Тази статия е част от дисертационната разработка на автора на тема „Етническа идентичност на българите: сравнение между диаспорална и национална общност“.

      В своята «Народопсихология» М.Семов отбеляза, че всички точни определения на нацията до ден днешен се оказват безплодни. Редица белези, които позволяват да опознаем нация, не ни дават пълноценно обяснение какъв е този феномен. Някои от изследователи смятат, че «изобщо не може да бъде създадена научна дефиниция за нацията, въпреки че феноменът е съществувал и съществува».
      В научния свят има примордиалистки, модернистки и постмодернистки (в т.ч. конструктивистки) теории за произхода и същността на нацията. Първите, т. нар. примордиалистките, разглеждат нация като базова, исторически дадена общност на хора. Този примордиализъм, обединявайки се с етническия, дава възможност да проследим еволюцията на човешки етнически общности от племе към род, народност и, като апофиоз на развитието, нация. Най-известните имена в примордиалисткия подход са тези на Х.Кон, Кл.Гиърц, К.Лоренс, Пиер ван дер Берге.
      Другото направление, което е поддържано сега от повечето изследователи, е модернисткото. Според него нациите се появяват през модерната епоха като резултат на смяна на феодалните отношения с новите буржуазни, и свързани с това промени като индустриализацията, националните пазари, единната система на светско образование, развитието на книгопечат, масовите комуникации и т.н.
      Видните представители на класическия модернизъм са Ър. Гелнер, Б. Андерсън, Е. Хобсбом и др. Според тях възникването на нацията е свързано с индустриалното общество, капиталистическия начин на производство, а когато говорим за Източна Европа – с национално-освободителните движения и националното възраждане, в основа на което се намира мита за миналото и „откриващите се в бъдещето пространства едно идеално отечество“. Според Ър. Гелнер основните структурни принципи на нацията са: културната общност – когато грамотността е задължително условие за всички видове дейност, и принципа на доброволност – «когато членовете на тази група твърдо признават определени общи права и задължения по отношение един към друг по силата на обединяващо ги членство“. Т.е. в най-широкия смисъл национално-етническото се превръща в гражданското.
      Б. Андерсън предлага да разглеждаме нациите като „въобразени общества“. Според него нацията е въобразена, защото нейните членове никога не познават повечето от своите сънародници, обаче имат представа за своето единство с тях. Второто, нацията се въобразява като ограничена, защото има определени граници. Следващият белег е въобразяване на суверенноста на нацията като отговор срещу крушението на феодализма. Четвъртото, нация се въобразява като общност, защото дори при най-сложни форми на неравенството и експлуатацията тя винаги е мислена като силно, хоризонтално другарство.
      В своята дълбока същност Андерсън, полемизирайки с Гелнър, прави промяна на понятието. Щом Гелнър говори за „измисленето“ на нациите посредством национализма, Андерсън предлага понятието „въобразяване“, „създаване“.
      Третото направление в теориите за нацията е т.нар. конструктивистко. Представителите на този подход правят опити да обединят някои от най-успешните виждания от първите два направления и разглеждат нацията не като нещо универсално, но и не само модерно. С други думи имаме трансформация на народностно-етнически общности в по-високо национално ниво. Към конструктивистите се отнасят преди всичко Ф. Барт, А. Смит и Дж. Армстронг. Смит отбелязва, че нациите „са наистина модерно явление, доколкото:
      1. предлагат унифицирана юридическа норма на общи права и задължения, а също и гражданство, когато нация е независима;
      2. се основават на единна икономика и разделение на труда, мобилност… в рамките на една територия;
      3. се нуждаят от компактна територия, за предпочитане с «естествени» граници;
      4. предполагат единна „политическа култура“, публично масово образование и система за масово осведомление за да социализират бъдещите поколения като „граждани“ на новата нация“. Същевременно Смит обръща внимание и върху древността на модерните нации – тяхното местоположение, свързано с история на нациообразуващи народности, етнически елементи, културни спомени, което му позволява да говори, че „в субективен смисъл в много нации се съдържат предмодерни черти“.
      Модерното време се характеризира точно с оформянето на нации и съответни национални държави, като единствено възможни на този момент форми на съществуването на национални образования. Т. Неделчева, продължавайки идеята на Хегел, отбелязва, че „именно държава отличава всички нации като политически единтсва от други форми на общности или етноси“. С други думи формирането на държавни институции, държавността като цяло, ни позволява да говорим за прехода от етнично-народностна общност към новото категориално ниво – нацията и националната държава.

      Говорейки за нацията и нейното формиране ние никак не можем да избягваме от понятието национализма. По-принцип, объркването на тези понятия, идвайки от тяхната близост в англоезична литература винаги прави оперирането с тях доста сложно. Т. Ериксън дори предлага да говори отделно за академичен дискурс на понятията.
      В изучаването на национализма можем да говорим за две основни парадигми: примордиалистка и модернистка. Първата е свързана с дебати за примордиалното начало на нации. Втората голяма парадигма е концентрирана около историческия дискурс на нация и национализъм. Примордиалистката парадигма на национализма може да бъде разделена, доста условно, разбира се, на две теории: социобиологичен и културен примордиализъм. Идеята за биоенергитическа природа на нацията като специален социален организъм стои близо до „политическия примордиализъм“ на П. ван ден Берге. Привържинците на „културния примордиализъм“ смятат културните характеристики като първостепенни по своето значение. Към тях се отнасят работите на Дж. Хердър – интелектуалния основател на културния национализъм, Кл. Гиърц, Дж. Хътчинсън и др.
      Водещата традиция в изучаването на национализма е т.нар западноевропейска или англосаксонска, чиито доминиращи идеи в своите основи идват от веберианския или историческия подход. В рамките на този подход национализмът се разглежда като процес, който има своите корени, момент на зараждане, стадии на ръст и временни граници (Д.Армстронг, А.Смит, Е.Хобсбом, М.Хрох). За привърженците на този подход национализмът се поражда от нации, които играят роля на мощна социална-историческа реалност. Национализмът е „идеологическо движение за пстигане и запазване на автономията, единство и идентичността на дадено население, разглеждано от някои от неговите представителите като реална или потенциална „нация“. Е. Хобсбом говори за политическия аспект на национализма, приоритетът е на политиката върху културата. Национализмът е преди всичко политическата програма, коята дава възможност на групите, които се смятат за нации, да се организират в държава (по пример с тези, след френската революция). Етничността в това отношение само един от възможните варианти за обща идентификация.
      Близо до историческия подход е този на връзка между национализма и модернизацита (Ър. Гелнер), който обаче премества „кокошка“ и „яйце“ и провозгласява, че «национализмът поражда нациите, а не обратно», а също така и конструктивисткия подход на Б. Андерсен, който трактува национализма като механизъм на реконцептуализация на политическата общност, имперската, колониалната или племенната в миналото.
      В зависимост от пониманието на това, каво е нация, разделява две основни форми на национализма: граждански или политически (характерен за Западна Европа и САЩ) и етнически или етнонационализъм (характерен преди всичко за изграждането на национални държави в Източна Европа). Гражданският национализъм възниква през епохата на формирането на модерни държави, като политическата идея, обосноваващата легитимност на държавата, консолидация на гражданска нация въз основа на представленията за общо самосъзнание, елементи на култура и съгражданство и едновремено запазване на етнорелигиозно и друго разнообразие. Етнонационализмът е феномен от друг тип на историческия произход, породен в условията на многоетнически общности, преди всичко в Източна Европа през XIX в., а по-късно и в други региони на света. Това е идеалогия и политическа практика, в основа на която стои разбирането на нацията като висша форма на етническа общност. Членството в тази общност се базира на дълбоки исторически обективни (например език, територия) и субективни (митология) характеристики, и се предизвиква исключителното право на обладание на държавността.
      Интересното разбиране на дълбинна същност на подобно разделение прави С. Лурье, базирайки на разработки на П.Серно. Последният, характеризирайки западен национализъм, въвежда неговата френска и немска модел. Френската модел е «идеален» западен национализъм, тъй като формира френската нация като политически проект, където държавата предшества нацията. Немската нация е преди всичко романтичен проект, органичната система на културната общност като езиково единство, затова нацията се формира преди държавата. Неразбираем обаче е факт, защо френската модел се остана като идеална в европейското съзнание, когато основните национализми са били изградени по немския модел. Съвременната френска нация също стои по-близо към Volk-модела, отколкото към идеален якобински вариант. Лурье съответно предполага следващото: във Франция якобинският национализъм възниква като политически и социален проект, обаче неговото съдържание се коректира през времето. На свояй ред немската модел, също като специфичен политически проект, е била заимствана в други култури. Последващата трансформация стана основа за т. нар. източен национализъм.
      Постмодерният подход към проблеми на нация и национализъм отхвърли гражданско-етническо разделение и изобщо излиза против европоцентристки теории в съвременна наука. Така Р.Брубейкър критикува самата възможност на разбирането на национализма като добър (граждански, т.е. западноевропейски) и лош (етнически, т.е. източен или ориентален). От неговата гледна точка нации и национализъм не трябва да бъдат разбирани като реални същности. Нациите не са субстанции, а преди всичко институционални форми, не са реални общности, а категории за описанието на определени практики. Тези практики в своя ред са определени от националистическа идеалогия и глобална междудържавна система.
      Промяна на цивилизационната сцена, преход от модерна към постмодерна държава принудва и ние да променим поне частично разбирането на понятията, историята на които има корени в XVIII в. Концепциите на национализма като явления на модерността, и в частния случай тази на А.Смит, са много удобни за анализа на българския национализъм през епохата на Възраждането и формирането на съвременна национална държава. И наистина, ние без усилия можем да открием идеите за Златния век (Първото и второто български царства) и за великите герои (хан Аспарух, цар Симеон, Асен и т.н.), периода на упадък и изгубването на държавността (византийското владъчество, а после турското робство), а след това културното възраждане, осъзнаване на своето велико минало, възход на националното самосъзнание и свързани с това нови герои (В. Левски, Хр. Ботев, Г. Раковски). Този възход идеално се вписва и в концепции на Андерсън и Хобсбом. Елитарната част на българското общество през периода на Възраждането реконструира историческото минало на народността чрез създаване на съответен литературен дискурс, чрез „въобразяване“ или по-скоро „ревъобразяване“ на единството на общността. Целта е постигната – народното съзнание се събуди. Този преход от въобразяване към реалното осъзнаване добре е коментиран от М. Семов. Говорейки за значението на труда на П. Хилендарски, той пише: „История Славянобългарска“ е колкото произведение, разкриващо народния характер (б.а. - а също така „въображаващо“ общи митове, спомени и т.н.), толкова и основополагащо неговите основни черти. Паисий е един от първите… които искат да ни внушават какъв трябва да бъде българинът, отколкото да ни разказват, какъв е той“. Същото се отнася и до творчеството на Г.С. Раковски, И. Вазов, Л. Каравелов, Хр. Ботев и т. н., чийто подход Семов нарича „народностроителния“.
      Българският национализъм от този период, според класификация на К.Нешев, е идеологически, то изгражда една нова идеология като отговор срещу вековното робство. Свободата или поне автономията се започва с решаване на религиозния въпрос, църковната автономия, тъй като „вярата за българина е един от начините и формите за легитимиране на националността“.
      Строителството на българската национална държава претърпя различни форми, политически и вече националистически стратегии, включително и доста агресивни през периода между двете световни войни – териториални притензии, и към края на тоталитарния период – т.нар. Възродителния процес. Обаче аз нямам целта да разглеждам подробно историята на българския национализъм. Моята идея е да демонстрирам, че той се е променил от етническия нациостроителен вариант до някакви други постмодерни форми.
      За новите форми на постмодерния национализъм в пространството на Източна Европа след разпадането на комунистическите режими говори Р. Брубейкър. Неговите идеи доста често се използват за разбирането на съвременната ситуация в България (виж. напр. Кабакчиева „Социален статус и национализъм“). Според неговата класификация България се отнася към т.нар. «национализиращите национални държави“, т.е. етнически хетерогенната национална държава, управляващата елита на коята се стреми към хегемония на националното мнозинство във всички сфери, преди всичко в езика и културата. Също така България попада и в категория „външната родина“, тъй като тя поддържа активни връзки със своите диаспори по света. По-принцип, Брубейкър, който от една страна се отказва от либерално-етническото деление на национализма на Кон, самият въвежда близкия модел, разглеждайки национализми на западноевроейски държави като „граждански“, а източноевропейски като „етнически национализиращи“.
      Говорейки за българския национализъм във връзка с етническите корени на българската нация трябва да отбележа следващото. Трудностите с дефинаране на тези понятия се намират в многозначната природа на етничността и нейните механизми на действие като цяло. Те са свързани със задания в културата образ на общността (образ-„ние“) и с характер на взаимодействие със съседните общности („другите“), който се определи не само като борба за влияние, ресурси и т.н., а преди всичко като съвместимост и близост на културните парадигми на съседстващите. Според Лурье тази културната съвместимост не е просто родството на религии, общи елементи в история или битова култура, традиции и обичаи. Става дума за по-дълбочинно ниво – съвпадат или не културнодетерминираните способи и алгоритми на действия на общностите. В случая, че тези способи и алгоритми са несъвместими, усещането за другостта, чуждостта на съседа ще бъде по-силно, и ще се възприема от страната на „ние“-групата като нещо естествено, дадено, примордиално. Обаче, ако ние нямаме ситуация на културо-психологическата несъвместимост, осъзнаването на собствена етничността като фактор на раздялата „ние“-„те“ е по-трудно и се произтича при наличие на допълнителни външни въздействия като икономически, политически и социални. Към последното се отнася и изолзването на етничността като ресурс за идеология на национализма.
      Най-общо казано ние не можем да говорим за национализма като единия социално-политически феномен, нито за мнозинството на национализми като съвокупност на феномени. Нацията и национализмът се формират върху основата на определена култура (в антропологическия смисъл), например на етническата група, обаче единството на произхода не е задължително. Общности-носителите на култура се адаптират към света по своя специфичен начин, и по същия начин адаптират идеология или модел на държавосторителство към своите културни особености.
      В „Енциклопедия на национализма“ авторите въвеждат следващите специални фази на балканския национализъм, включително и българския:
      1. протонационален период, „национално събуждане“ („national awakening“) – всплесък на културно-езиковия интерес, елитарния национализъм (край на XVIII – нач. на XIX в.);
      2. промежуточния период (средата на XIX в.) – разпространение на „националната идея“, създаване на масовия национализъм;
      3. политическата агитация и социално-политическата дейност в рамките на нациостроителство (край на XIX в., освободителната борба, формирането на националните държави на Балканския полуостров).
      Т.Неделчева отбелязва, че „балканският национализъм в своите позитивни измерения е свързан със създаването на собствени държави, но той съдържа и енергията да се превърне в агресивен по отношение на своите съседи“, т.к. всички балкански народи, включително и българския са подвластни на идеята за „велика“ държава. За разлика от западноевропейски национализми, които са по-рационални, балканските се базират върху ирационалното, митове за миналото и мечтите за бъдещето. Те се отличават със специфична националистическа „романтика“ (например желание за обединение на всички представители на етноса, т.к. всичките балкански държави имат външни сънародници, в рамки на едина територия), балканския реваншизъм и териториална фрустрираност, страхове от съседи. За съжаление, миналото все още не е преживяно, то се проявява в т.нар. „султанистични режими“ (Вебер), т.е. персонифициране на властта чрез нейното използване извън специални институции. Всичко това прави национализми на Балканите толково отлични от западноевропейски идеологически системи. И повечето, редица автори, например И. Знеполски, Б. Богданов, Г. Фотев, В. Проданов, говорят за европейските комплекси на балканските национализми, които се включват срам от самия себе си, подозрение към съседите, европоцентризъм и т.н.
      Данните за реалното състояние на българския национализъм ние намираме в изследванията „Етносите и властта“ от 1998 г. (резутати са анализирани от Т.Неделчева), и „Социален статус и национализъм“ на П.Кабакчиева, което е вторичен анализ на данните от представителното за страна изследване „Состояние на общество“ (2002, 2006, 2007 г.).
      Съгласно данните от 1998 г. Неделчева отбеляза два нива на толерантността на българите: първото е декларативно ниво и отразява „желанните“ публични нагласи; второто е фактическото ниво, където се изразява определени страхове, исторически установки, неизживяни опасения и фрустрации. „Фактическото ниво се изразява в обстоятелството, че българите по-принцип са съгласни и приемат факта, че българското общество е единство от различни етнически общности (81%)“. 55% българи одобряват участието в упарвлението и политическия живот на представителите от етнически общности. 64% съгласни с твърдение, че към българската нация принадлежат само онези, които споделят националните български обичаи и традиции. 71% респондентите-българи са съгласни с развитието на културата на отделни етнически общости чрез извъндържавни средства (напр. НПО). Обаче едва повече от 30% са съгласни представителите на етническите групи да имат своите политически партии и да имат възможност да изучават своят майчин език в държавни училища. С други думи данните от 1998 г. демонстрират етноцентристки прояви в общественото съзнание на националното мнозинство с едновременното „очаквано“ деклариране на принципи на гражданско общество.
      В изследването на П.Кабакчиева тя прави следващите изводи за модерното състояние на национализма. Според изследователка, хората, водещи „мобилния“ живот и срещащи други култури доста често, не са склонни към националистически нагласи. Обратно, „вкоренността“ в мястото предизвиква етноцентризъма. Също така Кабакчиева извежда хипотезата за съществуването поне два типа национализма:
      1. „патриоти от класическия тип“ (15% от извадката): мислят България през история и национални идеали. Към тази група се отнасят респонденти над 50 г., със сравнително висок социален статус (upper middle), предимно с висше образование, политически предпочитания са между леви и центристки партии;
      2. „почвеници“ са от друг тип, имат склонност към агресивния национализъм срещу „чуждото“, предимно са възрастни с ниско образование и социален статус, повечета са приверженци на АТАКА.
      Като цяло Кабакчиева отбелязва отсътствието на националистически настроения при повечето респонденти за исключение от посочените две групи.
      Анализа на ситуация с българския национализъм искам да приключа с думите на Т.Неделчева: „На фона на многото балкански национализми – великосръбски, великогръцки, пантюркизъм, румънски, национализмът в България дори в периодите на най-силните си прояви не е имплицирал крайни форми на верска, расова или етническа нетърпимост».
      В своята дисертация аз следвам А. Смит в неговата идея, че нации и национализъм трябва да бъдат разгледани преди всичко като културен феномен и в тясната връзка с понятието национална идентичност.
      Националната идентичност, както и националното самосъзнание са феномени на модерността, на конструираща се или вече конструирана национална държава. С други думи националната идентичност е гражданска идентичност, специфична форма на идентификация на индивидите в качеството им на граждани с политическо съзнание за принадлежност.
      Националната идентификация може да бъде интерпретирана като определена степен на зрялост на един народ, когато неговата етническа принадлежност се осъзнава на базата на определени културно-политически символи и стандарти. А. Смит свързва националната идентичност със следните фундаментални черти като историческо пространство, общи митове, бит, език, общи национални държавни символи, а също така и общо самосъзнание.
      В съответствие с горепосочените теории на класиците на етно-национализма, ще отбележим основните им позиции върху въпроса за националната идентичност. Според Андерсън ролята на държава и държавните институции е определяща за формирането на националната идентичност, т.к. нацията не може да съществува без държавата. Е. Гелнър отбелязва, че националната идентичност е от политическия произход, създадена под влияние на националната държава и националната идеология. Според А.Смит националната идентичност предполага наличие на политическа общност, или поне елементи на тази общност. Тези подходи към идентичността, обаче, са приложни повечето към държавите в Западна Европа и т. нар. гражданския национализъм, където в националната идентичност доминират идеите за държава и равенство пред закона.
      В ситуация с източноевропейската национална идентичност, особено тази на Балкани, включително и България, голямо значение играят особеностите на балканските национализми, за които говорих по-горе. Затова смятам напълно уместно да разделим идеята на А.Смит за два типа национална идентичност: западноевропейска или гражданско-държавна и незападноевропейска, която Смит се нарича „историческа“ и се смята единственна възможна за незападноевропейски народи. Тази историческа идентичност се базира върху особен тип на националната държава, в която доминира етническия елемент и мифологизирания национализъм.
      Връщайки към идеята за нов възход на етничността и националната идентичност не само в Балканския регион, но и като цяло по света, важна е тезата на Смит, че в съвременния глобализиращ свят, в условия на различни кризи единственното неизменно нещо от елементите на идентичността остана само история.
      Разгдедайки проблематика на историческата идентичност, И. Иванова прави много интересни изводи, че този подход в своята същност дополнява идеите за добър и лош национализъм и позволява да ранжира нациите и държавите. И т. к. западноевроейските национални държави са образец, „историческата идентичност“ служи за подреждане на останалите. Според Иванова коллективната идентичност, включително и национална или историческа й форма, е предназначена, преди всичко, да внушава.
      Този „хипноз“ на изградена историческата идентичност стои в основата на етническите национализми от Балкански тип. Спомените за сторически събътия, много често негативни и болезнени, стават „оста (гръбнакът), около която ще се натрупват нови принципи и черти, норми, критерии, ценности», а също така промени в емоционалните нагласи и стереотипи, които пораждат специфичния социопсихокосмос на дедения етнос, превръщайки го в етнонационалния психокосмос.
      П. Ганчев предлага алтернативни подходи към разбирането на национална идентичност. Първата алтернатива се базира върху идеите на Фройд за идентификация като а) отъждествление, аналогия (проекция на личността) и б) центриране върху себе си и отличане от другите. При първото разбиране идентичност на нация е отнасянето й към определен тип нации, на преден план излизат въпроси на приликите, на аналогии с други нации. При второто значение на понятието национална идентичност става дума преди всичко да отликите на дадена нация от другите нации. В рамките на този подход Ганчев предлага единна формула за «изчисляване» на идентичността на всяка конкретна нация.
      Втората алтернатива се излиза от критиката на подхода на А. Смит за колективната идентичност. Тука Ганчев извежда нов вариант на разбирането на националната идентичност, а именно на „идентичността на нация не като общност от хора, от налични хора, а за нация като включваща:
      1. общност от хора;
      2. съвкупност от институции;
      3. съвкупност от материални неща, които не са просто материални условия, техническа основа, а жив икономически и пр. организъм, в материалните съставки на който са въплътени стойности, в т.ч. интелектуални;
      4. съвкупност от трайни, надличностни духовни образувания, традиции, ценности“. Т.е. във второто алтернативно разбиране на националната идентичност става дума за нация като система, съдържаща в себе си директно човешка част, също и индеректна човешка част, а също така и откровена нечовешка част. С други думи при този подход националната идентичност трябва да бъде разбирана като сума на индивидуални идентичности, формиращи колективна идентичност, а също така като структурирана специфика на общността като цяло.

      За да илюстрираме горепосочените теоретични подходи, най-доброто да се обърнем към българската национална идентичност, нейните особености и връзки с етническата идентичност.
      Т. Неделчева пише: „Формирането на българската национална идентичност започва по времето на османското робство с изграждането на българско национално самосъзнание, което се основава на чувството за принадлежност към българската народност». Не мога напълно да съглася с това твърдение, а поскоро приемам факта, че робството катализара процессите на групова идентификация в нейния етническия смисъл, обаче формирането на националната идентичност се отнася към периода на Възраждане и преди всичко „История славянобългарска“ - първия манифест на националната идентичност. Според Неделчева изграждането на българската национална идентичност има две основни насоки. „Първата е борбата за самостоятелна Православна църква. Втората е свързана с национално освобождение. Именно поради това тези два елемента – етническото самосъзнание и принадлежността към христианското вероизповедание образуват носещия конструкт в нея“.
      По-принцип, етническото и религиозното са много тесно преплетени в българското самосъзнание, а понякога не могат и да бъдат разделени едно от другото. Това става възможно, защото през периода на турското господство именно христианска регилия е била основен белег на народностна българска идентификация.
      Българската национална идентичност е пълна с дихотомии. Следващата е два основни слоя на идентичността: държавническия (политическия) и социокултурния (етническия в най-широкия смисъл). Как отбелязва Неделчева „промяната на акцента, на значението на елементи в тези два слоя, на доминирането на едни или други от тях определя актуалното състояние на тези феномени» .
      За разликата от подхода на тази работа, където аз разгледам българския идентитет в посоките на етническото и националното, Т. Неделчева въвежда три основни форми на идентичността, през които преминавали българите сякаш само за 1-2 века. Първата е етническо-народностната идентичност. Втората е националната. И третата, характерна за постомодерния период – културна или гражданска. Смяната на първите две форми на идентичността в българската история съвпада с прехода от хомогенно затворено общество във формата на етническа община, към хетерогенното общество на национална държава. Интересно е, че Неделчева извежда последната културанта форма на идентичността извън границите на националната, предавайки й следващото значение: „културната идентичност се центрира предимно около общозначими норми и идеали като толерантността, солидарността… и се свързва със себеутвърждаването, себеизразяването, консенсусното движение напред“. Доколкото изграждането на последния „идеален“ тип на идентичността е изобщо възможно, имайки предвид всплесък на националните проблеми включително и в Западната Европа, не е темата на моята работа. Говорейки за българското всекидневие, аз смятам, че ние не можем да разделим националното и гражданското, а трябва да ги разгледаме заедно, т.к. българската национална идентичност в момента, който трае вече доста дълго, се намира по средата между етноцентризма и истинско гражданско самочувствие. И наистина, как можем да говорим за преминаване към културната идентичност на толерантността, когато и самата Неделчева отбелязва актуалността на националния въпрос за България.
      Аз нямам да разгледам еволюцията на българската национална идентичност, а ще обърна вниманието си върху съвременното й състояние. Говорейки за него можем да отбележим, че България все още се страда от „криза на идентичността“ преди всичко на своята доминираща етническа група – българи-християни. Тази криза има дълбоки корени в тоталитарното минало. В края на 80-те и на 90-те години на XX в. „проблематизират се основни „панели“ от националната идентичност, активизират се комплекси от етническата идентификационна схема и т.н. Преход от тоталитаризъм към демокрация налага нови ценностни координати, които изискват нов Аз-образ“ за всички членове на държавата. Последните години на тоталитарния режим и първите на демокрацията – е разтегната във времето точката на бифуркация за българската идентичност. Системата на идентификация изпада от състояние на равновесие след тежка политическа, икономическа и как следствие социална криза. Като резултат на переден план в общественото съзнание излизат проблемите, свързани с етническото, а в резултат на това започва ускореното трансформиране на националната идентичност. Идентичността на българина не само трябва да се оправи след този преход, да се израсне на новото категориално ниво и да се намери новото равновесие. След малко повече от 10 години ние сме свидетели на новата криза на идентичността – вече свързана с прехода към европейската. Най-ярката илюстрация на тежестта на тези скокобразни промени е възказването на Вера Мутафчева, че именно поради сътресения в своята нова история, у българите се създава някакво „катастрофично“ самосъзнание, което води и до проблеми на идентичността.
      В. Проданов, разсъждавайки върху европейските комплекси на българина, отбелязва следващите особености на националната идентичност: преди всичко тя е „догонваща“, „подражателна“. Авторът говори за традицията на подражателство и копиране на по-могъща култура, коята е характерна още от времето на „византизацията“ на страната. „Не може да има силна национална идентичност там, където една общност през по-голямата част от историята си не е била субект на своето развитие. В такива случай в нея непрекъснато се формира двойственната идентичност на пасивната жертва на външни сили и мимикрията спрямо тези външни сили“. Този стремеж към „чуждото“ (европейско ли, руско ли, американско ли), непрекъснато догонващо развитие, възприемането на себе си през чужди очаквания води до смачкането на идентичността, когато идентичността на „по-големия“ брат става идеал, модел, който винаги е недостижим. За тази тенденция също говорят М. Семов и Т. Христов.
      Стремежът към Европа, сравнението с нея, стратегията на догонваща модернизация само отдалечава България от нейния „идеал“. За голямо съжаление трябва да съглася с В. Проданов, че в момента ние наблюдаваме игра в това сравнение, при което Европа винаги изглежда не просто като желанно бъдеще, а като единственно нормално състояние. Това означава, че всичко друго е съответно „ненормално“. „Така на нейния фон се превърнахме не просто в изостанали, а в недостатъчно „нормални“… Съсъществуването на българската и европейската идентичност се превърна в съпоставка на ненормалното и нормалното, на това, което е, и това, което искаме да бъдем, нереализирано в досегашната история и изглеждащо съмнително като реализация в бъдещата история“, – говори Проданов. „Отношението между българската национална идентичност и идентичността на Европа се превръща в отношението от рода на фройдисткото „То“ и „Сверх-Егото“, между същестуващо и дължимо. Комплексите, родени от това противоречие, вървят в различни посоки. От една страна е свърхактивността в търсенето на виновник за това състояние, която развихря национална стихия на всеотрицание и масово охулване на всеки и всичко. От другата страна просто е бягството от страната, за което мечтае голямата част от младото поколение. От третата страна е отказът от всякакво обществено чувсвто и солидарност…“.
      Като отговор на тези тежки думи звучи „призив“ на М.Семов в неговата „Народопсихология“: постмодерната формула на българската национална идентичност е „българин с европейски манталитет и духовност, познаващ и признаващ общоевропейски ценности, вграждащ ги и изграждащ ги на основата на националната култура и идентично определена традиция“.
      Още една проява на криза на идентичността – е българският индивидуализъм. Социологическите студии от последните 10 години демонстрират дистанцирането от колективната идентичност, обръщането към индивидуалната, разграничението между отделния българин и „българите“. „Атомизацията“ на българина е един от най-ярките изрази на комплексите на колективна идентичност.
      П. Кабакчиева отбелязва космополитизъм на българския елит и едновременно на трудови мигранти, за последните дори не съществува националната държава – ни като държава, ни като нация. Обаче за среднестатистическия българин, живеещ и работещ в България, има друга тенденция: националното се намалява до нивото на семейство, затваря в него. С думите на Г.Димитров „българите живеят в една изключително голяма самоизоляция“. Съвременното разбиране на националното няма нищо общо с гражданското: националната идентичност на българите-християни е преди всичко от етническия характер и е отвъд съзнанието за принадлежност към политическа общност. Кабакчиева прави печален извод: „Нацията-държава се е разпаднала на етнически българи и неуважавана от тях държава“.
      Обаче развива ли европейската идентичност след дългоочакваното встъпление в ЕС? Изводите на П. Кабакчиева в рамките на четвъртата вълна на Европейското изследване на ценностите (European Values Survey) от 2008-2009 г., са неутешителни: „българите нямат европейска идентичност като съзнание за „ние принадлежност“ за разлика от все пак ясно изразената принадлежност към българските граждани“. Едновременно с това българите демонстрират най-положителните оценки на институции на европейския съюз, който има най-малко пряко и реално присътствие в страната.

      Затваряйки тези теоретични разсъждения върху етническата и националната идентичност, искам да направя няколко изводи. Първото е, че във връзка с историко-културните особеностите на възникването на българската национално държава етническото и националното са много близки, повече от това – те имат общи корени. Това винаги трябва да имаме предвид, щом говорим за ситуация на идентичността на българите. Вторият извод е, че почти непрекъснати промени в политическия, икономическия и социалния живот на България от края на 80-те г. на миналия век стават причина на криза на идентичността на българина. Тази криза се изразява във всплесъка на етническото от една страна, и голямо недоверие към държавата и съответния упадък на гражданското самосъзнание. Ние не можем да говорим за развитието на двойствената идентичност: българската и европейската за българи-християни. Обаче биетничната идентичност все повече се наблюдава в средата на представителите на други етноси.
      Пътят на достойното място на България в Европа – е пътя на формирането на новата идентичност, без комплекси от миналото, и с доверие към собствената държава. Развитието на подобна идентичност е възможно да изразим със следващата схема:

      Интегративните тенденции на съвремения живот трябва да водят до изграждането на новите форми на идентичността със същовременното запазване на културно-историческо наследие, дълбинни етнически елементи и характерни традиции на държавността.

---

Литература:

Encyclopedia of Nationalism. 2000. By: Alexander Motyl, Rutgers University, Newark, New Jersey, U.S.A.
Eriksen Th. 1993. Ethnicity and Nationalism. Anthropological Perspectives. https://folk.uio.no/geirthe/Ethnicity.html
Kohn H. 1967. The Idea of Nationalism. New York.
Seton-Watson H. 1977. Nations and States: An Enquiry into the Origins of Nations and the Politics of Nationalism.
Андерсън Б. 1998. Въобразените общности. София.
Балканите – криза на идентичностите и междукултурни комуникации. Кръгла маса с участието на И. Знеполски, Б. Богданов, Г. Фотев, И. Дичев и Св. Игов. – В: в. «Култура», http://www.kultura.bg/media/my_html/2227/masa.htm
Брубейкер Р. 2000. Мифы и заблуждения в изучении национализма. – В: Ab Imperio. Теория и история национальностей и национализма в постсоветском пространстве. 2000. № 2.
Брубейкер Р. 2004. Национализмът в нови рамки. София.
Ганчев П. 2001. Национална и европейска идентичност на България. – В: България – национална и европейска идентичност. Варна.
Гелнър Ъ. 1999. Нации и национализъм. София.
Грекова М. и др. 1995-96. Националната идентичност в ситуация на преход.
Димитров Г. 2009. Кризата на обществения живот в България в началото на XXI век. – В: Европейските ценности в днешното българско общество. София.
Иванова И. 2001. Употреба на «идентичността» в постмодерната епоха. – В: България – национална и европейска идентичност. Варна.
Кабакчиева П. 2007. «Социален статус и национализъм». www.seal-sofia.org/bg/projects/completed/FCN/CaseStudies/PetyaKabakchievaProekt.pdf
Кабакчиева П. 2009. Национална идентичност и европейско гражданство. – В: Европейските ценности в днешното българско общество. София.
Лурье 1999. Национализм, этничность, культура. Категории науки и историческая практика. – В: Общественные науки и современность, №4.
Неделчева Т. 2004. Идентичност и време. София.
Неделчева Т. 2007. Етнос и нация. – В: Етнологически студии. София.
Неделчева Т., Д. Недина. 1993. Модификации на идентичността в социалното пространство на етноса и нацията. – В: Социологически преглед, бр. 3.
Нешев К. 1994. Българския национализъм. София.
Проданов В. 2001. Европейските комплекси на българина. – В: България – национална и европейска идентичност. Варна.
Семов М. 2009. Българска народопсихология, т. I. София
Смит А. 2000. Националната идентичност. София
Тишков В. 2003. Реквием по этносу: исследования по социально-культурной антропологии. Москва.
Хобсбом Е. 1996. Нации и национализъм от 1780 до днес. София.