Мислителят, за когото публичността не беше важна: Димитър Дочев (1959-2026)

Ангел В. Ангелов

      Димитър Дочев беше за един семестър хоноруван преподавател по западноевропейска литература във Факултета по славянски филологии на Софийския университет. Това беше в средата на 1980-те, с което се изчерпи официалният му работен стаж. Преподаваше известно време частни уроци за кандидат-студенти, от което идваше тогавашният му доход.
      Жилището му на ул. „Доктор Петър Берон“ не беше голямо и постепенно започна да се запълва с книги на френски и на руски. За отношението му двама от авторите, които смятам, са въздействали върху мисленето му, ще разкажа кратко. И за двамата Дочев говореше с чувство на привързаност и понякога - на въодушевление.
      Над леглото си той беше поставил фотография на живелия три десетилетия в България руски историк Пьотр Бицилли. Казваше, че е открил за себе си книгите на Бицилли като ученик в 22-ра гимназия в София. Те били предназначени за изнасяне наред с други и тъкмо при пренасянето им, Дочев, разгръщайки някои от книгите, попаднал на тези на Бицилли. Възможно е изнасянето е било изхвърляне и Дочев да е „спасил“ книгите на руския историк. Бил е привлечен навярно и от правописа от преди реформата от 1945 г., защото в мисленето му имаше отчетлива и устойчива консервативна посока.
      Дочев се чувстваше привлечен от традиционната и огромна образованост на Бицилли, но особено – от ненатрапчивото представяне на обсъжданите проблеми. Беше се запознал със зетя на Бицилли, който присъстваше в разказите му като „княз Мещерский“. Изглежда беше спечелил доверието на възрастния господин, защото го посещаваше в неговия дом. Разказите му за срещите им бяха вълнуващи, защото Дочев създаваше образа на човек от друга епоха и по-важно – с други ценности и с друга култура. За срещите с „княза“ Дочев се обличаше в костюм.
      По-късно Дочев публикува книга със съчинения на Бицилли и написа кратък послеслов към нея.¹ Послесловът утвърждава индивидуалността на творческата личност и на създадените от нея творби като надисторическа реалност; тази реалност обаче не е обособена сама за себе си, а живее в съзнанието на възприемащия като свързана с друга личност или личности, без при това историческите характеристики да са от значение. Дочев настоява, че стремежът на Бицилли е бил метаисторическото изследване на миналото и споделяше този подход. И за него личността съществуваше в една идеална реалност, която е потвърждение за метафизическата необходимост да се появи съответната личност, но тази необходимост не е следствие от каквато и да е причинност. Идеите на Бицилли и тези на Дочев се смесват, цитатите заемат навярно половината от текста на послеслова.
      Техниката на анализа на Бицилли според Дочев е сходна с методиката на Лео Шпитцер. „У всеки художник има свои, условно казано clichés, повтарящи се… често думи, образи, словосъчетания, свидетелстващи за неговото виждане за живота, за неговата „натрапчива идея“, за неговия творчески „комплекс“. (Бицилли 1995: 315) Това е цитатът, който Дочев привежда като доказателство за близостта в методиките на двамата; цитатът е от студията на Бицилли върху творчеството на Чехов, публикувана в 1942. Наистина този цитат насочва към понятието на Шпитцер за етимон, за ядро, от което се пораждат поетическите или прозаически произведения на писателя. Смятам, че Бицилли използва „творчески комплекс“ именно в смисъла на пораждащо ядро. Книгата е публикувана в 1995, но Дочев е поставил след послеслова годината 1985. Смятам, че е грешка и че годината е именно 1985, защото през пролетта на тази година той и аз говорехме често за Лео Шпитцер; за мен разговорите бяха важни, бях завършил първата си статия върху стилистика на Шпитцер и продължавах да се занимавам с този автор. Дочев също по това време четеше негови съчинения.
      В послеслова, освен утвърждаващата, има и друга, полемична линия, която е насочена срещу руските формалисти. Критиката е от позиция, която отхвърля „обособяването на субстанциите“, с други думи – специализирането на дейностите в модерното общество на ХХ век и утвърждава метафизическото единство на личността и нейното творчество.²
      Другият мислител, за когото Дочев разказваше с въодушевление, беше Емил Огюст Шартие (1868–1951), известен повече с един от псевдонимите си – Ален. Мисля, че тук той беше привлечен от несистематичното мислене, както и от остроумието, от своеобразния жанр на „разговорите“ (propos) на философа. В годините, в които се срещахме по-често, ми правеше впечатление, че Дочев се привързваше мисловно и емоционално към творчеството на мислители, които вече бяха престанали да са популярни.
      Пазя страница и половина, в която Дочев разяснява своето разбиране за разликата между научна конструкция и мисъл, мислеща човека, а не неговите неща. „Неосъществената метафизичност на Фройдовата интуиция се проявява и въ³ друго: в неустановеността на границите на учението, което иска да бъде научна теория и заедно с това вижда, че клони към мирогледна всеобхватност. Незадоволяването на метафизичния апел поставя мисълта на Фройд в неестествена… напрегнатост и го кара да се отморява в едно дивертименто – въ фантазии за човека и цивилизацията.“ За да достигне до този извод, Дочев взема повод от реплика на Фройд, възпроизведена в спомените на Лудвиг Бинсвангер. Дочев е написал този кратък текст през пролетта на 1987, на двадесет и осем години. В него той използва понятието „почтеност“; правеше ми впечатление през 1980-те, че почтеността е нещо важно за него, както и че никой друг от познатите ми не използва това понятие, нито самият аз. Мисля, че през 1986–1987 г. той разграничи за себе си научното конструиране, което опредметявало човека от мисълта, чийто цел е да предаде сложната подвижност на човешката личност. Не смятам, че това беше неповторима и непозната постановка, защото опитът да се разбере човешката сложност в нейната историчност беше мисловно и изследователско усилие за много хуманитарни учени в България през 1980-те.
      Своеобразна беше обаче склонността му към крайни формулировки. За Дочев беше важно да очертае с контур, с острата своята теза. Доколкото зная, не пожела да постави тезата си на изпитание, изследвайки историческа конкретност. Изглежда че историчността и промяната го безпокояха и той мисловно ги избягваше. Предполагам обаче, че Дочев е оставил записки на ръка, защото в неговия начин на четене за него нямаше практическа приложимост, но то не беше и просто наслада, а подтик за разширяване и усложняване на собственото му мислене.
      През пролетта на 1985 г. предложих на Дочев да напишем обща статия. Пишех аз, носех му написаното, той се съгласяваше, аргументираше несъгласията си, но написа малка част – на ръка. Не прояви особен интерес към публикацията.
      Бащата на Дочев – Светослав Дочев, беше треньор по плуване. Трябва да е бил специалист от висока класа, защото през 1980-те е треньор на българския национален отбор, а по-късно – треньор на националния отбор по плуване на Гърция. Дали Светослав Дочев се е надявал, че синът му ще стане плувец, не зная, но е положил усилия да го научи да плува добре. По време на две летувания в Созопол можах да се убедя колко красиво плува Дочев в стиловете „кроул“ и особено – в „делфин“.
      Образът на делфина би му подхождал, ако възприемем образа на морето като образ на знанието.

---

      Бел. А. Предишен вариант на текста публикувах в „Портал Култура“ на 01.06.2026.

---

¹ Пьотр Бицилли, Класическото изкуство. Стилови изследвания. Съст. Димитър Дочев. Превод Лиляна Терзийска, Борис Мисирков. София: Анубис, 1995. Послесловът е на с. 311-316. [горе]
² Бицилли е привърженик на историческия синтез като подход към историята. Идеята за този подход е споделяна от няколко поколения историци. Утвърждаването и приложението на идеята е главна задача на основаното в 1900 г. от Анри Бер списание със заглавие „Revue de synthèse historique“. Идеята, както и подходът получават преобразуващо развитие в концепцията за тотална история на школата на Анали“. [горе]
³ Дочев пишеше голям ер след предлозите „в“ и „с“. [горе]