слуша.) А! И ти тука ли си? Видя ли какво направи твоя приятел? Иди сега при него. Иди да го отървеш.

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Недей, Гавриле.

 

ГАВРИЛ. Ти все с него ядеше и пиеше. Стар човек! Там да те видя аз, там – при него.

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Гавриле, не се карай... умрял човек има помежду, шега ли е? Не бива тъй...

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Че ти като си бил с него, защо не си казал, слива ли имаше в устата си?

 

ДЯДО ВЛАСЮ (разсърдено). Чудни хора сте вий бе! Че отде ще зная аз какво е имал човека на ума си? Ял съм бил и съм пил с него. Като ме черпи, защо да не пия пък? Аз тъй казах и на старшията – ей сега ме разследва е, – господин старши, рекох, с него ядох и пих, ама за истината като бъде... И му разправих.

 

ГАВРИЛ. Какво му разправи?

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Знам аз какво съм му разправил.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Чакайте, кмета иде.

 

КМЕТЪТ МАРИН (иде по пътеката). Де се е видяло такова нещо, хей, хора!

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Кажи, кмете, кажи!

 

КМЕТЪТ МАРИН (уплашено). И Албена арестуваха!

 

 

Общо учудване. Нягул бързо изглежда всички и се приближава.

 

 

ГАВРИЛ. Арестуваха и Албена!

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Че как тъй? Защо?

 

КМЕТЪТ МАРИН. Куцар не бил умрял, Куцара го убили. Нощес го убили. И Албена си била в къщи тогаз. (Загрижено и скръбно.) Албена, Албена, как можа да го направи...

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Преди малко тя беше тука... плачеше...

 

ГАВРИЛ (отделен малко настрана, на себе си). Албена! Не може да бъде! Туй не може да бъде... Аз трябва да видя... (Отива бързо към селото.)

 

КМЕТЪТ МАРИН. На улицата я срещнаха, там я арестуваха...

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Е какво казва?

 

КМЕТЪТ МАРИН. Кой?

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Албена.

 

КМЕТЪТ МАРИН. Какво ще каже, каза си правата. (Скръбно.) Таз Албена, как й даде сърце.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Но как тъй, кмете? Албена казва, че убила Куцара ли?

 

КМЕТЪТ МАРИН. Не казва, че тя го убила, казва, че тя била крива за всичко. Аз, казва, съм виновна, никой друг. Мой е греха, казва, мене съдете...

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Чудна работа! А Сенебирски какво казва?

 

КМЕТЪТ МАРИН. Той е пиян, още не е изтрезнял. Нищо не знаел, казва, нищо не помнел. Тъй казва той, ама ще си признае...

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Албена не казва ли, че е той?

 

КМЕТЪТ МАРИН. Не. Албена не казва, че е той. Но не казва и кой е. Мълчи.

 

НЯГУЛ (твърдо). Той е. Сенебирски е. Други не може да бъде...

 

КМЕТЪТ МАРИН. Той е, ами. Туй и децата го знаят.

 

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Един стражар иде!

 

 

Всички се обръщат към пътеката, отдето иде стражарят. Нягул отива и сяда на пейката.

 

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Стражара иде. Кого ли търси?

 

КМЕТЪТ МАРИН (към стражаря). Какво има?

 

СТРАЖАРЯТ (към Нягула). Нягуле!

 

НЯГУЛ (скача). Аз... Какво...

 

СТРАЖАРЯТ. Двама души имало тук, другоселци. Старшият ги вика, двама души...

 

НЯГУЛ. Двама души ли? Аз не съм ги виждал. Не са минавали оттука...

 

СТРАЖАРЯТ. Тука били, брашно си мелели. Двама другоселци.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Да не са тез? (Показва другоселците.) Други няма.

 

СТРАЖАРЯТ (към другоселците). Вий отде сте?

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Ний ли... Ами че ний...

 

СТРАЖАРЯТ. Вървете с мене. Старшият ви вика.

 

КМЕТЪТ МАРИН. Защо ги вика старшият?

 

СТРАЖАРЯТ. Не знам. Пили в кръчмата със Сенебирски.

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Пили сме... не сме пили ний...

 

СТРАЖАРЯТ. Аз не знам. Заповед. Хайде, тръгвайте! (На дяда Влася.) Дядо Власьо, и ти ще дойдеш. И тебе вика старшията.

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Че аз бях при него.

 

СТРАЖАРЯТ. Пак те вика. Чакай, и други има. (Изважда лист книга и чете, като срича бавно. Кметът Марин ниско говори нещо на Нягула и даскал Тодора.)

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (дръпва младия малко настрана, и напред). Сега ще ни питат... (поглежда към стражаря) ще ни питат... Знаеш ли какво ще казваш? „Не знам, не чух, не видях!“ Разбра ли? Туй ще казваш?

 

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (усмихнат). Добре, добре.

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Не знам, не чух, не видях. Толкоз. Чу ли?

 

СТРАЖАРЯТ. Хайде!

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Бе че ний... защо... че ний нищо не знаем...

 

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Защо ще ходим? Ний си имаме работа.

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Аз бях там бе...

 

СТРАЖАРЯТ. Хайде! Няма да се разправям с вас, вървете!

 

КМЕТЪТ МАРИН. Заповед е туй, вървете, като ви викат.

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Да вървим пък. Каквото знаем, туй ще казваме. Няма да ни обесят я? Ама работа а...

 

 

Излизат – дядо Власю напред, другоселците и след тях стражарят.

 

 

КМЕТЪТ МАРИН. Сенебирски е, друг не е.

 

НЯГУЛ. Аз не казвах ли – тоз човек е опасен.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Е, кмете, кажи, кажи още.

 

КМЕТЪТ МАРИН. Аз тряба да вървя. Бързам. Тряба да намеря кола...

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Кола ли? Защо?

 

КМЕТЪТ МАРИН. Ще карат Албена и Сенебирски в общината. Старшият ми каза да намеря кола.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. А! Ще ги карат!

 

КМЕТЪТ МАРИН. Ще ги карат след малко. (Излиза наляво.)

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Нягуле, да видим дали ще има ред за мене.

 

НЯГУЛ. Иди, иди. Аз ще дойда.

 

 

Даскал Тодор влиза в мелницата. Нягул сяда на пейката и се замисля.

 

 

НЯГУЛИЦА (дохожда по пътеката). Нягуле!

 

НЯГУЛ (подига глава). Защо си дошла?

 

НЯГУЛИЦА. Ах, Нягуле... защо да не дойда... като чух, че убили Куцара, сърцето ми се обърна. Помислих, че тук, на воденицата са го убили.

 

НЯГУЛ. Да си си стояла в къщи.

 

НЯГУЛИЦА. Как да седя? Мало и голямо излязло. Като се разтичали хора, като се развикали, настръхнали... И знаеш ли, Нягуле, какво приказват, знаеш ли как се разбрало, че Сенебирски убил Куцара?

 

НЯГУЛ (обръща глава към нея).

 

НЯГУЛИЦА. Баба Мита казала, на Гунча майка му. Нали все нея викат, когато има мъртвец, отишла тя, окъпала го, ама забелязала, че имал сини дамги по шията. Видяла, ама си замълчала. Таз сутрина отишла да се причестява. Отворила си устата, попа щял вече да й дава комка, а тя рекла: „Стой, дядо попе, грях имам на душата си!“ И става оттам, отива право при старшията и му разправя...

 

НЯГУЛ (слуша я, без да и отговаря).

 

НЯГУЛИЦА. Тогаз запрели онзи, Сенебирски. Ах, Нягуле, как ми се обърна сърцето, като чух. Нищо няма, а пък ме страх. Цяла нощ кучето е вило, а вратата отвън се блъска, блъска...

 

НЯГУЛ (ядосано). И ти... глупости дрънкаш.

 

НЯГУЛИЦА. Не думай тъй, Нягуле. Слушай... Сънувах, че уж съм отишла за пръст, влязла съм в дупката и изведнъж пръстта се събори, събори се и...

 

НЯГУЛ. Мълчи! Не искам да слушаме... мълчи!

 

НЯГУЛИЦА. Какъв си, Нягуле... сладка дума не ми казваш (бърши си очите) от два месеца, откакто сме дошли тука, такъв си станал...

 

НЯГУЛ. Какъв съм станал?

 

НЯГУЛИЦА. Не си дохождаш, не поглеждаш децата. В къщи си като гостенин.

 

НЯГУЛ. Не виждаш ли, че имам работа. Воденицата деня и нощя върви...

 

НЯГУЛЙЦА. А хората приказват. Ей сега като идех насам, чух Гаврилица зад плета, приказва, приказва...

 

НЯГУЛ. Какво приказва?

 

НЯГУЛИЦА. Знам ли – чух само: Нягул, Албена... Нягул, Албена... преди седем години... За какви седем години приказват, Нягуле?

 

НЯГУЛ. Нека приказват. (Става и се разхожда.) Аз тряба да вървя, тряба да ида в града. Още сега тряба да замина. Работа имам...

 

НЯГУЛИЦА. Къде ще ходиш, Нягуле?... Великден иде.

 

НЯГУЛ. Не, тряба да ида. Работа имам, много бърза работа имам. Иди ми приготви нещо за из пътя...(Разхожда се замислен.) Остави! (Решително.) Няма да ходя в града.

 

НЯГУЛИЦА (зарадвана). Стой си вкъщи, Нягуле. Празник иде, децата ще се радват.

 

НЯГУЛ. Няма да ходя. Иди си ти вкъщи.

 

НЯГУЛИЦА. Щели да карат Албена. Ще изляза да погледам.

 

НЯГУЛ. Не ти тряба, стой си в къщи. Какво ще гледаш, стой си вкъщи. (Кметът се задава отляво.) Иди си сега... Ей го кмета иде.

 

НЯГУЛИЦА. Ще си ида, ще си ида. Оставила съм децата сами. (Излиза.)

 

ДАСКАЛ ТОДОР (излиза от мелницата). Намери ли кола, кмете?

 

КМЕТЪТ МАРИН. Намерих... (Към Нягула.) Нягуле, някой не е ли... (ослушва се) я чакай!... (Откъм селото се чува глъчка.) Какво е туй?... викат... Аз да вървя... (Вижда, че двама селяни идат по пътеката, и се спира. Към селяните.) Защо викат? Що има?

 

I СЕЛЯНИН. Кмете, кмете, хората ще се избият, а ти стоиш тука.

 

КМЕТЪТ МАРИН. Що има? Що викат?

 

I СЕЛЯНИН. Бе цяло село се събрало. Викат. Едни искат да пуснат Албена, други искат да я убиват.

 

КМЕТЪТ МАРИН. Тряба да вървя. А тя какво прави?

 

I СЕЛЯНИН. Албена ли? Какво ще прави – плаче.

 

II СЕЛЯНИН. Аз я видях през прозореца. Седи и плаче. Стане, иде до прозореца, погледа, погледа, сетне се върне, седне и пак плаче.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Нека пои мишките сега – като не е знаела какво прави...

 

КМЕТЪТ МАРИН. Аз да вървя...

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ (влиза отляво). Кмете, аз тебе търся, кмете. Имал ли съм право или не? Кажи ми сега!

 

 

Нягул тръгва към мелницата, но се спира и слуша по-отдалеч.

 

 

КМЕТЪТ МАРИН. Дядо хаджи, бързам...

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Стой сега, като ти приказват. Видя ли какво стана, видя ли? Намираш ми махана, че съм думал против оназ, против Албена, Думал съм, защото не искала на времето да ми стане снаха. Не тя не е искала, а аз не дадох на Гаврила да я вземе. Аз още тогаз разбрах какво цвете е тя!

 

КМЕТЪТ МАРИН. То е твоя работа, дядо хаджи.

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Виж ли как приказваш? (Към другите.) Виждате ли? (Вика.) Не е моя работа, кмете Марине, чуваш ли? Не е моя работа, а е селска. Селото пазя аз. Деца имаме – и ти, и аз, и всички, женска челяд имаме. Туй ли тряба да гледат? На туй ли тряба да се учат! (Към селяните.) Тъй ли е, кажете.

 

I СЕЛЯНИН. Право е, дядо хаджи.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Кмете, сърдиш се, обаче... лош пример се дава...

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ (по-разпалено). Лоша рана как се лекува? – с нагорещено желязо. Плевеля се търга из корен. И в евангелието пише: ако сгреши едната ти ръка, отрежи я, ако сгреши едното ти око, извади го! Таз жена трябва да се махне, да я няма. Да се очисти селото. Щели били да я карат в общината, защо?

 

КМЕТЪТ МАРИН. Е, дядо хаджи... Старшият разпорежда.

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Защо ще я карат? Защо ще я съдят? Съдбата й ней е тука. Да я убият, с камъни да я убият, жива да я разкъсат...

 

КМЕТЪТ МАРИН. Туй не може, не! Закон има тука...

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Закон ли, закон ли?

 

КМЕТЪТ МАРИН. Който го направи, ще отговаря.

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Аз няма да го направя...

 

ГАВРИЛИЦА (дохожда отдясно). Чичо!

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Селото ще го направи.

 

ГАВРИЛИЦА. Чичо!...

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Що има? Що си дошла?

 

ГАВРИЛИЦА. Че ела да видиш... Гаврил се кара там с жандарите... ще го затворят...

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Защо ще го затворят?

 

ГАВРИЛИЦА. Кара се с тях... иска да пуснели били Албена.

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Ха! И туй ли направи? (Като се хваща за главата.) Бре, бре, бре! Все за таз жена, все за таз жена!

 

I СЕЛЯНИН. А! Нещо става там... я чувайте. (Откъм селото се чува голяма сподавена глъчка, над която се издигат отделни сърдити гласове.)

 

КМЕТЪТ МАРИН. Аз тряба да вървя. (Излиза бързо.)

 

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Кмете, чакай, кмете! (На Гаврилица.) Иди си ти! Аз ще видя. Кмете!... (Излизат.)/

 

ДАСКАЛ ТОДОР. А! викат, много викат. Ще ида да видя и аз. (Излиза.)

 

I СЕЛЯНИН. Пак Гаврил е направил нещо.

 

II СЕЛЯНИН. Или... Албена убиват...

 

СЕЛЯНИН. Много викат... какво ли става!

 

СЕЛЯНИН. Я да се върнем.

 

СЕЛЯНИН. Да идем да видим... има нещо. (Излизат.)

 

 

Току след тях дохожда откъм мелницата Нягул, гледа към селото и се ослушва. Всеки път, когато глъчката се усили, тон като че ли иска ду се спусне към селото, но се спира. Замислен, той се връща към чердака и се спира, загледан в земята.

 

 

НЯГУЛ (отчаяно). Ах, какво стана... какво стана... (Сяда, поглежда още веднъж към селото и отпуща глава.)

 

 

З  а  в  е  с  а

 

 

 

 

СЦЕНА II

 

 

     Широк мегдан, обраснал със зелена трева, кръстосан с пътеки. Редица раззеленени върби край вадата. Околовръст – плетища и дувари, зад които се виждат къщи, хамбари, градини с цъфнали овошки. По средата в дъното – улица, която отива навътре. Други улици от едната и от другата страна излизат също на мегдан... Вляво – кръчмата. От разни посоки идат жени и мьже, сьбират се на групи по към дъното, гледат нагоре към селото, по посока на средната улица, и оживено приказват.

 

     Санка и Кераница, малко след тях и Гаврилица, дотичват отляво и се спират.

 

 

КЕРАНИЦА. Оттука ли ще мине? (Показва запретнатите си ръкави.) Гледай ме каква съм... хляб месех, от нощвите съм станала... Оттук ли ще мине Албена?

 

САВКА (като се пребражда). Оттук, оттук... Хе де чака каруцата. С нея ще я закарат.

 

ГАВРИЛИЦА. Дано не се върне вече. И какво ще се върне – ще увисне на въжето.

 

САВКА. Гаврилице, не думай тъй.

 

КЕРАНИЦА. Ами де е сега ма? Де е Албена?

 

ГАВРИЛИЦА. Де ще е – при жандарите.

 

САВКА. Чакайте, аз ще ви кажа. Свекър ми ни разправи. Знайте ли де е сега Албена? – Облича се.

 

КЕРАНИЦА. И ти!

 

САВКА. Облича се. Най-хубавата премяна си туря. Свекър ми разправи. То се разбра, рекла, че живот няма вече, ами барем ме оставете да се облека, както искам. Таз милост ми дайте, рекла.

 

КЕРАНИЦА. Пуста Албена, все за хубост мисли.

 

ГАВРИЛИЦА. Вкъщи умряло лежи, а тя се пременя.

 

САВКА. Слушайте, слушайте какво още казала Албена. Ще се пременя, рекла, да ме видят тъй, както съм се носила. Хубава съм била... Таз проклета хубост! Зарад нея сгреших. Нека сега ме сочат с пръст, нека ме хулят! От срам да изгоря, от мъка да умра! – Тъй рекла, затуй се пременя.

 

ГАВРИЛИЦА. Ами, ами... Кой ли пък ще й вярва.

 

САВКА. Стражарите я чакат, единия стои на вратата, другия под прозореца. А вътре Албена се пременя.

 

ГАВРИЛИЦА. Ще я пременят нея на въжето.

 

САВКА. Их, Гаврилице, не думай тъй... Добра си е тя, Албена, ама на.

 

ГАВРИЛИЦА. Добра тя, за гроба.

 

КЕРАНИЦА. Елате. Елате да идем по-натъй, да видим какво приказват там. (Отиват по-навътре.)

 

ГУНЧО МИТИН (излиза от кръчмата пийнал; говори си сам). Хм... сега да ги видя аз тях... Сега да ги видя...

 

 

Две жени влизат и минават покрай него.

 

 

I ЖЕНА. Чумата недна... да убий мъжа си, на разпетия петък да го убий.

 

II ЖЕНА. И се чудим, че вали град.

 

I ЖЕНА. Не град, господ огън ще спусне от небето.

 

 

Заминават Гунча и отиват по-навътре.

 

 

ДАСКАЛ ТОДОР (иде насреща). Гунчо, и ти ли си дошел?

 

ГУНЧО МИТИН. Дойдох. Защо да не дойда?

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Да видиш Албена, а?

 

ГУНЧО МИТИН. Да я видя... хм... да се посмея...

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Не е за смях то, Гунчо!

 

ГУНЧО МИТИН. Аз пък ще се посмея... (С друг тон.) Даскале, слушай бе, ти си учен чиляк, кой уби Куцара бе? Сенебирски ли? Той ли, кажи!

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Той. Е?

 

ГУНЧО МИТИН. Игра ме той, лъга ме, мота ме на воденицата, колкото си искаше я! Мене ми се запалила главата, а той си играе... подир Албена. (Гневно.) Да вземат да убият чиляка, да убият Куцара! Сега да ги видя аз... сега пък аз да се посмея.

 

ДАСКАЛ ТОДОР. Ех, Гунчо, Гунчо! (Връща се назад.)

 

БАБА МИТА (иде откъм мегдана). Гунчо, що щеш тука? Я Да си вървиш в къщи! Нямаш работа ти тука.

 

ГУНЧО МИТИН. Имам работа аз.

 

БАБА МИТА. Я си върви, Албена ще гледаш... Какво ще й гледаш, върви си!

 

ГУНЧО МИТИН (сърдито). Остави ма! Няма да си ида!

 

БАБА МИТА (отминава го). Хм, Албена... Албена... Аз й казах, много хубост не е на добро. (Отива надясно.)

 

 

Старият и Младият другоселец влизат отдясно. Старият се колебае и остава назад.

 

 

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (като се обръща). Върви де!

 

 

Две жени влизат отляво, след тях върви момиче.

 

 

I ЖЕНА (на момичето). Де е майка ти? Що не дойде?

 

МОМИЧЕТО. Не знам ки...

 

II ЖЕНА. Тичай да я повикаш.

 

I ЖЕНА. Тичай, Гунке. Ела, кажи, да видиш Албена. Ще прекарат, кажи, Албена. Тичай! (Момичето тича назад, жените отминават навътре.)

 

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Хайде де! Върви!

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Я да си вървим ний. Не ти тряба от мечка ремък. Писаха ни за свидетели, ще налетим на друга беля. Да си вървим...

 

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Ела, ела... Ела да видим още веднъж Албена.

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (като поклаща глава). Хей, момче, момче! (Тръгва и двамата минават по-навътре.)

 

КМЕТЪТ МАРИН (на Гаврила, който върви след него). Гледай колко народ! Като че ще гледат мечка! (С други глас.) Албена, таз Албена...

 

ГАВРИЛ. Сега ли ще я изведат, кмете?

 

КМЕТЪТ МАРИН. Сега. Слушай, Гавриле, да не направиш някоя глупост, като отзарана.

 

ГАВРИЛ. Остави сега.

 

КМЕТЪТ МАРИН. Да стоиш мирен, ти казвам. Мирен да стоиш, че вече не ходвам да те отървавам. (Отминават навътре.)

 

 

Гаврилица, Кераница и Савка се връщат откъм мегдана. Гаврилица се отбива и пресреща Гаврила.

 

 

ГАВРИЛИЦА. Гавриле, тебе търся. Чичо нали ти каза да не излизаш, защо си излязъл?

 

ГАВРИЛ. Защо съм излязъл... Цяло село излязло, не виждаш ли!

 

ГАВРИЛИЦА. Чичо каза да си додеш.

 

ГАВРИЛ. Няма да си дойда. Върви си ти! (Отминава. Гаврилица се връща при Кераница и Савка.)

 

 

Току след тях влиза отдясно – дядо Власю. Той се спира наблизо, навъсен е и гледа не към дъното на мегдана, а наляво. От време на време замахва с тоягата си, като че иска да удари някого.

 

 

МАРИНИЦА (влиза отляво; със запретнати ръкави, гледа гордо и важно)

 

САВКА (като я съглежда отдалеч). Бульо Маринице! (Затичва се към нея, последвана от Кераница и Гаврилица.) Бульо Маринице, ти знаеш, я кажи какво има...

 

МАРИНИЦА. Какво ще има? Убиха Куцара и туйто. Таз Албена!

 

САВКА. Бай Марин какво казва?

 

МАРИНИЦА. Я го остави него, Марина. Кмет! Яд ме е да го гледам. Наместо да издигне ей тука бесилка и да ги избеси, като запъшкал, като заохкал – как можа, кай, да го направи Албена, как й даде, кай, сърце. Разкиснал се като... не може хляб да яде...

 

КЕРАНИЦА. Таквиз са те, мъжете. Моя пък ми дума: Куцар умря, ще те оставя и ще взема Албена!

 

САВКА. Ай!

 

МАРИНИЦА. Нека я вземе, нека я отърве от въжето. Ух, тез мъже! Всички са едно!

 

ГАВРИЛИЦА. Аз какво съм си теглила... Кой какво нрави – Гаврила виждат. (Избухва.) Таз Албена, като мине сега, ще я заплюя! Очите й ще издера!

 

САВКА. Не ти тряба...

 

МАРИНИЦА. Ами, ще й гледаме хатър...

 

ГАВРИЛИЦА. С камъни ще я замеря!

 

КЕРАНИЦА. Яд ме и мене на нея!

 

САВКА (с укор). Тодорке!

 

МАРИНИЦА. Пада й се. Чакайте да видим дали ще излезе жива от село... Елате насам... елате тука. (Минават малко навътре.)

 

САВКА (остава по-назад и поглежда към дяда Влася, който все размахва тоягата си). Е, дядо Власе, с дяволите ли се биеш! Какво току махаш...

 

ДЯДО ВЛАСЮ. Махам аз. Гледам дали ще я стигна с патерицата. Да я цапардосам веднъж по главата, че да види. Тук й е ней съда, на таз гевендия!

 

САВКА (смее се и отива след другите).

 

ЕДИН ГЛАС. Идат! Карат я Албена!

 

ГЛАСОВЕ. – Иде. – Ей я иде

 

 

Всички се спущат към изхода на улицата. Кераница, Савка и Гаврилица също се спущат нататък. Мариница ги спира.

 

 

МАРИНИЦА. Тук стойте. Савке, Тодорке, елате! Стойте си тук. Тя ще мине оттук. (Жените се връщат.)

 

 

Навалицата пред улицата се раздвижва и се разделя на две страни. Вижда се Албена, карана от двамата стражари. Албена е облечена в нови дрехи – син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държи смирено отпред. Забрадена е с черен чембер.

 

 

КЕРАНИЦА. Дай й да се облича на Албена... вижте я!

 

МАРИНИЦА. И защо се е нагиздила?

 

ГАВРИЛИЦА. И на въжето иска да е хубава!

 

МАРИНИЦА. Таз хубост – тя я изяде!

 

САВКА. Как си държи ръцете... като че отива на черква.

 

 

Албена, последвана от тълпата, иде по-близо.

 

 

КЕРАНИЦА. Изменила се...

 

МАРИНИЦА. Пребледняла...

 

САВКА. Боже, колко е хубава!

 

МАРИНИЦА. Плакала е.

 

САВКА. Горката Албена! (Плаче.)

 

КЕРАНИЦА. Горката...

 

 

Албена и стражарите пристъпват по-напред, всички мъже и жени, наедно с групата на Мариница, остават назад. За миг всички мълчат.

 

 

БАБА МИТА. Мари, Албено, мари, дъще, какво направи, Албено!

 

ГЛАСОВЕ. – Ах, Албено, Албено!

 

– Къде отиваш, Албено?

 

– Албено, Албено!

 

 

Глъчка разбъркани гласове, проплакват жени.

 

 

АЛБЕНА (спира се, обръща се на една страна; високо). Бабо Мито, прощавай! (Обръща се на другата страна.) Бульо Маринице, Тодорке, Савке, прощавайте! Сбогом, сбогом ви на всички!

 

 

Някои жени се разплакват с глас. Всички се трупат към Албена И стражарите с мъка ги задържат, като постоянно викат: „Назад! Назад“.

 

 

АЛБЕНА (спира се пак). Прощавайте! Млада съм, сгреших. Прощавайте!

 

 

По-силен плач между жените, всички още повече се стремят към Албена.

 

 

СТРАЖАРИТЕ. Назад! Назад!

 

ГЛАСОВЕ... – Тя не е крива!

 

– Сенебирски... той уби Куцара.

 

– Не е Албена. Тя не е крива.

 

– Тя нищо не е направила.

 

– Албена! Албена...

 

– Тя не е... от малка я знаем.

 

 

СТРАЖАРИТЕ. Назад! Назад!

 

ГЛАСОВЕ. – Пуснете я! Тя не е крива.

 

– Ще я вземем, пуснете я!

 

– Дайте ни я... Оставете я!

 

 

СТРАЖАРИТЕ. Назад! Назад!

 

ГЛАСЪТ НА ДЯДА ВЛАСЯ (нейде изотзад, дето се размахва тоягата му). Момчета, дръжте, не я давайте! Какво е селото без Албена!

 

СТРАЖАРИТЕ. Назад! Назад!

 

 

Тълпата се притиска все повече. Стражарите заплашват, че ще стрелят. Тълпата отстъпва назад, остава празно място около Албена. Тя се спира.

 

 

АЛБЕНА. Сгреших. Прощавайте! (Заплаква.)

 

 

Воденицата спира – димът не бие горе в комина, шумът от камъните утихва. Появява се Нягул, тича, проправя си път между множеството и върви право към Албена.

 

 

ГЛАСОВЕ. – Къде отива тоя?

 

– Къде бързаш, Нягуле?

 

– Я гледай го... Нягула гледай!...

 

– А-а!

 

 

НЯГУЛ (дохожда до Албена, застава до нея и с двете си ръце хваща нейната ръка). Албено!

 

СТАРШИЯТ СТРАЖАР (на Нягула). Какво правиш ти? Я се махай оттам!

 

НЯГУЛ (изправя се, гледа го през рамо). Няма да се махна. Аз убих Куцара!

 

СТАРШИЯТ СТРАЖАР. Какво, какво?

 

НЯГУЛ (още по-твърдо). Аз убих Куцара!

 

 

Не всички още са разбрали какво става. Глъчка.

 

 

ГЛАСОВЕ. – Какво каза? Какво каза?

 

– Той убил Куцара!

 

– Нягул убил Куцара!

 

– Кой? Нягул ли?

 

– Самичък каза.

 

КМЕТЪТ МАРИН (излиза напред). Мълчете бе, хора! Мълчете! (Настъпва тишина.) Господин старши, чакайте...

 

ГАВРИЛ (гледа към Нягула). Той не е! Той лъже! Да се махне оттам! Да не стои там!

 

СТАРШИЯТ СТРАЖАР. Стой настрана. Ще те арестувам пак...

 

КМЕТЪТ МАРИН. Господин старши, моля, почакайте. Как тъй... Нягул... всички го знаем, честен чиляк е... Нягуле, кажи, че не си, Нягуле!

 

ГАВРИЛ. Той не е! Той лъже! (Иска да се хвърли върху Нягула.) Да се махне оттам!

 

ГАВРИЛИЦА. Гавриле, що правиш, Гавриле... Моля ти се... Гавриле...

 

ГЛАСОВЕ. Нягулица! Нягулица иде!

 

 

Объркана, изплашена, без да разбира какво става, Нягулица дотичва, излиза напред и плахо се взира в Нягула и в Албена.

 

 

НЯГУЛИЦА. Какво има? Какво стана?

 

КМЕТЪТ МАРИН. Господин старши...

 

СТАРШИЯТ СТРАЖАР. Стойте настрана. (На Нягула) Още веднъж те питам: ти ли уби Куцара?

 

НЯГУЛ. Аз!

 

НЯГУЛИЦА (плахо). Нягуле.

 

СТАРШИЯТ СТРАЖАР (на Албена). Право ли казва?

 

АЛБЕНА (кимва с глава и заплаква).

 

 

Смайване. Тишина.

 

 

НЯГУЛИЦА (ужасена). Нягуле!

 

 

З  а  в  е  с  а

 

 

 

 

 

 

 

 

второ действие | съдържание

 

Електронна публикация на 17. септември 2021 г.
Публикация в кн. „Събрани съчинения“, том 5, Йордан Йовков,
под общата редакция на Симеон Султанов, Изд. „Български писател“, С., 1978 г.

© 1998-2024 г. „ Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]