Йордан Йовков

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ОБЛОГ

 

Йордан Йовков

 

 

        Като млада девойка, усмихната на неизчезналите още сънища, събуждаше се широката, безкрайна степ. И ясното небе, цяла нощ приведено ниско над нея, при първите ревниви погледи на зората издигна се изведнъж високо, побледня и се освети. Тук-таме, като тъжните усмивки на мъчителна раздяла, угасваха последните му звезди. Изток пламна. Цялото небе на тая страна се обля със златожълта светлина, ведра и чиста. И съвсем ниско върху тоя пламтящ, ярък фон рязко се очерта тъмният хоризонт - безкрайна черна линия. И най-малката грапавина не разваляше чудната й чистота и правилност. Само на една страна, дето в утринния здрач се криеше се криеше пейзажът на селце, върху горящото небе изпъкваха горящите силуети на две вятърни мелници. Лениво и бавно те махаха широките си тъмни крила, сякаш грамадни ръце, които се издигаха и падаха в глуха задушевна молба. Уморени печално в своята вечна самота, тия тъжни мелници молеха сякаш за почивка и пощада...
        Слънцето наближаваше да изгрее. Малки виолетови облачета, които надничаха, надвесени над изток, загоряха в пурпур и злато - сякаш внезапна радост освети лицата им, че първи са видели слънцето. А ето и то изплава, голямо и червено, и така близко, като че досега е било скрито в зелените вълни на тревата. И пред неговия поглед степта, като кокетна хубавица, бързаше да разкрие най-чудните си хубости. Затрептя и огря златната й дреха - неизгледните, узрели ниви - безкрайно, развълнувано море. Ни един клас не беше паднал още от сърпа и горещините не бяха още опалили цветята. Из широкото златно море привличаха погледа големи, огненочервени острови - кървавите цветове на полски мак, така много тази година. Другаде, като широки, разлети потоци, блещяха светложълтите цветове на синапа. А пътищата и синурите чертаеха в разни посоки дълги, зелени линии. Една дълбока, безмълвна тишина цареше над всичко. Чуваше се и тихото пеене на щурците, металическото шумолене на узрелите класове и довеяната от вятъра вълна на далечна песен. Това бяха последните хубави дни и природата щедро сипеше най-богатите си дарове, за да отнеме след няколко дни всичко изведнъж. И предчувстваща сякаш тъжния си край, степта бързаше да се нарадва на своята младост и красота. Обсипана с елмазите на росата, тя дишаше леко и дълбоко с ароматите на хилядите си билки и, засмяна, пращаше влюбени поздрави на небето с безбройните си пеещи чучулиги...
        През тоя хубав летен ден, когато слънцето се издигна високо и припече, стадо коне слязоха при купчината големи, диви череши - едничката горица в това голо и чисто поле. Те вече се струпаха на кръгове под дебелите сенки и младият коняр се застяга да иде в село. Той разседла коня, който яздеше обикновено, и хвана хубавия жребец на стадото. Това беше красиво, стройно животно, създадено сякаш само да лети из равните полета на Добруджа. Слънцето се преливаше и блещеше на огнени талази по черната му козина, черна като тъмна нощ. Усетил на себе си отдавна забравената юзда, жребецът се въртеше нетърпеливо, биеше с крак земята, цвилеше безспирно, но хубавите му черни и влажни очи гледаха добродушно и кротко, четеше се в тях детска привързаност и веселост.
        - Мирувай... ще се наскачаш - думаше му конярят и галено го милваше.
        Конярят беше млад хубав момък с мургаво, всякога засмяно лице, с тънка и стройна снага. Той беше още по-хубав в своята делийска носия, неизгубила още нищо от едновремешните си традиционни труфила: белите високи навои с навити извънредно гъсто челни върви, аления пояс богат силяхлък, вулията с дълги, шарени пискюли, кожения калъф с кавала на бедрото, дългия няколко метра камшик, с който той плющеше ужасно...
        Ненчо се метна на жребеца, погледна стадото коне, като че искаше да им каже, че той скоро ще се върне при тях, и хвана пътя за село. Той трябваше да мине през широкото пространство, заето от нивите, и тогава да слезе в село. И стоя чуден кон в това равно поле мъчно можеше да се върви полека. Скоро той се понесе в луд, неудържим бяг. Та и без това конярят бързаше. Днес беше последният неделен ден преди жътвата - последните срещи, последното хоро...
        Изведнъж до коняря достигна далечна провлечена песен. Той се спря и затърси с очи. Нищо не спираше погледа и дори до най-мъглявите далечини можеше да се види ясно всичко. И далеч в една нива конярят съзря пъстра, многобройна група и зачудено загледа. Нямаше съмнение, че това бяха жътвари. Под високия необятен небосвод, сами в безлюдното глухо поле, те изглеждаха така дребни и самотни, сякаш кацнали от небето птици. Под техните сърпове падаше първият сноп и както първите лястовички обаждаха пролетта, така и тия първи жътвари бяха предвестници на светия, благодатен труд в полето...
        Спрян, конярят още гледаше. Той не очакваше, че жътвата ще почне още днес.
        - Празник е, а жънат... - си каза той. Но внезапна радост огря лицето муи той извика: - А, меджия е това. О, и Яна е там! - той бързо обърна коня и като вятър полетя към жътварите.
        Скоро той беше там. Жътварите, повечето моми, весело го посрещнаха.
        - Тъкмо навреме, Ненчо. Добре дошел - помагачи ни трябват. - С тия думи посрещна коняря Стойчо Гюрлюкът, един страхотен гигант, но весел и добродушен човек. Както се виждаше, работниците бяха негови. На една страна свиреше Илия Гайдарджията.
        - Хайде - подзе Гюрлюкът, - камшикът ти е добър и стига далеч. Гледай, която не жени добре, шибай...
        Ненчо си връзваше коня за една кола. Жътварките се заляха във висок смях и веднага като град се посипаха върху му закачките им:
        - Камшик ли, бай Стойчо? Ние не сме коне... Я дай му сърп!...
        - Какво ти правят момите, Ненчо...
        - Ти си им оскубал косите бре, тези върви да напрвиш...
        - Той ги е оставил сами, ама в коя ли нива хоро ще играят...
        - Е, да играят пък. Житото узря, ще го овършеят...
        Конярят рядко оставаше длъжен на такива закачки и всякога намираше какво да отговори, но сега той мълчеше. Още щом стигна, той забеляза Яна, сърцето му заби силно, смути се и се развълнува. А тя наистина беше там и като ален мак между златни класове личеше сред четата жетварки. Като стъбло на млада топола беше стройна и тънка снагата й, обли, хубави рамене се очертаваха под ръкавите на бялата й риза. А в сянката на голямата жътварска забрадка се криеше хубаво лице с големи черни очи, пълни с лучи и заградени с такива гъсти тъмни ресници, като ресниците на чернокласо жито. В косите й бяха затъкнати китки от ален мак и огнените му отражения падаха върху бялото й лице. Леко и чевръсто тя издигаше ръкойката си на сърпа, хвърляше я настрана, поглеждаше бързо коняря и, отхвърляйки назад дългите си коси, почваше отново да жъне...
        - Ненчо, ще взема аз камшика, че от тебе. Обърка момите, паламарките падат, ще си изрежат ръцете. Очите им все назад. Я вземи тоя сърп! Хайде, аз пък ще връзвам... - Гюрлюкът подаваше сърпа си на коняря.
        - Бай Стойчо, кажи му баре как се държи... - ядовито забеляза Ирина. Едра, пълна мома, тя знаеше, че конярят обича Яна, и измамена в надеждите си, преследваше го с ревността си.
        Конярят се обиди. Той бързо хвърли камшика, чантата и абата си.
        - Дай си сърпа, бай Стойчо! Да видят как се жъне. - И като грабна сърпа, наведе се и бързо почнаха да падат класовете под опитната му силна ръка.
        - Полека, полека, хергеле на гониш - забеляза Гюрлюкът.
        - Я се обърни, колко клас е останал. Сякаш че твоето хергеле е минало - закачи го Ирина.
        - Така се жъне! - Конярят се беше изправил и гледаше жътварките. - Кой е, що знае повече? Кой може да ме наджъне? Да видя...
        - Кой ли? Аз мога. Де си видял ти жътва... - Това беше Яна. Всички я загледаха изненадани.
        - О, Яно, остави се - обади се ниско дружката й до нея.
        - Защо... Аз ще го надмина. Аз щете наджъна, Ненчо!...
        Жътварите спряха. Ненчо гледаше усмихнат, сякаш още те вярваше.
        - Добре, наемаш ли се? Да почнем тогава - каза той.
        - Чакайте - намеси се Гюрлюкът, - така облог не става. Да се разберем. Какво ще правим тоя, който падне? Ето що: всеки от вас ще пожъне е ще върже само по един сноп. Който закъснее, той е победен; него тогава ще вържеш в снопа му, хубаво да знайте!...
        - О, Яно ще стърчиш в снопа... Недей... - обади се една.
        - Оставете я... Конярят така по-лесно ще я дигне на коня - каза ниско друга. Тя беше Ирина.
        - Добре - каза Ненчо, - съгласен съм и тъй да е... Дръпнете се назад. Хайде, Яно!
        Двамата излязоха напред. Жътварите гледаха неподвижни. Надпреварването се започна. Изведнъж Ненчо се обърна и потърси с очи Илия Гайдарджията. С гайдата си под мишницата още, и той, както другите, се беше захласнал.
        - Илия, защо стоиш... Свири!...
        Илия сякаш това и чакаше. Той засвири веселата и игрива мелодия, под звуковете на която ставаха обикновено борбите по селските сборове. Той бързо съобрази, че това ще бъде може би най-уместно.
        Конярят и Яна зажънаха вече. Те бяха близо един до други, деляха ги само няколко крачки. Конярят широко размахваше сърпа, грабеше чевръсто и силно с паламарката си и когато се изправяше, хвърляше големи, дебели ръкои. Яна, насърчавана от дружките си, гледаше да не остане назад. Често тя поглеждаше коняря. Колко хубав и силен беше той сега! Черната му коса падаше на кичури по челото му, силната му и стройна снага дишаше здраве и сила. И под чара на тая близост, завладяна от мисълта, че той я обича, че той затова се надпреварва с нея, а не с друга, малкото сърце на жътварката се преливаше от радост и щастие. Тя се разсейваше, ръцете й се разтрепераха, сърпът вече не я слушаше... Тя чувстваше вече поражението си.
        - Яно, надире си, бързай - подканяше я една.
        - По-скоро, по-скоро, ето въже - помагаше друга.
        Но конярят хвърляше последната ръкойка. Чевръсто той направи въже, хвърли снопа отгоре му, сръчно го стегна и завърза. Снопът беше готов. А Яна, едва простряла въжето, посегнала да вземе снопа, така си и остана. Тя беше надвита. Бързо тя се обърна, седна на невързания си сноп и закри лицето си с ръце. Ненчо се приближи. Струпаха се в кръг всички жътвари.
        - Ела сега - каза конярят. - Влизай в снопа... Какво, погледни де...
        Яна мълчеше със закрити очи.
        - В снопа, в снопа - завика Гюрлюкът и посегна дай открие лицето.
        - Остави, бай Стойчо, сбърках... нека ми прости. Не трябваше да се хваля... - Яна откри лицето си:очите й бяха пълни със сълзи. Тя гледаше коняря и през сълзи се усмихваше. И в тия хубави, засенчени очи нямаше ни най-малко скръб, не се виждаше болка на обидено честолюбие. Ясно в тях грееше само блаженството, щастието на влюбено дете.
        - В снопа - повтаряше Гюрлюкът. - Как ни беше думата... Целуни му поне ръка...
        - Хайде, Яно, цалувай ръка на всички - обади се някоя.
        - Не трябва... не искам - каза Ненчо. - Стига ми това мене. Кой ще каже вече, че конярят не знае да жъне.
        Яна вече жънеше сама. Подканени от стопанина, жътварките се пръснаха и почнаха да работят, не преставайки да закачат Яна и коняря. А Илия все свиреше, развеселен и радостен.
        Конярят се качи на коня си. И той не можа да разбере шегата, която накара жътварките отново да се залеят със смях. Той хвана пак пътя си за село и като никога беше радостен и доволен. Пред него беше още хубавият образ на Яна, тънката й, стройна снага. Гледаха го тъмните й очи, пълни със сълзи, но засмени и тъй мили и хубави.
        - Тя заплака... Ах, зная, зная всичко - думаше си той.
        Той влизаше в село. Но едва сега разбра, че там нямаше какво вече да прави, и обърна коня си назад. Той летеше като стрела из полето, загледан в четата жътвари. Те останаха далече и дребните им фигури лъкатушно се продължаваха във вълните на нажежения въздух. Достигаше до него тъжна, провлечена песен. Но сякаш тя не идеше от жътварките, а сякаш пресекливо се ронеше от горещото ясно небе, като тежките зърна на узрелите класове. И в тия самотни звукове, трептящи високо над просторното поле, долавяше се трепетът на тиха жалба, ридаещата мъка на влюбено сърце.
        Конярят ясно различаваше гласа на Яна...

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 17. септември 2021 г.
Публикация в кн. „Събрани съчинения“, том 6, Йордан Йовков,
под общата редакция на Симеон Султанов, Изд. „Български писател“, С., 1978 г.

©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]