Заниманията ми по настоящата тема са породени от желанието за създаване на теоретична връзка между две сфери, които за мен, едновременно като културолог и човек, докоснал се до езика и социалния опит на арабския свят, са обект на личен интерес. Допълнителна мотивация за работа е и постоянната актуалност на проблема за „сблъсъка на цивилизациите“ (гръцко-латинско-християнската и арабо-мюсюлманската), резултат от който е не само появата на религиозния фундаментализъм и тероризма, но и проблемът за победителите и победените в процеса на глобализация на света. Арабският национализъм, в този смисъл, дава важна перспектива за анализ на срещата между универсализма на западната модерност и религиозния универсализъм на исляма. Настоящата разработка предлага подход за осмисляне на срещата между двата типа универсализми, който обвързва изясняването на историческата и идейна специфика на арабския национализъм с теоретичния модел на национализма, разработен от английския философ и социален антрополог Ърнест Гелнер.
      Според Гелнер национализмът е явление, характерно за 19 век, което е породено от смяната на земеделската с индустриална фаза на обществено развитие.² В резултат на тази обществена промяна се създават условия за развитие на писмена „висока“ култура, която в личен план задава хоризонтите на осъзнатата и споделена национална принадлежност, а в държавен план - предполага разделянето на църква и държава. Въпреки че Гелнер определя предложения теоретичен модел за универсален, мюсюлманските общества, изглежда са изключение спрямо него. В тях, според автора, национализмът се случва през 20 век посредством радикализиране на традицията, т.е. религията, което изразява тяхната невъзможност за модернизиране според западните стандарти и, в крайна сметка, води до зараждането на религиозен фундаментализъм. Така, за Гелнер, в арабски контекст, национализъм и фундаментализъм са едно и също нещо.³ Смятам, че моделът на Гелнер, приложен към арабския свят, е монокаузален, европоцентричен и не отчитащ собствените културни специфики на мюсюлманските общества.
      Неприложимостта на Гелнеровия модел на национализма спрямо арабския свят може да бъде разгледана в няколко аспекта. От една страна, схемата на Гелнер би могла да бъде анализирана в общата рамка на делегитимация на идеите на европейското Просвещение от постструктуралистката и постмодерната критика. На твърдението за неспособните на модернизация арабски общества се възразява с тезата, че в арабския свят модернизацията се случва като амбивалентно възприемане и отхърляне на ценностните основания и постижения на западния свят. Арабският национализъм е част от този процес поради няколко причини. На първо място, арабският национализъм не е еднородно явление, а сложен многопластов процес, в който се открояват три визии за арабската нация: панарабизъм, панислямизъм и национализъм на отделните национални държави.⁴ Всеки един от тези проекти на арабския национализъм представлява отделен коментар на постепенно проникващата в арабския свят модерност. На второ място, арабският национализъм, разгледан като фундаментализъм или тероризъм, както предполага Гелнер, е адаптация, а не отхвърляне на западната модерност, доколкото съвременните фундаменталисти и терористи са усвоили високо технологичния език на Запада. Софистицираните бомби, ядрените и биологични оръжия, срещу чието използване западния свят се възмущава, са продукт на инструменталния научен разум, който прониква в арабския свят в хода на колониализацията. Днес тази научна рационалност се превръща в автоимунно заболяване на модерността⁵: научните постижения се използват за самоубийствени атентати, които стават символ на самоубийството на самата модерност.
      От друга страна, арабският национализъм трябва да бъде разглеждан в неговите исторически контексти. Противно на това, което счита Гелнер, арабският национализъм се заражда още през 19 век, като тогава на преден план излизат две визии за политическо реализиране на арабската нация. Едната е свързана с панарабизма; тя предвижда еманципиране на арабската нация в една самостоятелна светска държава по подобие на западните национални държави. Панислямизмът, от друга страна, изхожда от концепцията за универсална религиозна общност (умма), като предвижда обединението на всички мюсюлмани в рамките на една теократична държава, управлявана според принципите на Корана и Хадиса (думите и делата на Пророка Мохамед). Политическите кризи на Османската империя от 19 век дават основание както на панарабистите, така и на панислямистите за развитие на своите тези. Панарабистите, които са светски и прозападно ориентирани, се обръщат към немския голям разказ за нацията. Причините за това са две: немците не проявяват колониални амбиции спрямо арабския свят и немската нация към 1871 г. е разделена, точно както разпръснатите от Персийския залив до Атлантическия океан араби. Панислямистите, от друга страна, виждат в предчувствания разпад на Османската империя възможност за обосноваване на арабо-центрична гледна точка спрямо исляма; те считат, че единствено арабите могат да въплатят в държавно управление моралните норми на автентичния ислям.
      И трите споменати проекта на арабския национализъм (панарабизъм, панислямизъм и национализъм на отделните арабски държави) тръгват от понятието умма, което на арабски език означава едновременно и „нация“, и „религиозна общност“.⁶ Моделът на национализма, предложен от Ърнест Гелнер, трябва да бъде критикуван именно във връзка с понятието умма. Според теорията на Гелнер национализмът поражда нацията; в арабски контекст обаче, националните държави нямат стабилна основа и техните национализми пораждат религиозно фанатизирани нации, т.е. умма. На тази теза е възразено, че уммата е интерпретирана като универсална религиозна общност само в един от вариантите на арабския национализъм (панислямизма). За панарабистите, от друга страна, уммата е изцяло светска общност, която визира цялата етническа арабска диаспора. През 20 век, в резултат на деколонизацията, арабите получават независимост в рамките на отделни национални държави. Това дава възможност за нова промяна в смисъла на понятието умма; то вече включва само гражданите на отделните национални държави, ставайки смислов гарант в „изковаването“ на локалните национализми. В този смисъл, в настоящата дипломна работа се твърди, че умма е сложна културологична концепция за арабската нация. Въпреки че присъства в различните проекти на арабския национализъм с различен смисъл, тя никога не губи първоначалната си връзка с религията, доколкото умма винаги предполага колективизъм. Но това съвсем не означава, че мюсюлманската умма е единствено и само догматична религиозна общност. В арабският свят, уммата е онази перспектива, която ни дава основание да твърдим, че арабският национализъм е явление, което се случва по драматичен и необратим начин между религията и националната държава.
      Трите проека на арабския национализъм (панарабизъм, панислямизъм и локален национализъм) се срещат в контекста на държавата Ливан. Различните пътища, които панарабистите, панислямистите и ливанските националисти чертаят за еманципирането на ливанската нация превръща държавата в арена на идеологически, политически и религиозни спорове. От началото на 20 век Ливан е маргинална територия в арабския свят: според географското си положение (в периферията на Османската империя), според формата на управление (единствената конституционна република в Източния арабски свят), според конфесионалното разделение на властта (тайфия), според етническия (араби, арменци, кюрди, евреи) и религиозен пейзаж (сунити, шиити, християни ортодокси, християни католици, юдеи). Случаят Ливан концетрира дилемите на арабския национализъм, които днес превръщат държавата в емблема на цялостната цивилизационна маргинализация на арабския свят. Въпреки че в Ливан до началото на Гражданската война (1975 г.) съществуват условия за развитие на национализъм според модела, предложен от Ърнест Гелнер (индустриализация - „висока“ култура - политическа единица), това не се случва на практика. „Високата“ писмена култура обслужва само един пласт от ливанското общество, - християните-маронити - като това създава условия за радикализиране на идентичностите на останалите ливански общности. Резултат е гражданска война, в която се затвърждава религиозното и етническо разделение за сметка на обединението в единна ливанска нация.
      Темата за арабският национализъм е колкото актуална, толкова и трудна за анализ, който избягва бързите изводи и лесните заключения. Геополитическите трудности, които арабския национализъм поставя като проблем днес, едва ли биха могли да бъдат разрешени без етическата перспектива на „трудната прошка“. Арабският национализъм е част от големия проблем за срещата между универсализма на западната модерност и ислямския универсализъм, но тяхната, „среща“, струва ми се, днес трябва да бъде мислена в термините на прошката. Това е опит, който включва желанието да се разберат онези, които историята е превърнала в наши врагове, да се преодолеят наследените омрази, на Другия да бъде гледано като на самия себе си...

---

Бележки:

¹ Тук са изложени основните тези на дипломната работа на авторката, защитена през септември 2006 г. в катедра „История и теория на културата“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с научен ръководител доц. д-р Боян Знеполски. [горе]
² Виж: Гелнер, Ърнест. Нации и национализъм, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1999 [горе]
³ Виж: Gellner, Ernest. Muslim Society, Cambridge University Press, 1995 [горе]
⁴ Виж: Tibi, Bassam Islam and the Cultural Accomodation of social change, Georgia Augusta University of Gottingen, 1997 [горе]
⁵ Виж: Дерида, Жак. Вяра и знание, София, 2001 [горе]
⁶ Сред ориенталисти и арабисти съществува академичен дебат относно превода на понятието умма. Според някои специалисти то не би могло да бъде преведено като „нация“, защото в книжовния арабски език съществува друга дума, уатан, която днес се превежда с понятието „нация“. Опитът да бъде направена историческа рекоснтрукция на арабския национализъм обаче, показва, че в смисловите пластове на думата умма присъства концепцията за националното. Идеолозите и на трите проекта на арабския национализъм правят препратки към уммата в опитите си да обосноват собствената си гледна точка за арабския национализъм. Виж: Wieland, Carsten. Nation State by Accident, the politicization of ethnic groups, the ethnicization of politics: Bosnia, India, Pakistan, Mahonar, 2005 [горе]