Съдържание

 

Въведение
Преводимост
Равнопоставеност и диалогичност
Образованост
Сказките по логика
Семинари и официални конференции
Въображаемата интелектуална родина
Семинарите и службите
Допълнение за Андрè (Андрей) Букурещлиев и за Умберто Еко

      Ключови думи: неформални семинари 1980-те; преводимост, диалогичност, равнопоставеност; Миглена Николчина, Андрей Букурещлиев, Умберто Еко, преводимост, диалогичност

Въведение

      Поканата да участвам в сборника „Парачовешкото...“ в чест на проф. Миглена Николчина беше подтикът да свържа и да допълня свои записки за семинарите, писани в различни години.
      В „Изгубените еднорози на революцията“¹ Миглена Николчина е обобщила своя личен опит от семинарите; основната й цел не е била да реконструира интелектуални форми на живот от 1980-те или от 1960-те, а да говори за актуалността, за това, което е сега, но именно чрез тези минали форми.² Не в България изобщо, а в София са се провеждали семинарите и разговорите, които тя обсъжда. Това имаше и има значение, както тогава, така и сега. И аз обобщавам личен опит, стараейки се да проблематизирам спомена си за семинарите, в които съм участвал.³
      Под „семинари“ имам пред вид академични среди, които обсъждат научни, философски и социални проблеми, били те исторически или съвременни. Семинарите не са части от учебната програма, те се провеждат в университетски аудитории, но и в частни пространства. Те могат да се свързват с пърформанси, с експериментални изложби или концерти, но все пак са нещо различно от тях; те са аналитична, рефлексивна дейност.
      Семинарите бяха много, но не местата на събиране определяха толкова семинарното поведение, колкото целта. Често едни и същи проблеми се обсъждат в апартаменти, в т. нар. „Яйце“ в Ректората на Софийския университет, в аудитории или в преподавателски кабинети на СУ.⁴ Изложбата „Академичният ъндърграунд 1980-1989“ дава отчасти представа за многообразието на семинарите.⁵ Реконструкцията на Александър Кьосев и на Лъчезар Бояджиев трябва да бъде специално отбелязана, но за пълнота не може да се говори. Добре е (за което и да е събитие или процес) да имаме повече и различни свидетелства, включително с днешна дата; събрани заедно те могат да ни приближат към разбирането на тази интелектуална форма. Семинарите са свързани и със самия характер на общуването, което и без организационна рамка, в частни и в публични пространства, можеше да придобие семинарни черти.
      Важно е, че с няколко изключения, участниците в семинарите в края на 1989 г. нямат все още 40 години; че става дума за възраст, за която експериментирането, проектиращото, познавателното въодушевление са преобладаващи състояния. Сходно поведение и отношение към знанието могат да се срещнат и в други исторически ситуации.⁶ Семинарите притежават своеобразие, но то не е обособено, а е споделено с други типове социална комуникативност в българската култура през 1980-те. То е своеобразие, което притежава историчност и е разбираемо чрез нея. Както е с всяко минало, разбирането му е въпрос на усилие, но от позицията на сегашното, от което не можем да се освободим, дори при желание.

Преводимост

      Основна характеристика на културата през 1980-те в България е желанието за и практикуването на преводимост. Станала отчетлива през 1980-те, тази нагласа се проявява в края на предишното десетилетие. Преводимостта е формиране на нагласа за разбиране и за усвояване на културна другост, била тя близка или далечна, за осъзнаване на собствените културни граници и за прилагане на усвоеното в собствената микросоциална среда. Тя е усилие границите на националната култура да не са граници на разбирането, нито на знанието. Свидетелство за тази тенденция е промяната в социалната функция на превода, в символния статус на преводачите, в повишените интерес и изисквания към превода. Появяват се преводи от малко познати у нас езици.
      Много от участниците в семинарите превеждат – както научна, така и художествена литература, редактират преводи, пишат предговори към преводи или рецензии за преводни книги. Миглена Николчина участва в този обмен – тя самата превежда стихове и пише предговори към преводни книги. Преводачите през 1980-те разширяват територията на българския език, правят възможен един по-сложен синтаксис и съответно - по-сложна и нюансирана мисъл, обогатяващи българския език. Обсъждането на преводни книги, разговорите за превода и за възможностите му бяха чести на семинарните сбирки, на които присъствах.
      Преводимостта, смятам, е същностна характеристика на хуманитарното знание, най-малкото – тълкуването предполага способност за превеждане и усвояване на смисли. Въвеждането и обсъждането на чужди концепции на семинарите са елемент от тази преводимост; те едновременно я създават. Разбирането може да бъде тълкуване, което изключва критиката, да е филологическо разясняване на текста (explication de texte), да е критическо усвояване, да бъде цялостно неприемане, но и последното би трябвало да предполага разбиране на онова, което не се приема.⁷ Казаното изглежда ми изглежда като очевидност, но не беше за тогавашната ситуация, защото усилието за преводимост се противопоставяше на официалното идеологическо отношение към чуждото. Отношението се променя през десетилетията на комунистическия режим, но никога от него не изчезва образът на врага, национален или социален, който ни заплашва. Тази идеология предпоставя своята истинност, съответно – предпочита да осъжда вместо да разбира, да „разгромява вражеския начин на мислене“. Предпочита удобството да не мисли.
      Концепции, създадени на Запад, които критикуваха капитализма, бяха също неприемливи, защото те често критикуваха и реалния социализъм. Но идеологията не би могла да съществува, ако не я подкрепя, мълчаливо или чрез действия, някакво мнозинството, ако тя не очертава познавателния хоризонт на това мнозинство. Участниците в семинарите споделят като аспиранти (дн. докторанти) или асистенти една и съща институционална принадлежност със съгласните или със защитниците на идеологическата нагласа. Да насочиш изследванията си извън идеологическото поле не е форма на съпротива, но е неприемане и косвено несъгласие. Николчина говори за особеностите на този тип изследвания на с. 163-165 от книгата. С годините участниците в семинарите се увеличаваха, присъединяваха се нови хора и все пак в сравнение с общия брой преподаватели в университетите и научни сътрудници в институтите по хуманитарни и социални науки, участниците бяха малцинство, незначително.
      Но и самите участници в семинарите се различават в поведението си по отношение на съществуващата идеологическа реалност: едни стават членове на БКП, което е залог за социален успех, други имат причина да съчетаят професионалната си дейност с „членство“ в службите. Ако членовете на БКП заплащат членски внос, то „членството“ в службите навярно е било по-изгодно, ако на неофициалните членове са се заплащали възнаграждения за положения от тях труд.
      Официално основните задачи на институтите по хуманитарни науки бяха две: написване на история на съответното българско изкуство, на история на България и критика на буржоазните теории за обществото, изкуството, културата, историята. Границата на знанието в единия случай беше националната култура, в другия – поддържане на идеологията на реалния социализъм.⁸ В семинарите, в които участвах, не се проявиха националистически нагласи; ако ги е имало, не съм ги доловил. Със сигурност нямаше подобна нагласа сред хората, с които бях близък.
      В Института за литература към БАН в средата на 1970-те се провежда семинар, посветен на бъдещата многотомна история на българската литература. Повечето доклади са публикувани в сп. „Литературна мисъл“. Разликата между неформалните семинари от 1980-те и този не е в това, че единият е официален, а другият не е предвиден в учебния план, разликата е а във формулирането на темите, в начина на обсъждане и в ценностите на участниците. За участниците в семинарите от 1980-те националната култура не е пределен хоризонт на заниманията им, дори ако основните им изследвания са именно върху нея. Те пишат и за друго, участват в обсъждания, чиито теми са от различни култури и принадлежат към различни области на знанието.
      Смятам, че преводимостта е усилие за разбиране, която не предпоставя врагове и не ги създава. В семинарите се спореше ожесточено, оформяха се познавателни и личностни фронтове, отделните семинари формираха собствени поведения, но не бяха взаимно непроницаеми; те не произведоха идеологически врагове. Възможно е причината да беше в това, че не нямаше възможност да се формират политически субекти, които да се стремят към властта. В ситуацията, която действаха обаче, семинарите допринесоха да се създаде нагласа към на културна и ценностна преводимост, подчертавам – нагласа, а не постигната цел.
      Някакви интелектуални среди изпитват буквално глад за научни или философски езици, които да им проясняват съвременния свят и с които да се чувстват свързани. Не беше достатъчно изследванията да си служат с езика на съответната научна дисциплина, тази език трябваше да създава усещане за реалност. Официалният език спираше познанието. Докато пиша статията, прочитам откъси от статии в сп. „Литературна мисъл“, използващи именно този език и се възвръща чувството за безсмислие, за празнота, което изпитвах тогава; и страхът, че има опити, под друга форма и безалтернативно, подобен език да се появи отново. Опитите за усвояване и прилагане на (елементи от) различни езици, но и несъгласието между езиците на различните семинари, беше определящо. За сегашната ми преценка, въодушевлението тогава беше малко в повече, за сметка на задълбочеността. Нямаше значение от коя епоха са концепциите – тълкуването на антични или средновековни текстове беше еднакво актуално с възприемането на концепции от ХХ в. Езикът на тълкуването беше решаващ. Теоретичната и историческа география на семинарите обаче беше западна – Западна Европа и Северна Америка.
      През 1970-те към издателствата се създават поредици за преводи на естетическа, изкуствоведска и литературоведска литература. Официално е заявена необходимостта от превод, от запознаване с модерни и със съвременни концепции. Но за редакционните колегии важните концепции се оказват в миналото. Членовете на тези колегии сякаш бяха решили да не допуснат съвременен мислител да бъде преведен на български. 1930-те бяха времевата и концептуална граница на преводите, защото в средата на 1980-те Вьолфлин, Ортега-и-Гасет, Грамши, Фосийон, Панофски, Гомбрих отдавна не бяха актуални. Посочвам имена от област, която ми е по-близка. Бенямин излиза в 1989 г., което пак са 1930-те, ако не се познава рецепцията на съчиненията му.⁹ Екзистенциалистките мислители бяха опасни, навярно са се възприемали от пазителите на идеологията все още като актуални, структурализмът беше еднакво и дори по-опасен, макар и той да беше по-близко, но все пак минало.¹⁰ В списанията обаче има преводи, малобройни, на актуални автори. Място за публикуване на научни преводи са и бюлетините на творческите съюзи. Споменът ми е, че те се четат от колеги, които принадлежат към в различни научни области; така е със статиите от П. Файерабенд, Ал. Шютц, Х. Г. Гадамер. Основният въпрос е за усвояването – дали преводите биват поставени като паметници, на които се отдава почит, или се претълкуват и въздействат. Поради начина на усвояване, преводите на Платон от 1980-те са част от тогавашната хуманитарна актуалност, а други преводи – не са.¹¹
      Научна литература на руски език, оригинална и преводна, обаче пристига. Но алтернативната съветска наука не се намира лесно, било тиражите са малки, било книгите не стигат до България – има степени на разпространение и на достъпност. Като елемент от своеобразието на семинарите, но и на цялата интелектуална среда в България, подчертавам присъствието на хуманитарната литература, издавана на руски език, както оригинална, така и преводна. Част от научната литература, която преподавателите посочваха на студентите, още в І-ви курс, беше на руски; никога не е бил обсъждан фактът дали можем да я прочетем; това се разбираше от само себе си.
      Някои от участниците в семинарите избират своя научен или философски език именно чрез съветските философи и учени. Популярността на свързаните с Тарту семиотически и структурни изследвания е огромна¹², но – също и на различни от тях мислители като Сергей Аверинцев и Мераб Мамардашвили. В НБКМ обаче се получат много списания по хуманитарни науки, на различни езици. Важно е, разбира се, не просто някой да чете, индивидуалното четене не създава среда, а как функционира прочетеното. Социалната функция на семинарите беше чрез спор и споделяне да създават среди за обсъждане на прочетеното и на написаното. Именно това пораждаше различието спрямо съществуващите хуманитарни институции. Динамичното социализиране на знанието, в което участваш, създава нещо като идентичност и те разграничава от колеги, които цениш, но които не участват в микросоциалната динамика на (по)знанието. Преводимостта е хоризонт, отдалечаващ се с приближаването към него, но изминатият път имаше значение, защото хоризонтът обхващаше по-голямо и по-разнообразно пространство от първоначалното, превръщаше се в хоризонти.
      В хуманитарното знание в България в края на 1970-те се извършва преобразуване от обектно възприемане на концепции и автори, исторически и съвременни, към тълкуващо и разбиращо отношение, към желание за равнопоставеност между аз, който говоря или пиша и тези, за които пиша или говоря. Равнопоставеност, която е в изпитание, заявеното желание за разбиране е изпитанието. Семинарите допринасят за това преобразуване, по-различни начини полагат усилия да възприемат другостта като субект. За себе си – установявах, че концепциите и художествените произведения от ХV. и от ХVI. век сякаш проявяваха собствена воля и се съпротивляваха на моето желание за разбиране.
      Усвояването на концепции от участниците в различните семинари често не е миролюбиво, а конфликтно. Семинарната среда не е кой знае колко голяма, личните симпатии и антипатии биват „натоварени“ с концептуални различия, които могат да определят посоката на споровете. Предимството е, че в микропубличността на семинарите емоциите, ако не веднага, то впоследствие те подтикват да аргументираш по-добре собствената си позиция. Онова, което тогава официално се наричаше дискусия, но в контролираната институционална среда не притежаваше реалност, се осъществяваше без официалност другаде – на неформалните семинари. Официалните насърчения за дискусия бяха идеологически ход, който с действителността нямаше много общо.¹³

Равнопоставеност и диалогичност

      Диалогичността е усилие да се създава среда за разбиране, за обмен, за спор, в която никоя позиция и мнение да не притежават властта да са единствени и правилни. Това усилие е свързано с усилието за преводимост. Подчертавам, че става дума за усилие, за диалогични ситуации, не за устойчива реалност. Диалогът беше ценност, понятие, което назоваваше желанието за общуване. Това желание не беше породено от практически интерес и целта му не беше кариерно израстване. Общуване, в което спорът, съгласието, доразвиването на общи постановки бяха съставни елементи. Общуването беше целеполагане, а не непременно реалност. Реална беше обаче равнопоставеността между участниците. Доколкото помня, никой не е зависел институционално от никого. Равнопоставеността (вкл. истинското и толкова трудното приемане на събеседника като равен) беше условие за реална размяна на мнения и отстояване на позиции. Това, че преувеличавахме възможността на диалог само потвърждава колко сме имали нужда от диалогична среда в монологичната глухота на реалния социализъм. Във всяка среда се формират йерархии, но тук говоря за отсъствието на институционална зависимост. По отношение на диалога в книгата на Миглена Николчина отсъстват определящи (поне за моето формиране) имена като Рудолф Бултман, Мартин Бубер и Ханс-Георг Гадамер. Но никое формиране не беше съвсем индивидуално, така че изброените имена трябва да са били важни и за други.¹⁴ Въздействието на Бахтин е много по-забележимо, заради достъпността на книгите му; коментарите – напр. към „Эстетика словесного творчества“ (първо издание излезе 1979 г., второ 1986 г.), написани от С. Аверинцев и С. Бочаров, усилваха въздействието.

Образованост

      През 1980-те повечето от участниците в семинарите написаха и защитиха дисертациите си, но усвояването на концепции и научни езици не беше подчинено единствено на тази цел. Знанието нямаше само практическа стойност, тя не беше водеща. Участниците в семинарите пишеха текстове, които не бяха част от бъдещите им дисертации, нито имаха яснота къде ще ги публикуват. Разбира се, че искахме да ги публикуваме, но това не беше водещият мотив за написването. Текстовете бяха само началната точка на обсъждането и – по-често – на незавършващия спор; както е присъщо на енергията на младостта. Казвам текстове, не мога да кажа статии, защото жанрът не беше много ясен. Степента на практичност по отношение на публикуването обаче беше индивидуална. Това се вижда и от различната скорост в академична кариера на участници в семинарите.
      Целия месец ноември 1982 г. в „Дойче Бюхерай“ в Лайпциг чета по темата на дисертацията си.¹⁵ Гадамер не е част от дисертацията, но ме интересуват концепции за диалога, реферирал съм за себе си в София малка част от Аз и Ти на Мартин Бубер, искам да науча повече. Поръчвам си един от четирите тома Малки съчинения на Гадамер. За статията „Неспособност за разговор“ („Die Unfähigkeit zum Gespräch“) пише, че е публикувана в сп. „Universitas“, предназначена е за широка университетска среда. В почивките от четенето и конспектирането на статии от Шпитцер и Щайгер, с които пряко се занимавам, започвам да превеждам „Неспособност за разговор“, без идея непременно да я публикувам. Но мога да я дам за четене на приятели в София.¹⁶ Не мисля, че този случай е индивидуален.
      Основна цел на социализма, и на по-ранния, и на късния, беше да забранява; някак задушно беше в това общество. Но пък оставяше много свободно време. Нямам спомен да съм бил кой знае колко ангажиран като аспирант в Института за литература.¹⁷ При желание човек можеше да използва това време. Структурната причина за разностранната, но несистемна, образованост на участниците в семинарите обаче е друга. Семинарните и приятелските групи бяха съставени от участници с различни научни ориентации, дори и спрямо една и съща проблематика или историческа епоха; взаимното въздействие между участниците беше силно. Чувството, че не знаеш достатъчно по някакъв проблем беше достатъчно мотивиращо, за да си набавиш това знание, дори и само за да доразвиеш своята позиция и евентуално да критикуваш другата. Средата на семинарите и на приятелските групи, без да го знае, създаваше интер- и трансдисциплинарна нагласа, превръщаше умението да се ориентираш и да усвояваш концепции извън своята област в условие за участие; в микросоциална добродетел. Но съществуваше и противоположното – самолюбуване в постигнатото знание, натрупване на знание без комуникативност, заради суетата просто да го притежаваш; мога да се разпозная и в тази поза. Между полюсите на невъзможната енциклопедичност и постижимата специализираност, изглежда повечето от нас проявяваха нереалистичен уклон към първия полюс, което и до днес им личи. Стремежът към невъзможна, „енциклопедична“ образованост, е свързан с понятието за „класическо пространство“, което Миглена Николчина използва (заедно с утопия и хетеротопия), за да обясни особеностите на семинарната микросреда.
      „Фантазията за класическо пространство … поставя интелектуалната дискусия … в еднородно, равномерно вместилище, където всеки може да се присъедини на равни начала. Тази фантазия пренебрегва йерархиите, школите, неравенствата от един или друг вид, геополитическите, културните, езиковите, дисциплинарните и методологическите разделения, политическите несъвместимости, съпротивата срещу теорията, личните съперничества…“ (Еднорози 2012: 96)
      Тази „фантазия“ предполага равнопоставеност, чието единствено условие е твоята образованост и способност за общуване. Незаявеният императив беше: „Ако искаш да си част от класическото пространство на европейската култура, образовай се!“ Представата за класическо пространство се основава на консервативна и европоцентрична концепция за това какво е и коя е културата. И е близко до понятието за „класическо“ у Гадамер, което тогава напълно съответстваше на позицията ми.
      Николчина разширява класическото европейско пространство до космическо измерение. Тя обосновава, че съществува приемственост от космизма на Николай Фьодоров до семиосферата на Юрий Лотман. От тази позиция – на космически фантазии – фантазията за класическо и европейско пространство започва да изглеждат незначителна и обозрима.
      Във връзка, неразривна, както се казваше, с образоваността ще се позова на една книга, изговорена и писана, в българската си част, между 1987 г. и 1989 г.; в нея се разсъждава за логиката и за подредеността на (не)възможните светове:
      „Семинарът (курсив на М. Н.) … набира постепенно скорост, докато стигне до странни форми като семинара по математическа логика, който събира в най-голямата аудитория на Софийския университет по 500 слушатели, вдълбочени във възможно най-неразбираемата материя.“ „Един от най-впечатляващите примери беше семинарът по математическа логика, който през 1988 г. събираше със загадъчната си материя стотици слушатели в 65 аудитория на СУ.“¹⁸
      Сказките по логика са през пролетта на 1987 г., а не 1988 г. Годините са от значение. Несъгласието ми, донякъде, е спрямо определенията: „възможно най-неразбираемата материя; със загадъчната си материя“. Материята наистина беше трудна и не винаги разбираема за мен. Но определянето им като „сказки” не беше реклама; а ясна препратка към популяризирането на знанието от времето преди социализма. Използването на стария правопис от преди 1945, както и реториката на предговора „сказват” именно за това. Говорещите (Сотиров, Петков, Гаргов) също настояват, че изнасят сказки. Първата – на Владимир Сотиров „Науката логика като свободно изкуство“ съчетава специализирано знание с изобретателна критика на тогавашната идеология. Критиката е най-вече в първата част. Ето няколко цитата:
      „Предписания, предписания… но в какъв контраст са те с изложението на Евклид: в него няма нито един императив… Така е било в Египет, във Вавилон, така е и днес тук-там по снега… нима не е най-близко до ума в основата й да заложим тоталното господство на Системата при пълно ликвидиране на възможността за флуктуации на елементите? … за гърците било несъмнено и дори безкрайно ценно…, че демократизмът е най-важното условие за жизненост на всяка система, била тя политическа, научна или артистична. Ето и свидетелството на очевидец – Лизий: “Гърците първи и единствени изгониха царете си и установиха демокрация, като твърдяха, че свободата на всички създава най-голямо единодушие.“
      …връзките между елементите да бъдат такива, че да изключват променливостта им. Тогава частите на устройството имат строго фиксирано поведение, но за жалост постоянството на самото устройство е илюзорно и във всеки случай то е неустойчиво. Системата наподобява кристал – твърд, но крехък. Малко по-трудно се вижда, че има втори изход: връзките между елементите да са такива, че промените в тях да се компенсират взаимно и в мащаба на системата да затихват, както тихата морска повърхност не издава сблъсъците на подводните течения. Тогава системата се превръща в жив организъм – общо взето, безформен, но жилав; макар че варирането на отделния елемент е допустимо в твърде широки граници, то не разрушава цялото, а цялото пък е толкова стабилно, че осигурява и стабилността на всеки свой елемент. Ако ми позволите да използвам злободневна терминология, първият изход означава въвеждане на „командно административни методи на управление“. Гърците са избрали втория изход... и са победили.“ (Сказки по логика 1990: 21-24; 26-27; 62)¹⁹ А много ли бяха тези от нас, които си поставяха въпроса дали заниманията им са европоцентрични или не, както постъпва Владимир Сотиров? (Сказки по логика 1990: 60-61)
      Моето четене е в посоката, за която настоява М. Николчина, а именно – в търсене на „изплъзващия се контекст (ускользающего контекста)“, част от който са сказките.²⁰ Книгата, която излезе през 1990 г., е свидетелство за това. Например защо изнасящите сказките математици толкова се занимават с отношението на Бога към безкрайността, към възможните светове и др.? Може би наистина след 1990 г. подобна разнородна и многобройна публика не би могла да се събере, за да слуша сказки по (математическа) логика. За литературоведи и езиковеди от 1980-те математическите или изчислителните методи по отношение на езика, на литературата и на изкуството не бяха напълно чужди. Прилагането на „точни“ методи към литературата и изобразителното изкуство са обсъждани (извън математическите специалности) в публикации и в академични курсове в България през 1960-те и 1970-те. Интересът към сказките е обясним както със своеобразието на тогавашната интелектуална среда, с желанието й за отвъддисциплинарно знание, така и чрез интереса към прилагането на т. нар. точни методи в хуманитарните науки. Поне отчасти Ръсел и Витгенщайн също са познати и извън математическите кръгове; и особено Витгенщайн. Негови избрани съчинения излизат в „Наука и изкуство“ през следващата 1988 г.²¹ Сказките не са само по логика, защото например Вл. Сотиров показва и впечатляваща хуманитарна подготовка. Днес подробната библиография в края на книгата е неизползваема за повечето от учените под 50 години. Тя е на руски и по-малко – на български език. Ако български математик днес, получил образованието си след 1989 г., цитира в руски превод англоезични математици, това ще е лично предпочитание и дори предизвикателство, а не обичайна практика, както беше преди 1989 г.

Семинари и официални конференции

      Това, което тук наричам „семинари“ се проявява в края на 1970-те и утвърждава през 1980-те като алтернатива спрямо институционалния тип обсъждания, конференции и „дискусии“, без това да е било поставяно като цел на семинарите. Но става така, че тази нагласа променя отчасти дори регламента на официални научни събирания. От 1981 г. до 1989 г. участвах в Младежката научна школа в Приморско²², която се организираше към НОИ (Научно обединение по изкуствознание), БАН. Идеята на подобна школа беше утвърдени учени да прочетат лекции, които да са вид школуване за асистенти, младши научни сътрудници и аспиранти. Школата в официалното й разбиране предполагаше йерархия, която се проявява чрез ролите на авторитета и на начинаещите в науката. На школата, проведена през септември 1981 г. желанието да се обсъждат въпроси, поставени или подтикнати от докладите, е по-голямо от предвиденото кратко време за обсъждане, чиято краткост ясно показва, че обсъждането е ненужно. Решава се да има вечерни дискусии. Тези дискусии не са присъствали първоначално в програмата, но става част от нея в хода на школата. На първата вечерна дискусия има достатъчно хора, а на втората са дори повече. Причината е в свободния, по тогавашната мярка, начин на говорене, а не защото липсват барове и участниците няма къде да отидат. Разбира се, не всички участваха и присъстваха на вечерните дискусии; все пак баровете и новите запознанства имаха също своята привлекателност.
      Социализмът до такава степен ограничаваше, дори през 1980-те, свободата на изказ, че всяка нерегламентирана дискусия изглеждаше като свобода. Разказвам за тази школа, защото е в началото на десетилетието, по-късно смесването на официалната и семинарната нагласи ще се превърне в нещо, което не прави впечатление. Че в тези нерегламентирани предварително обсъждания е имало нещо подозрително за властта, се разбира от любопитната „подробност“, че в една от следващата години (1982 г. или 1983 г.) се появи професионален касетофон с големи ролки и цялата школа беше записана. Едва ли с цел да направят публично достъпен аудиофайл, както би било днес.
      По сходен начин протичането на четири литературоведски конференции, проведени в Шумен (1985 г., 1987 г., 1988 г., 1989 г.), напуска, не без спорове, рамките на предвидената програма. В заседанията се вмъква логиката на обсъждания след всеки доклад, на хоризонтални дискусии, на просрочване на времето, на заседания до късно вечерта.

Въображаемата интелектуална родина

      На третата корица на „Изгубените еднорози на революцията“ има черно-бяла снимка – авторката държи том с надпис „utopia“ и гледа изпитателно, предполагам към неутопичната действителност. Николчина се държи здраво за утопията, с двете си ръце, едновременно разтваря книгата и може би ще влезе в нея, в страната, в която предпочита да живее. Ако разбирам добре посланието, то снимката представя и е копнеж по невъзможното.
      Усилието за преводимост – в смисъла на критическо или иманентно усвояване и преобразуване, създаваше чувство може би не за принадлежност, а за близост спрямо средата, откъдето идваха усвояваните концепции. Чувството за близост създава илюзията - описана от М. Николчина като утопията „Запад“. Смятам, че желанието да си другаде беше структурен елемент от преживяването на действителността при късния социализъм. Това желание навярно е антропологическа константа, която носи различни имена (обетована земя, идилия, утопия, пасторал, земен рай, безкласово общество, др.), само своеобразието й се проявява исторически. Западът не беше нещо повече от представа, от името на един копнеж – по свобода на мисълта и по действителност, която да не бъде симулативна като социалистическата. Съчинявахме си образ на Запада, населен с вдъхновяващи теоретични образци. Общуването с тях, както си представяхме, повишаваше личната ни стойност и ни въвеждаше в друг свят. Имаше обаче и утопия „Русия“, руска мисловност, не само Западът беше привлекателен. Тази втора утопия обаче не мога да опиша, тъй като е извън моя въображаем опит, извън моя копнеж.
      И все пак търсенето на реалност, на теоретични езици другаде, беше заради мястото, където живеехме, заради микросредата на семинарни и приятелски отношения. Да знаеш за интелектуални светове, които са другаде, допринасяше да си авторитет в своята среда. Сякаш колкото по-запознат беше някой от нас с концепции извън България, толкова по-силно присъстваше в микросредата на семинара. Запад или Изток, желанието да си интелектуално другаде, беше нежелание за участие в симулацията, наречена реален социализъм. Но дали режимът не желаеше именно това мое (наше) нежелание за участие, защото то не го заплашваше? Едната страна е „множенето на инакомислието“; самата готовност да се мисли различно е опасно за тоталитарните режими, то ги прави уязвими (Николчина 2012: 33); противоположната е заниманието с универсални битийни проблеми, което косвено поддържаше съществуването на режима. Социалният опит след 1989 г. ме подтиква да мисля, че тогавашното нежелание за принадлежност към официалното идеологическо поле имаше своята конформна страна. Не помня да сме обсъждали на семинарите през 1983-1985 г. преименуването на сънародниците ни от турски произход. Бих искал паметта ми в този случай да ме лъже.

Семинарите и службите

      Не подозирах, че сред участниците в семинарите и в приятелските събирания може да има колеги, които са и сътрудници на службите. През април 1989 г. обаче научих. Имаше уговорка да се съберем у Михаил Неделчев на ул. „Хан Аспарух“. Трябва да е било вечерта на 14. или на 15. април. Над звънеца на жилището на М. Неделчев беше оставена бележка, на която пишеше, че сбирката ще се състои у Ани Илков, с указание как да стигнем дотам. Не помня как се казваше улицата, на която живееше Ани Илков тогава (може би „Капитан Андреев“, между бул. „Черни връх“ и бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“). У Ани Илков се събрахме двадесетина души, познавах половината. Някои от присъстващите прочетоха текстове тип прокламации, основната тема беше политическа, но не се обсъждаха само политически теми. След ден или два по телефона вкъщи позвъни мъж, който се представи като лейтенант еди кой си и каза, че отговарял за Института за литература при БАН. В Института бях филолог специалист, след десет дни трябваше да е защитата на кандидатската ми дисертация. Офицерът предложи да се срещнем в 11 ч. пред сладкарница „Прага“ (на ъгъла на „Гурко“ и „Раковска“, срещу НАТФИЗ).²³ „Как ще се познаем?“, попитах. „Ние ви познаваме, другарю Ангелов.“, беше отговорът. Мястото е близо до Министерството на вътрешните работи и трябва да е било удобно за служителите. Когато седнахме в сладкарницата, лейтенантът (беше цивилен) ми показа списък с имената на присъстващите на събирането у Ани Илков. Кафето по времето на социализма беше с ниско качество; този път вкусът ми се стори като от изгоряла смес. Докато сме обсъждали и спорели, някой се е упражнявал в запомняне на имена. Бих искал да зная кой е бил толкова паметлив. Или може би си е записвал имена и изказвания, за да участва в обсъждането и ако е така, то не е било въпрос на памет, а на изготвено, още в реално време сведение. Какво да кажа? „Браво!“ Ако е бил само един.

Допълнение за Андрè (Андрей) Букурещлиев и за Умберто Еко

      Не желая да завърша спомена за сбирката у Ани Илков по този начин. Затова предлагам едно допълнение за въображаемо-реалното присъствие на интелектуалния Запад. Сбирката приключи късно и с моя съименник Ангел Г. Ангелов (лингвист и музикант, известен и с името Джендема) си тръгнахме пеша. Не бързахме, имаше теми за разговор. Наред с други неща, казах, че съм прочел наскоро интервю, дадено от Умберто Еко за списанието „Sinn und Form“, в което присъстват три български имена - Андр? Букурешлиев (Андрей Букурещлиев), Цв. Тодоров, Ю. Кръстева. (Eco 1986: 374-385) Името Букурещлиев Еко споменава, когато разказва за работата си в края на 1950-те за италианското национално радио и телевизия (RAI) в Милано. Фамилията Букурещлиев ми беше позната от училищните пеенки. Попитах Ангел знае ли нещо повече за Андре Букурещлиев, защото ми се струваше, че Букурещлиев трябва да е фамилия, произхождаща от Македония, а темата „Македония“ занимаваше трайно моя съименник. Поради късния час по бул. „Христо Ботев“ в отсечката след ул. „Найчо Цанов“ почти нямаше хора. „Ето сега ще научиш.“, каза Ангел и се поздрави сърдечно с мъж на нашата възраст. Той, струва ми се, се представи с името „Букурещлиев“. Получих кратки, но точни сведения за дядото, кап. Букурещлиев, на когото Андрей бил кръстен, за музикалното му образование в България и заминаването му за Франция, както и за по-късната му известност.
      На няколко пъти по-късно се връщах към този спомен, опитвайки се да си изясня трайното му въздействие. Андрè (Андрей) Букурещлиев придобива за мен реалност по един не съвсем реален начин - чрез случайна среща с негов далечен роднина посред нощ; добавям в съзнанието си името Андре към български композитор със същата фамилия – Ангел Букурещлиев, чието име помня от часовете по пеене в прогимназията. Интересът на Марио Фуско, който води интервюто, е предимно към Еко като към писател и към изследваните от Еко повествователни структури, докато моят спомен е ограничен до няколко имена и изследвания, които можех да свържа със собствения си научен опит, придобит в хуманитарна среда в София.
      „…благодарение на Андрè Букурещлиев първото есе в „Отворената творба“ беше публикувано на френски в „La Nouvelle Revue Française“. Това беше началото на дълга поредица от срещи и приятелства.“ (Eco 1986: 380) В интервюто следва разказ за срещи и за общуване между учени и артисти от Милано и от Париж. В разказа на Еко виждах равноправно и международно общуване между композитори, музиканти, изследователи, критици. Френският без друго е бил по-важният, без обаче да е бил господстващият език. Както се разбира от интервюто, Букурещлиев е знаел италиански. „Спомням се за една полемика между Анри Пусьор и Никола Руйе, която преведох за „Incontri musicali“ и от която много научих.“ (Eco 1986: 380) „По моя идея книгата на В(иктор) Ерлих за формалистите,²⁴ които в Италия бяха познати много по-рано, отколкото във Франция, беше преведена на италиански. Същевременно публикувах в „Marcatré“ текстове на съвременни руски семиотици като Лотман и Иванов.²⁵ Барт четеше тези текстове на италиански (курсивът мой – А.А.), преди Цветан Тодоров и Юлия Кръстева да ги направят достъпни на френски. Беше динамично време в Италия, преди всичко под въздействието на френските семиотици, на „Communications“ и на Якобсон…“ (Eco 1986: 380-381)²⁶
      Имената и проблематиката, свързана с „направата“ на художествените текстове ми беше позната, но отново не само като лично занимание, а като интерес, споделян от една литературоведска среда. В края на 1980-те руският формализъм и чешкия структурализъм принадлежаха към научното минало, но от това не преставаха да са част от една история на хуманитарното мислене в България. При Лотман насочването към едно филологическо занимание, което проясняваше взаимодействието между литературно произведение и социална среда, се прояви в коментарите му към „Евгений Онегин“.²⁷ Филологическо тук означава – да се установи многообразието от връзки с историческата социална среда, в която произведението е създадено. Интересът към тази книга у нас също беше показателен за промяната, която се осъществяваше в мисленето за художествената литература на прехода и в първата половина на 1980-те. Коментарът към „Евгений Онегин“ на Лотман е само елемент от промяната към културологичен или антропологичен тип изследвания на художествената литература. Спирам се на него, защото Умберто Еко пише за преводи на Лотман на италиански, които се отнасят към първата половина на 1960-те. Смятам, че въздействието на сборниците „Трудове по знакови системи“, също е част от историята на българското литературознание от средата на 1960-те до средата на 1980-те. Свръхразнообразните като проблематика студии и статии на Вячеслав Иванов, чието име Еко също споменава, бяха също познати и много четени у нас.²⁸ Ролята на Якобсон, за която Еко пише, можех да свържа с един опосредстван и с един пряк мой опит. Опосредстваният бяха устните разкази на двама мои преподаватели за лекцията на Якобсон в Софийския университет, в която той анализира стихотворението на Ботев „Обесването на Васил Левски“. Прекият опит е от четенето на негови изследвания, достъпни в библиотеката на филологическите факултети в Софийския университет. Якобсон беше най-четеният от мен автор от разнообразната като научни интереси среда на и около ОПОЯЗ; колеги бяха чели повече други от тези автори.²⁹ Накратко – имената, споменати от Еко, създават у мен чувството за свързаност с една международна и свободна научна среда, каквато реална свързаност нямам, но която си въобразявам, свързаност с европейски научни имена и места. Въображението ми допълва липсващото. Осезаема беше липсата на обоснован и коментиран подбор на български език от статии на руския формализъм и на чешкия структурализъм. Такъв подбор е трябвало да бъде публикуван през първата половина на 1960-те, когато е щял да бъде усвоен и преобразуван в собствени изследвания в продължение на години. Възражението, което чувах, че всички четем на руски, не ми изглеждаше убедително. Но тази липса не беше единствена.
      Видял съм в интервюто реалност, която ми е била близка и желана – свобода на общуването, в което се преплитат научни и художествени занимания; възможност да се пътува свободно, усвояване на културен опит от различни епохи – Джойс и средновековната естетика напр. Също така присъствието на няколко езика, предаващи и създаващи (микро)социални опити, не само на един език господар над знанието и над ценностите; над многообразието. Не мисля и това свое възприемане като напълно индивидуално, то по-скоро отразява елементи от тогавашна нагласа на една хуманитарна микросреда. Преобразувал съм част от интервюто, и не най-важната за интервюиращия, в реалност, за която вече стана дума и която е описана критично в книгата на Миглена Николчина и в рецензията на Александър Кьосев.
      Би било обаче изцяло въображаема реалност, ако някой, тогава, април 1989, ми кажеше, че ще е възможно да се организира в София конференция, посветена на критическото и литературното творчество на У. Еко.³⁰ Или че само след две години³¹ произведения на Андрей Букурещлиев ще се изпълнят в София, а по-късно и ще се превеждат на български негови съчинения.
      Споменаването на Букурещлиев в интервюто на У. Еко има обаче предистория. Ето няколко цитата, които потвърждават важността на взаимодействието между музикалните схващания и творчество на Андрей Букурещлиев (както и на други композитори) и оформящата се концепция на Умберто Еко за отворената творба между 1957 и 1962 г.
      „В края желая да добавя, че изследванията върху отворената творба не биха започнали ако не беше запознаването отблизо с творческата работа на Лучано Берио, както и обсъжданията на тези проблеми със самия Берио, с Анри Пусьор и Андре Букурещлиев. (Eco 1995: 14)“ Сходно твърдение има и в края на предговора към второто (по-важно от първото) издание на „Opera aperta“ от 1967. (Eco 1995: 28). И още един цитат, който се отнася до ролята на Букурещлиев като интелектуален посредник.
      „Междувременно от 1960 Андре Букурещлиев беше започнал да превежда за „Nouvelle Revue Française“ изследвания, публикувани в „Incontri musicali“³². Четяха ги от „Tel Quel“, който се зараждаше в онези години; те гледаха с голям интерес към авангарда в Италия и така установихме в началото отношения.“ (Eco 1995: VII) От своя страна Букурещлиев казва, че за него е събитие работата му в електронно студио в Милано. (Букурещлиев 1993а: 8)³³ В интервюто, взето от Лъчезар Каранлъков за в. Култура, Букурещлиев също говори за двата си престоя в Милано, за произведенията, написани там и за колегите си композитори – Берио и Мадерна. Впечатлението е за кратък, но важен творчески период в живота му. (Букурещлиев 1993: 3). За Умберто Еко в интервюто, взето от Каранлъков, не става дума. В двете интервюта, дадени в България³⁴, Букурещлиев посочва 1957-1959 за двата си престоя в Милано, Жана Букурещлиев посочва 1956.³⁵ „Неговата първа творба, датираща от 1956 г., е и първото му електронно произведение, останало извън каталозите, композирано в „Студио до Фонология“ в Милано. (Букурещлиев 2009: 13)
      Структурата на по-късни свои композиции Букурещлиев обозначава като „отворена форма“. Дали терминът и самата музикална структура имат общо с концепцията на Еко за отворената творба е важен въпрос, но самият термин изглежда е вече бил в обръщение в научни среди в Париж, без обаче да е разгърнат в концепция, както е в „Отворената творба“. Възможно е именно общуването с Еко да е допринесло за убеждението на Букурещлиев да нарече композициите си „отворени форми“. И най-накрая – за всеки изследовател на взаимоотношенията между литература и музика или музика и критическа рефлексия през ХХ век, творчеството на Андрей Букурещлиев е богато поле – композиции по Георг Тракъл, Стефан Маларме, Паул Целан, Жан-Пиер Бургар и дори по Елен Сиксу.
      Желанието да допълня спомена за събирането у Ани Илков с една, случайна, среща послужи като подтик за това неочаквано за мен отклонение. То обаче ме доведе до осъзнаване отново на ценности, важни за тези участници в семинарите, с които бях по-близък; предполагам обаче – не само за тях. Ценностите са: международно научно общуване, взаимодействие между изкуства и науки и между различни научни области, усвояване на културни територии, отстоящи далече във времето една от друга, широта на научния подход. Към това се добавяше удоволствието, което доставяше създаването на въображаеми действителности или казано по-ясно – на въображаеми родни места. Удоволствието да си (да съм) в състояние in potentia, което е различно от състоянието in praesentia, за да си послужа с остроумното разграничение на Ортега-и-Гасет.
      Едно изследване за отношението между концепцията на Умберто Еко и творчеството, художествено и критическо, на Андрей Букурещлиев би трябвало да включи повече материал: напр. коментарите на Букурещлиев към преводите на статии от Еко на френски, рецепцията във Франция на френското издание на „Opera aperta“, 1965, въздействието на рефлексията за съвременната музика от композитори като Берио, Пусьор и на лингвиста Н. Руйе, както и на съвременни музикални произведения върху мисленето на Еко. Но това е друга задача; ограничавам се с един, най-ранния известен ми, пример. В есеистичното размишление „Проблеми на модерната музика“ (Boucourechliev 1960: 123-131) Букурещлиев говори за мрежа от вероятни съотношения, за възможни пътища, които се разкриват пред тълкувателя и пред активността на слушателя на една съвременна музикална творба. Подобно отношение между творба и възприемател е възможно, защото то вече съществува в структурата на творбите, които са форми в движение, „градини с разклоняващи се пътеки“. Тези форми „свидетелстват за вселена на абсолютна относителност, свободна от всяка притегателна сила, освен тази на структурния момент“. (Boucourechliev 1960: 129-130) Подчертавам идеята на автора за активността на слушателя. Тук именно Букурещлиев препраща към статията на Умберто Еко „Творбата в движение и съзнанието на епохата“.³⁶ (Boucourechliev 1960: 130) Начинът, по който пише Букурещлиев, няма общо със стремежа към логическа строгост при Умберто Еко, което не е попречило на взаимното усвояване на идеи. Букурещлиев се стреми да обоснове нови форми на общуване, които са следствие от нова музикална естетика, която имала свои представители от Латинска Америка до Япония и от Париж до Варшава. Размишлението на Букурещлиев тематизира с въодушевление съвременното тогава и променящо се взаимодействие между художествено произведение и възприемател.
      Постановката на Букурещлиев е нова.³⁷ Изминали са шестдесет и пет години и разнообразният опит в тълкуването на художествените произведения ме подтиква да мисля в посока, противоположна на постановката на Букурещлиев, а именно - за границите на възприемането и на тълкуването. Къде ще премине границата между произволно и обосновано тълкуване на „формите в движение“? А „формите в движение“, след като са форми, би трябвало да очертават, наистина променящи се, но все пак граници? Кое ни предпазва от идеологизираните възприемания и тълкувания? Романи на Натали Сарот напр., създадени между 1949 и 1963 г. , са подложени в Съветския съюз и в България на идеологизирани тълкувания (това не се отнася за всички тълкувания), тъкмо защото тя се стреми да създаде нов тип романова структура. Наистина ли всички тълкувания са еднакво възможни? Смятам, че тъкмо отворената творба повишава степента на отговорност на тълкувателя, защото няма скала от установени ценности, на които с увереност да се опре. Независимо дали желаем или не, ние носим отговорност за своите тълкувания. Ако ги оповестяваме, ако те не остават само лично удовлетворение. Под отговорност мисля за структурна характеристика на тълкуването, а за съдържателна морална концепция. Границите на тълкуването Еко ще обсъжда по-късно, в 1990.
      Целта ми беше да отбележа близостта между концепцията на Умберто Еко за отворената творба и начина, по който я усвоява Андрей Букурещлиев. Но това е вече далеч от спомена и проблематиката на семинарите от 1980-те в София.

      През пролетта на 1989 в Обединението по изкуствознание започна семинар „Пост-модерната културна ситуация“. Провеждаше се в залата на Института по изкуствознание на ул. Бенковска, 3, мисля на ІІІ-ия ет. Ще отбележа само сбирката, на която Миглена Николчина говори за постмодернистката библиотека, защото темата ми беше най-близка.³⁸ Струва ми се, че между 8. и 10. юни същата 1989 г. се проведе тридневна конференция, отново на „Бенковска“ 3. С дългите обсъждания на докладите, конференцията напомняше на семинарните сбирки. Залата беше препълнена, вратите отворени, там също имаше слушатели. И по-още една характеристика конференцията напомняше на семинарните сбирки – отношението в пространството между лектори и публика. Масата, на която сядаха лекторите, беше на неголямо разстояние от публиката, липсата на подиум предполагаше равнопоставеност между говорещи и слушащи. Подиумът служи и за да може публиката да вижда кой говори, но тук столовете бяха единични, можеха да се местят, за да си намериш удобното за слушане и гледане място. Лекторите в неформалните семинарите говореха пред участници, в официалните конференции – пред публика, което се отразяваше на разположението на лектори и публика в пространството, което пък имаше отношение към йерархичното предаване и възприемане на знанието.

      февруари 2026

---

Предишен вариант на текста е публикуван в:

Парачовешкото: грация и гравитация – сборник в чест на проф. Миглена Николчина. Ред. Д. Тенев, К. Спасова, М. Калинова, София: Университетско издателство „Свети Климент Охридски”, 2017, с. 153-165 За поставянето в Българския портал за отворена наука текстът е основно редактиран и допълнен с ок. 40 %.

---

Използвана литература:

    Boucourechliev, André, Problèmes de la musique moderne (Fin) - https://dn720706.ca.archive.org/0/items/la-nouvelle-revue-francaise_1960_15_part-1/la-nouvelle-revue-francaise_1960_15_part-1.pdf
    Eco, Umberto 1986: Gespräch mit Mario Fusco - Sinn und Form, 2/1986, 374-385
    Eco, Umberto 1994 [1964]: Apocalittici e integrati. Comunicazioni di massa e teoria della cultura di massa. Milano: Bompiani
    Eco, Umberto 1995 [1962], Opera aperta. Forma e indeterminazione nelle poetiche contemporanee. Milano: Bompiani
    Букурещлиев, Андре 1993а: Композиторът се нуждае от свобода. Интервю с Андре Букурещлиев - Век 21, г. ІV, бр. 28, 14-20 юли, 1993, с. 8
    Андре Букурещлиев в България 1993б: – Музикални хоризонти, г. ХХVIII, кн. 9-10, 1993, с. 24-27
    Букурещлиев, Андрей (Андре) 1997: - Некролог, в. Култура, г. XLI, бр. 46, 21 ноем. 1997, с. 3
    Букурещлиев, Андрей 1993: Музиката е система от разлики – Култура, г. XXXVII, бр. 35, 27 авг. 1993, с. 3
    Букурещлиев, Андрей 2009: Поглед към Шопен. София: Orange Factory
    Хърков, Стефан 2014: Композитори-авангардисти извън родината си: две съдби - Андрей Букурещлиев (André Boucourechliev, 1925-1997) и Хенри Лазаров (Henri Lazarof, 1932-2013) - Академични пролетни четения в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ – София, 2014, с. 143-153

---

¹ Известни са ми три рецензии и две обсъждания на книгата: Ал. Кьосев, „Неписаното учение на семинара или за книгата на Миглена Николчина „Изгубените еднорози на революцията“, Пирон, бр. 8: Академичният (under)ground 1981 – 1989, ред. Г. Гончарова, 28.10.2014 – http://piron.culturecenter-su.org; Ч. Парушев, „Интелектуални портрети върху човешкото“, Литературата, кн. 11/ 2012, 325-329, К. Спасова, „Наследството на еднорозите. Ars Theoria II“, Литературата, кн. 14/ 2014, 326-338, две представяния – Д. Деянов и Ал. Кьосев в Културния център на СУ „Св. Климент Охридски“, ноември 2013 г., А. Ангелов на конференцията „Противоречията на наследството“, Пловдив, март 2014 г. [горе]
² Камелия Спасова нарича отношението към актуалността в книгата на Николчина - „грижа за настоящето“, К. Спасова, „Наследството на еднорозите...“, 327. [горе]
³ Докато подреждах бележките си, не разчитах само на спомените си. За да се ориентирам дали това, което пиша има основание, прочетох статии, най-вече писани през 1980-те; повечето от тях бяха посветени на превода. Рецензиите за преводни научни книги също ми служеха за ориентир. Не ги посочвам, обсъждането им би изместило фокуса и би превърнало този сравнително кратък текст в пространна студия. [горе]
⁴ В един от семинарите (1982-1984), провеждан в апартаменти, се уговаряхме за прочитане на определена статия, която обсъждахме, или някой разказваше с какво се занимава в момента. Участници бяха Б. Богданов, Н. Георгиев, Ал. Кьосев, Георги Минчев, Петко Стайнов, Димитър Дочев и аз. Тук по-късно научих кой е бил сътрудникът на службите; реакцията ми – чувство на болка. [горе]
⁵ „Изложбата „Академичният Underground 1980-1989“, Пирон, бр. 8: Академичният (under)ground 1981 – 1989, ред. Г. Гончарова, 28.10.2014 – http://piron.culturecenter-su.org [горе]
⁶ От поколението на бащите, проф. Атанас Натев имаше нужда от неформални обсъждания, обичаше дискусионна среда. В 1976-1977 г. той организира семинар, извън учебния план, в СУ. Участваха секцията по Теория на литературата в Института за литература, БАН, и студенти. Един от участниците беше Александър Панов. Семинарът се провеждаше непериодично. Участваха, освен Атанас Натев, Искра Панова, Радосвет Коларов, Стоян Илиев, Лазар Георгиев от секцията по теория на литературата. Вторият семинар на Натев, на който присъствах, беше през пролетта на 1981 г. в Института за литература. Семинарът продължи през целия летен семестър. Постигна се онази динамика на обсъждане на докладите, която всеки добър семинар създава. Започнаха да идват колеги от Института извън секцията по теория, идваха и колеги от СУ. На последното заседание повечето от нас заявихме желанието си да продължим през есента. Месец октомври същата година проф. Натев обясни, че семинар няма да има, защото бил посъветван да го прекрати. Последното се отнася към темата за контрола и службите. Между 1998 г. и 2004 г. във Факултута по славянски филологии се провеждат семинарите „Малка носовка“ (организатори В. Видински, Й. Люцканов, Д. Тенев, Е. Стоянов) и „Ъгъл“ (организатори В. Видински, Й. Люцканов, Ем. Видински). Присъствах на две от сбирките на втория семинар; желанието за общуване и обсъждане между участниците беше сходно със сбирките от 1980-те. Една от разликите, надявам се, е в това, че никой от участниците не е бил „поканен“ без негово желание да дава сведения на службите. [горе]
⁷ Разбира се, съществува и желанието за целенасочено неразбиране и за утвърждаване на себе си на всяка цена, за самостилизиране и т. н. [горе]
⁸ Има качествени изследвания за западноевропейските театър, изобразително изкуство, архитектура, написани по времето на социализма. [горе]
⁹ „Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост“ е публикувано първоначално в Литературна мисъл през 1981 г.; също в „Из историята на филмовата мисъл“ през 1986 г. Преводачът е Венцеслав Константинов. Познавахме студията, но не мисля, че Бенямин беше важен или формиращ автор, поне не за мен и хората, с които бях близък. [горе]
¹⁰ Публикуваната (със съдействието на двама колеги, сътрудници на ДС) в 1985 г. „Поетика на прозата“ от Цветан Тодоров представяше „вчерашния ден на литературознанието“ (както се изрази тогава Димитър Дочев). Беше един от начините да се отклонява вниманието от актуалната тогава рефлексия върху художествената литература. Актуалните в края на 1970-те и началото на 1980-те книги на Тодоров, някои от които Марта Савова беше рецензирала години по-рано (Литературна мисъл, 5/ 1980, 159–62), не бяха взети пред вид. Възможно е обаче, осъществилите изданието да са го възприемали като „пробив“, като успех. Но наистина ли те са смятали подхода в „Поетика на прозата“ в 1984-1985 г. все още за актуален? [горе]
¹¹ Н. Панова, "(Без)опасната антична литература. Преводна рецепция на старогръцката литература в България (1944-1989)" - „Соцреалистически канон/ алтернативен канон“, съст. Пл. Дойнов, София: ПАН и НБУ, 2009, 307-325. [горе]
¹² Свидетелство за въздействието й, както и за неформални сбирки извън София: Христо Трендафилов, Из извънстолични културни центрове през соцепохата - https://www.pisateli-za-dobro.com/3543-iz-izvnstolichni-kulturni-centrove-prez-socepohata.html . [горе]
¹³ Дискусията между Искра Панова и Тончо Жечев на страниците на сп. „Философска мисъл“ в 1980 г. бива прекратена. [горе]
¹⁴ На семинара „Формацията“, ръководен от Ал. Кьосев, представих херменевтичните концепции на Дилтай и на Бултман, може би през пролетта на 1988 г. Преводи и публикации на Владимир Теохаров са свидетелство, че той е познавал добре съчинения на Мартин Бубер преди 1990 г. [горе]
¹⁵ Цените в ГДР бяха сравними с тези в България, можех да си платя пътуването и едномесечния престой. Един месец беше срокът за частен престой в социалистическа страна. [горе]
¹⁶ Пет години по-късно тя беше публикувана, заедно със статията – „Относно проблематичността на естетическото съзнание“ в сп. Литературна мисъл, 6/1987, 81-90. [горе]
¹⁷ Изпратиха ме по време на аспирантурата два пъти на бригада по 45 дни в монтажен цех; все пак и там имаше малко свободно време за четене. Доколкото помня като асистент Ал. Кьосев също беше изпратен на бригада (1982 г.?) - за прокопаване на канали и прочете там „Идея истории“ на Колингууд, издадена в 1980 г. на руски език. Други колеги бяха зачислени към „Паркове и градини“ и се обучиха в оформянето на големи цветни площи и развиха естетическото си чувство. [горе]
¹⁸ Николчина, Изгубените еднорози…, 23; 46-47. [горе]
¹⁹ Книжното издание навярно е отдавна изчерпано. Книгата е налична обаче в интернет: http://www.solomonpassy.com/uploads/files/filepath_13.pdf . [горе]
²⁰ Сказката на Владимир Сотиров, както научаваме от предговора към книгата, е била разширена при публикуването й в сборника, но все пак е завършена януари 1989 г. [горе]
²¹ Съставителите, в съгласие с основната цел на сказките, са включили и „Лекция по етика“, „единствената популярна лекция …, изнесена някога от Витгенщайн“ (Сказки по логика 1990: 201). [горе]
²² В 1982 г. школата беше във Варна, а 1985 г. (?) – в София. [горе]
²³ Преди няколко години изпитах странно усещане да видя върху цялата фасада на неизползваното по това време пространство работата на Красимир Терзиев „БОГ ДА ПАЗИ ПАЗАРА“. [горе]
²⁴ В Източен Берлин бях прочел малко от немското издание на книгата на Ерлих. [горе]
²⁵ Еко, предполагам, не знае, колко разпространено е името Иванов, затова не добавя, напр. Вячеслав Вс., пред Иванов, за когото смятам, че става дума. [горе]
²⁶ Поради интереса си тогава към класическата музика от втората половина на ХХ век, интерес, усилван и от общуването с колеги музиковеди, внимавах и за тази страна в интервюто. Имената на споменатите композитори ми бяха познати; тяхната известност обаче, а не мои задълбочени знания, са обяснението защо са ми били познати. Най-вече името на Пиер Булез ми беше познато, заради основания и ръководен от него документационен център „ИРКАМ“, както и заради музикалния ансамбъл „Ентерконтемпорен“. Свързах тази среда на трансдисциплинарна рефлексия с международните летни курсове по музика в Дармщат, за които също знаех от колегите. - Сега, желаейки се да науча повече за Букурещлиев, най-напред потърсих сведения в архива на ИРКАМ в Париж. Сведенията обаче са оскъдни. [горе]
²⁷ Юрий Лотман, Роман А. С. Пушкина „Евгений Онегин“: Комментарий. Пособие для учителя. Ленинград: Просвещение, 1980. Второ издание - 1983. [горе]
²⁸ Нямам спомен за годината, но Вячеслав Иванов беше гостувал в София, което трябва да е допринесло за научната му популярност. [горе]
²⁹ Неотдавна прочетох част от „Эпилог“, Москва, 1989, това са спомените на Вениамин Каверин. Каверин разказва проницателно и пристрастно за някои от създателите на това изследователско поле и за поведението им в тежки жизнени ситуации. [горе]
³⁰ Конференцията се състоя през м. ноември 2004 г. [горе]
³¹ През пролетта на 1991 г. в София, в 1993 г. е авторският му концерт в София, който е част от програмата на фестивала „Musica nova“. (Букурещлиев, Андрей ( Андре) 1997: 3) [горе]
³² Списанието или по-скоро годишникът, в чието подзаглавие е посочено, че е за „съвременната музика“ излиза между 1956 и 1960, по един том годишно; главен редактор е Лучано Берио. [горе]
³³ Двата престоя на Букурещлиев във „Фонологично студио за музика“ на РАИ (RadioTelevisione Italiana) в Милано са отбелязани и в кратките биографични бележки на сайта: Les amis d'André Boucourechliev. По време на престоите е композирал за магнетофонна лента. [горе]
³⁴ Отпечатани във в. „Култура“ и в „Музикални хоризонти“ (интервюто във „ВЕК 21“ съвпада почти изцяло с това в „Музикални хоризонти“). Интервюираща е Кина Проданова. Вж. библиографията.
В броя на „Музикални хоризонти“, в който е интервюто с Андрей Б., присъстват два материала, чийто автор е друг музикант и композитор с фамилно име Букурещлиев – Михаил. Така моето въображаемо добавяне в онази априлска нощ на 1989 на името Андре към композитори Букурещлиев(и) беше потвърдено. [горе]
³⁵ В интервюто с Л. Каранлъков Букурещлиев говори за две произведения, композирани в Милано, Жана Букурещлиева – за едно. Става дума за вече споменатото „Studio di fonologia musicale della RAI di Milano“. [горе]
³⁶ Статията „L'opera in movimento e la coscienza dell’ epoca” е публикувана в „Incontri Musicali“, № 3, 1959, 32-54, за чието предстоящо публикуване и на френски Букурещлиев съобщава. [горе]
³⁷ В областта на визуалното изкуство названието за „подвижни форми“ – мобиле първоначално се отнася за скулптурите на Александер Калдер от началото на 1930-те натам. [горе]
³⁸ Докладът толкова ми хареса, че по-късно го включих в сборника „Общуване с текста“, публикуван в 1993. Съставителите сме Александър Кьосев и аз, но всеки правеше своя подбор, който се обсъждаше с другия съставител . [горе]