Авторът на тази статия от дълго време смяташе за свой дълг да предостави за проверка и общо обсъждане и пред по-широката философска публика резултатите от своето философстване по горепосочената тема, които досега е изнасял пред своята слушателска аудитория¹. Той искаше да направи това с онази категоричност и точност, към каквито задължават всеки писател святостта на материята за толкова много достопочтени души, но времето му бе запълнено с други неща и изпълнението на това решение се отлагаше за по-късно време.
          Тъй като понастоящем, в качеството си на съиздател на това списание, той трябва да изнесе следващата по-долу статия на един отличен философски писател пред публиката, от една страна той се чувства облекчен, тъй като тази статия в много отношения съвпада със собствените му убеждения, може да се позове на нея и да остави на автора на същата да говори и от свое име; от друга страна обаче, чувства силна потребност да посочи, че в някои други отношения тази статия не толкова е в разрез с неговите убеждения, колкото не може да ги обхване изцяло. И все пак му се струва важно още от самото начало изцяло да се изложи пред публиката начина на мислене относно тази материя, който по негово виждане произтича от философията. Но сега засега той трябва да се задоволи само с общата скица на последователността на мислите си и запазва за друг път правото си за по-нататъшното й изложение.
          Това, което досега почти повсеместно е измествало гледната точка и може би още дълго ще продължава да я измества, е, че т.нар. морално или някакво философско доказателство за божествено управление на света е било смятано за същинско доказателство, че сякаш чрез тези демонстрации се приема, че вярата в Бог трябва първо да бъде внедрена в човечеството и да му бъде демонстрирана. Бедна философийо! Ако тя вече не е в човека, бих искал най-малкото да зная откъде твоите представители, които, разбира се, също са само хора, вземат това, което искат да ни дадат чрез силата на доказателствата си. Или, ако тези представители действително са същества от едно по-висше естество, как могат да очакват да намерят достъп до нас, другите, и да бъдат разбираеми за нас, без да предпоставят нещо аналогично на тяхната вяра в нас? - Не така стоят нещата. Философията може само да изяснява facta и по никакъв начин не може сама да поражда такива, с изключение на това, че поражда самата себе си като факт. Както на философа не би му дошло на ум да увещава хората, че отсега нататък трябва да мислят обектите съответно като материя в пространството, а измененията на същите съответно като следващи едно след друго във времето, така и не би му хрумнало и да иска да ги убеждава, че те все пак вярват в едно божествено управление на света. И двете със сигурност стават без негова намеса; той ги предпоставя като факт и го има чисто и просто за това да изведе тези факти като такива от процедирането, необходимо на всяко разумно същество. Така че ние в никакъв случай не искаме умуването ни да бъде смятано за уличаване на невярващия, а за извеждане убеждението на вярващия. Не можем да направим нищо друго, освен да отговорим на каузалния въпрос: как човекът стига до тази вяра?
          Решителният пункт, до който се стига при този отговор, е, че със същия тази вяра не се представя като произволно допускане, което човек би могъл да направи или не, според както му харесва, като свободно решение да се смята за вярно това, което желае сърцето, тъй като то го желае като допълване или заместване на достатъчните основания за убежденията с надеждата. Основаващото се на разума е абсолютно необходимо, а това, което не е необходимо, точно поради това е противно на разума. Да се смята за вярно то, е лудост и блян, колкото и благочестиво да може да се бленува.
          Къде сега философът, който предпоставя тази вяра, ще потърси необходимото основание на същата, което иска да извади наяве? Например в една мнима необходимост, като се изхожда от съществуването или от устройството на сетивния свят да се заключава за един разумен причинител на същия? По никакъв начин, защото все пак знае твърде добре, че тъкмо една заблудена философия, поставена в неловкото положение да трябва да разяснява нещо, не може да отрича неговото съществуване, истинското основание на което обаче е скрито за нея. Никога обаче намиращият се под опеката на разума и под ръководството на неговия механизъм изначален разсъдък не е способен на такова заключение. Човек гледа на сетивния свят или от гледната точка на обикновеното съзнание, която може да се нарече също тази на естествената наука, или от трансцедентална гледна точка. В първия случай разумът е принуден да спре при битието на света като при един абсолют. Светът е, чисто и просто защото е, и е такъв, чисто и просто защото е такъв. От това гледище се изхожда от едно абсолютно битие и това абсолютно битие е именно светът. Двете понятия са тъждествени. Светът става основан сам на себе си, завършен в себе си и тъкмо поради това организирано и организиращо цяло, което съдържа в самото себе си и в иманентните си закони основанието на всички явяващи се в него феномени. Да се обясняват светът и неговите форми из целите на един интелект, доколкото изобщо светът и неговите форми трябва да бъдат обяснявани, и ние следователно се намираме в областта на чистата - казвам на чистата естествена наука, е пълна безсмислица. Отгоре на това принципът: един интелект е причинител на сетивния свят, не ни помага ни най-малко и не ни придвижва и с една стъпка напред, тъй като не притежава и минимална разбираемост и ни дава няколко празни думи, вместо отговор на въпроса, който не трябваше да повдигаме. Определенията на един интелект са без съмнение понятия. Дали те ще се превърнат в материя, в огромната система на сътворение от нищото, или пък ще модифицират вече наличната материя, в не много разумната система на простата преработка на една самостоятелна вечна материя, относно това може да се каже първата разбираема дума.
          Погледне ли се на сетивния свят от трансцеденталната гледна точка, всички тези трудности, разбира се, изчезват; тогава това не е съществуващ за себе си свят: във всичко, което съзираме, съзираме просто отражението на собствената ни вътрешна дейност. Но не може да се пита за основанието на това, което не е; не може да се приеме нищо друго, освен него, за да се обясни същото.^*
          Това, от което изхожда Н.у., не може да бъде понятийно разбрано, нито пък съобщено чрез понятия, а само непосредствено съзерцавано: за този, който няма това съзерцание, Н.у. по необходимост остава безпочвено и само формално и на него тази система просто не му служи за нищо. Това откровено признание тук не се прави за първи път, но вече е станало обичай, след като човек изобщо представя един спомен, да трябва и да го съобщава на всеки нов отделен противник в частност, и че не трябва ни най-малко да се ядосва на това: и тук с настоящото искам с най-приятелски чувства да съм уредил дълга си спрямо този противник. Рrvtou yendoz³ на същия това е, че още не му е станало подобаващо ясно това че: ако изобщо истината, и в частност косвена (опосредствана чрез заключение) е истина, би трябвало да има нещо непосредствено истинно. Веднага щом той осъзнае това, да търси това непосредствено толкова дълго, докато го намери. Едва тогава ще бъде в състояние да отсъжда за системата на Н.у., защото едва тогава ще я разбере, какъвто случаят досега не е, въпреки многократните му уверения, както това може би ще стане вероятно за самия него при една студена преценка на гореспоменатото припомняне.
          Следователно като се изхожда от сетивния свят няма никакъв възможен път за издигане до допускането за морален световен ред; ако човек чисто мисли само сетивния свят, а не примерно както това е станало от страна на споменатите по-горе философи, човек незабелязано предпоставя един морален ред на същия.
          Следователно тази вяра трябва да е обоснована чрез понятието ни за един свръхсетивен свят.
          Съществува такова понятие: Намирам се свободен от всякакво влияние на сетивния свят, абсолютно деен в самия себе си и чрез самия себе си, следователно като една извисена над всичко сетивно сила. Тази свобода обаче не е неопределена. Тя има своята цел: само че тя не я получава отвън, а вече я предпоставя чрез самата себе си. Самият аз и необходимата ми цел са свръхсетивното.
          Не мога да се съмнявам в тази свобода и в нейното предназначение, без да се откажа от самия себе си.
          Не мога да се съмнявам, казвам аз - не мога дори и да си помисля за възможността, че това не е така, че онзи вътрешен глас ме лъже, че той тепърва трябва да бъде оторизиран и обосноваван отдругаде; следователно над това изобщо не мога да продължавам да мъдрувам, тълкувам на дребно и обяснявам. Това изявление е абсолютно позитивното и категоричното.
          Не мога да продължавам, ако не искам да разруша вътрешния си мир. Мога само да не продължавам затова, защото не мога да искам да продължавам. Тук се намира това, което поставя граница на иначе необуздания полет на разсъждението, което връзва духа, тъй като обвързва сърцето. Тук то обединява в едно точка, мислене и воля и внася хармония в същността ми. Аз собствено бих могъл да продължавам, ако исках да се поставя в противоречие със самия себе си, тъй като за разсъждението не съществува иманентна граница в него самото, то преминава свободно в безкрайното и трябва да го може, тъй като съм свободен във всичките си изявления и само аз мога да си поставя граница чрез волята. Убеждението за моралното ни предназначение следователно самo произлиза от морално настроение и е вяра. В това отношение съвсем правилно е да се каже: елементът на всяка увереност е вярата. - Така би трябвало да бъде, тъй като моралността, напълно сигурно тя е това, може чисто и просто да бъде конструирана само чрез самата нея, по никакъв начин примерно чрез логическа мисловна принуда.
          Бих могъл да продължавам по-нататък, дори и да исках да се срина в чисто теоретическо съображение в безкрайното бездънно, да исках да се лиша напълно от някакво твърдо становище, да се задоволя с това да сметна за направо необяснима онази увереност, съпровождаща цялото ми мислене, и без дълбокото чувство за която не бих могъл дори да се насоча към спекулирането. Защото няма друга твърда гледна точка, освен указаната, обоснованата не от логиката, а от моралното настроение; и ако разсъждението ни или не напредне чак до нея, или отиде отвъд нея, то ще е един безграничен океан, в който всяка вълна бива изтласквана от друга.
          Като подхващам тази поставена ми чрез собственото ми същество цел и я правя цел на реалното си действане, същевременно приемам изпълнението на същата чрез реално действане за възможно. Двете изречения са тъждествени, тъй като поставям си нещо като цел ще рече, че аз го полагам за действително в някакво бъдеще време, обаче в действителност заедно с това и възможността като необходимо съположена. Ако не искам да се отрека от собствената си същество, трябва да си поставя първото, изпълнението на тази цел; трябва следователно да приема и второто - нейната изпълняемост: всъщност тук няма първо и второ, а то е абсолютно едно. И двете в действителност не са два акта, а един - именно същият неделим акт на душата.
          Във връзка с това трябва да се обърне внимание на отчасти абсолютната необходимост на опосредстваното, ако ми разрешите още един миг да разгледам изпълнимостта на нравствената крайна цел като нещо опосредствано. Тук не става въпрос за желание, надежда, нещо обмислено и съображения за и против, за свободно решение да се допусне нещо, чиято противоположност също се смята за възможна. Това допускане е необходимо при предпоставянето на решението да се подчиняваш безусловно на закона във вътрешния си мир, то е непосредствено съдържащо се в това решение, самото то е това решение.
          След това трябва да се обърне внимание на реда в хода на мислите. Не от възможността се заключава за действителността, а обратното. Не се казва, че съм длъжен, защото мога, а: мога, защото съм длъжен. Че трябва и какво трябва, е първото, най-непосредственото. То не се нуждае от допълнително обяснение, оправдание, оторизация; познато е за себе си и е вярно за себе си. Не се обосновава и определя чрез друга истина, а всяка друга истина по-скоро се определя чрез тази. - Тази последователност на мислите много често е била пропускана. Който казва: и все пак първо трябва да знам дали мога, преди да мога да преценя дали съм длъжен, или снема първенството на нравствения закон и посредством това самия нравствен закон, ако преценява така практически, или недооценява съвсем първоначалния ход на разума, ако преценява така, спекулирайки.
          Трябва безусловно да си поставя целта на моралността, нейното изпълнение е възможно, тя е възможна чрез мен - ще рече, вследствие на самия анализ, че всяко от действията, които съм длъжен да извърша, и състоянията ми, които обуславят тези действия, се отнасят като средство към поставената ми цел. Цялото ми съществуване, съществуването на всички морални същества, сетивният свят като наше обществено поле на действие, сега придобиват отношение към моралността и настъпва напълно нов ред, на който сетивният свят, с всичките му иманентни закони, е само намиращата се в покой основа. Този свят продължава спокойно своя ход според вечните си закони, за да създаде сфера на свободата, но той няма ни най-малкото влияние над нравствеността или безнравствеността, ни най-малката власт над свободното същество. То се носи самостоятелно и независимо над цялата природа. Изпълнението на целта на разума може да се постигне само чрез действието на свободното същество; но чрез това тя ще бъде съвсем сигурно постигната съгласно един по-висш закон. Да се действа правилно е възможно и всички обстоятелства целят това чрез този по-висш закон. Нравственото дело успява безпогрешно, съгласно същата тази инстанция, а безнравственото безпогрешно се проваля. Целият свят е добил за нас едно напълно променено виждане.
          Тази промяна на виждането ще стане още по-ясна, ако се издигнем до трансцеденталната гледна точка. Светът не е нищо друго, освен онагледения съобразно понятни закони на разума възглед на собствената ни вътрешна дейност, освен чист интелект вътре в непонятни граници, в които сме затворени - казва трансцеденталната теория; и не трябва да се сърдим на човека, ако при пълната загуба на почва под него, му става страшно (unheimlich). Що се отнася до възникването им, тези граници действително са непонятни, но какво значение има това за теб? - казва практическата философия; значението на същите е най-ясното и най-сигурното, което съществува, те са твоето определено място в моралния ред на нещата. Това, което възприемаш съобразно тях, има реалност, единствената, която те касае и която има за теб, това е непрестанното тълкуване на повелята на дълга, живият израз на това какво си длъжен, защото наистина си длъжен. Нашият свят е сетивно онагледеното материално на нашия дълг. Това е същинското реално в нещата, истинският основен материал на всяко явление. Принудата, с която ни се натрапва вярата в реалността на същото, е морална принуда - единствената възможна за свободното същество. Никой човек не може без да се унищожи да се откаже от моралното си предназначение дотам, че то да не го (него човека - бел. пр.) запазва най-малкото в тези граници за бъдещото по-висше облагородяване. - Така, след като е разгледал резултата от един морален световен ред, човек може да нарече принципа на тази вяра в реалността на сетивния свят дори откровение. Нашият дълг е това, което се разкрива в него.
          Това е истинската вяра; този морален ред е божественото, което допускаме. Тя се конструира чрез правилното дело. Единствено възможното верую е: радостно и непринудено да се изпълнява това, което всеки път повелява дългът, без съмнение и умуване за последствията. Чрез това божественото става живо и действително за нас; всяко от действията ни се извършва при предпоставяне на същото (това божествено - бел. пр.) и всички последствия от тях се запазват само в него.
          Истинският атеизъм, същинското неверие и безбожие се състои в това, че човек умува върху последствията от действията си, не иска да се подчинява повече на гласа на съвестта си, докато не повярва, че е предвидил сигурния успех, и така издига собствения си съвет над Божия съвет и прави Бог сам себе си. Който иска да върши зло, за да се получи от него добро, е безбожник. При едно морално управление на света от злото никога не може да следва добро и колкото по-сигурно вярваш в първото, ти е невъзможно да мислиш последното. - Не бива да лъжеш, дори и светът да се превърне в развалини. Но това е само фразеологизъм; ако наистина би повярвал, че светът ще се разпадне, твоето същество най-малкото би изпаднало в противоречие и самоунищожение. Но ти не вярваш в това, нито пък можеш, нито трябва да го вярваш; знаеш, че планът за неговото съхранение със сигурност не се осланя на една лъжа.
          Току-що изведената вяра обаче е вярата изцяло и напълно. Този жив и действащ морален ред е самият Бог; не се нуждаем от някакъв друг Бог и не можем да проумеем някакъв друг. В разума не се намира основание да излезем извън този морален ред на света и посредством заключение от обоснованото за основанието да се допусне едно особено същество като причината на същото. Изначалният разсъдък със сигурност не прави това заключение и не познава такова особено същество. Само една криворазбрала се философия го създава. Защото нещо случайно ли е този ред, нещо, което би могло да бъде или пък не, би могло да бъде така, както е, или пък по друг начин, че неговото съществуване и естество да се обясняват едва чрез основание, едва посредством посочване на това основание вярата да трябва да се легитимира пред вярата в същото? Ако повече не слушате изискванията на една недействителна система, а запитате собствения си вътрешен свят, ще откриете, че този световен ред е абсолютно изначалното на всяко обективно познание, както свободата ви и моралното ви предназначение - абсолютно изначалното на всяко субективно; че всичко останало трябва да стане обективно познание, обосновано и определено чрез него. Той обаче чисто и просто не може да бъде определен чрез нищо друго, защото няма нищо друго извън него. Ни най-малко не можете да се опитате да направите това обяснение, без да навредите на ранга на това допускане и да го разколебаете във вас самите. Неговият ранг е този, че той е абсолютно сигурен чрез себе си и не търпи никакво умуване. Вие го правите зависимо от умуване.
          А как ви се удава това умуване? След като сте разколебали непосредственото убеждение, с какво ще го затвърдите? О, зле стоят нещата с вашата вяра, ако само с утвърждаването на това основание, което привеждате, можете да я утвърдите, а с отпадането на същото, би трябвало и тя да отпадне.
          Защото дори сега да ви беше позволено да направите това заключение и посредством същото да допуснете едно особено същество като причината за този морален ред на света, какво всъщност сте допуснали? Това същество трябва да е различно от вас и света, трябва да действа в последния съобразно понятия, следователно да е длъжно съобразно понятията да е способно да има личност и съзнание. А какво наричате личност и съзнание? Със сигурност това, което сте намерили в самите себе си, с което сами сте се запознали и сте обозначили с това име? Но че просто не мислите, нито пък бихте могли да мислите това без ограничение и крайност, може да ви научи и най-малкото внимание върху вашата конструкция на това понятие. Така чрез прибавянето на един предикат към едно крайно вие превръщате това същество в същество, подобно на вас, и не сте, както ви се е искало, мислили Бог, а само сте размножили сами себе си в мисленето. Можете да обясните моралния ред на света въз основа на това същество също толкова малко, колкото бихте могли да го обясните, изхождайки от самите себе си; той остава неизяснен и абсолютен както преди и всъщност, докато изказвате същите думи, съвсем не сте мислели, а просто сте преливали от пусто в празно. Можете да предвидите без много усилия, че ще ви споходи точно това. Вие сте крайни, а как би могло крайното да обхване и разбере безкрайността?
          Така вярата остава при непосредствено даденото и стои непоклатимо здраво, а бъде ли направена зависима от понятия, става разколебана, тъй като понятието е невъзможно и пълно с противоречия.
          Затова е недоразумение да се каже: подлежи на съмнение дали Бог е или не е. Изобщо не е съмнително, а най-сигурното, което съществува, даже причината на всяка друга сигурност, единственото абсолютно валидно обективно, че съществува морален световен ред, че на всеки разумен индивид е определено конкретното му място в този ред и се разчита на неговата работа; че съдбата на всеки, доколкото не е причинена от собственото му поведение, е резултат от този план, че без него от главата му не пада и косъм и в сферата му на действие - нито врабче от покрива;⁴ че всяко истински добро дело успява, всяко лошо дело със сигурност не успява и че на тези, които обичат само доброто, всички неща трябва да съдействат към добро.⁵ От друга страна, за този, който размишлява само за миг и желае да признае честно резултата от това размишление, може също толкова малко да остане съмнително, че понятието за Бог като особена субстанция е невъзможно и противоречиво; и е позволено да кажем това искрено и да възпрем ученическото бърборене, за да може да се възвиси истинската религия на радостното право дело.
          Двама превъзходни поети са изразили това изповядване на вярата на разумния и добър човек неповторимо красиво. „Кой има право" говори първият чрез един от своите персонажи:

Кой има право,
щом назове го, (да се търси понятие и дума за него)
да настоява:
"Аз вярвам в него!"?
И кой би дръзнал
да спомене:
"Не вярвам, не!"
Той, Всеобхватният,
(след като бъде схванат първо чрез
морален усет, а не чрез теоретична спекулация, а светът -
разглеждан като поле на действие на морални същества),
той, Вседържателят,
не съдържа ли в себе си
и теб, и мен?
Не блести ли над нас небосводът?
Не лежи ли твърдта под нозете ни?
Не изгряват ли с ведра усмивка
над главите ни вечни звезди?
Не потапям ли взор в твоя взор
със стремежа на ум и сърце,
не разстила ли вечното тайнство,
свойта зрима незримост край нас?
Щом изпълниш сърцето си с него
и почувстваш безкрайно блаженство,
назовавай го както си щеш,
Господ, щастие, обич, сърце!
Аз самият за него не зная
точно име - та всичко е чувство!
А името е само дим и звук,
мъгла върху небесната жарава.⁶

       А вторият пее:

Живее една свята воля,
дори да отстъпва човешката;
високо над време, пространство се носи
най-висшата мисъл във радост;
дали всичко във вечна промяна кръжи,
непроменен остава там един спокоен дух.⁷

^* Тогава би трябвало да се попита за основанието на самия Аз. Измежду действително оригиналните въпроси, отправени към наукоучението, този остана запазен изключително за най-новия Гьотингски метафизик, който наистина го повдига в своята Рец[ензия] н[а] Н[ауко]у[чението] в Gottingische Gelehrten Anzeigen (Докладите на Гьотингските учени).² С какви ли не хора си има работа човек, когато се занимава с философстване в нашия философски век! Защото може ли Азът да обясни самия себе си, дори и само да иска да се обясни, без да излезе от самия себе си и да престане да бъде Аз? При което за обяснение само да може да се попита, това със сигурност не е чистият (абсолютно свободен и самостоятелен) Аз, тъй като всяко обяснение прави зависим. От същия вид е и от същия дух произлиза упрекът от страна на същата рец., че н. у. не е доказало своето основоположение - произнеси основоположение. Ако положението, от което то изхожда, би могло да бъде доказано, тъкмо поради това то нямаше да бъде основоположение, а най-висшето положение, от което то би било доказвано, и следователно от него щеше да се изхожда. Всяко доказателство предполага нещо направо недоказуемо. [горе]

---

Бележки:

¹ В рамките на редовно изнасяните след зимния семестър на 1795/96 г. лекции по Логика и метафизика на основата на „Философски афоризми“ на Платнер Фихте е говорел също и „за Бог, за произхода на религията и на религиозността у хората". Записки от лекциите по тези въпроси публикува анонимно бившият студент Кристиан Вилхелм Фридрих Пенценкуфер през 1799 г. в Байройт, за да се намеси в полза на Фихте в спора относно обвинението в атеизъм: „Нещо от Г-н професор Фихте и за него. Издадено от един обичащ истината учител.“ [горе]
² Фридрих Боутервек пише в своята рецензия: „така наукоучението все пак ни дължи доказателството, че абсолютната самодейност на Аза наистина е основанието на всяко знание“. Виж: „Jena bei Mauke: Auswahl vermischter Schriften von Carl Leonhard Reinhold, Professor in Kiel. Erster Teil 1796, Zweiter Teil 1797", in: Gottingische Anzeigen von gelehrte Sachen unter der Aufsicht der konigl. Gesellschaft der Wissenschaften, 194. Stuck, 7. Dez. 1797. [горе]
³ Първото невярно, първата заблуда. [горе]
⁴ Срв. Евангелие от Матея X, 29-30. [горе]
⁵ Срв. Послание на св. ап. Павел до Римляни VIII, 28. [горе]
⁶ Йохан Волфганг фон Гьоте, Фауст, с. 135, превод: Любомир Илиев, изд. Атлантис, 1999 г. [горе]
⁷ Фридрих Шилер, Думи на вярата, превод: Мария Пашова, в: Musenalmanach fur das Jahr 1798, Tubingen 1798, S. 21/22. [горе]

Публикувано в: Philosophisches Journal einer Gesellschaft Teutscher Gelehrter, hg. von Johann Gottlieb Fichte und Friedrich Immanuel Niethammer, Bd. VIII, Erstes Heft, Jena und Leipzig 1798, S. 1-20.