АНГЕЛИ

Владимир Градев

На Боян Манчев, диалогизирайки между редовете

      1. „Един ден престанах да съществувам; всичко над и около мен стана синьо, необятна, пуста шир за полета на ангела, чийто мощен размах на крилата повтаря до безкрай жеста на сбогуването със света.¹“

      2. През есента на 1996 г. в параклиса на болницата Салпетриер в Париж можеше да се види триптиха „Огън, вода, вятър“ на Бил Виола. В църковния сумрак по три гигантски екрана пробягваха непрестанно изменящи се образи.
      От единия от страничните екрани към зрителя се приближаваше един мъж. Размерите на тялото постепенно се увеличаваха. В един миг спираше и тогава капка вода падаше на челото му. Капките бързо се усилваха и водната стихия изцяло запълваше екрана, а тялото се разтваряше в абсолютна прозрачност. Едновременно от другия страничен екран, същият човек отново започваше да се приближава към зрителя. Щом спреше, земята около краката му се запалваше, пламъците бързо се вдигаха нагоре и кладата превръщаше в искри неговото тяло. Двете истории синхронизирано се следваха на двата екрана в гностичния патос на неспирния кръговрат. "Преминаване" беше тяхното заглавие. Това непрестанно минава събуждаше не зная каква лекота или себезабрава, за да хвърли с ангелско крило върху всяко застинало лице, върху всички уредени неща радостта на минаването и умирането.
      В това време в дъното на централния екран все същият мъж стоеше на ръба на скала, сякаш за да запази равновесието между различните оттенъци на синьото, докато светлината трептеше в раздипляното от вятъра водно огледало. После той се хвърляше с главата надолу и се гмуркаше надълбоко във водата. Тялото му, спокойно и неподвижно, носено от облака мехурчета и светлинни отражения, бавно се въздигаше към повърхността. Внезапно обаче то се спускаше надолу - първо по диагонала, после отвесно във водните глъбини. Така усещането за тайнствена и успокояваща красота се редуваше с дълбоко безпокойство, граничещо с horror vacui, която пълната тишина само подсилваше. Тялото във водата губеше тежестта си и се въртеше като зар на съдбата. Лишено от силите на притеглянето, то блуждаеше в интервала между възможното и съществуващото, в безвремието между съня и смъртта. "Вестителят" гласеше заглавието на това безкрайно колебание между въздигането ad superos и падането ad inferos, на това внушение, че Ахерон не може да бъде прекосен, защото не само адът, но и чистилището и раят са открити за човека, но празни, без опора под краката и без звезда над главата.

      3. Творчеството на Бодлер е низ от пропадания в бездната. Пропуканата повърхност на света непрестанно подава и на нея дори и ангелът не може да се задържи. Поетът познава само вертикалното измерение на съществуването и разшифрова творението в гностичните термини на падението: „Теологията. Какво е падението? Не е ли творението тъкмо падението на Бога?“² За Бодлер движението е единствено надолу, няма възможен път нагоре, началото и краят, произходът и завършекът, творението и откровението съвпадат в това всеобщо принизяване, изпразване, деградиране. Няма място за утешение, нито за надежда и на поета остава само да възпява това безкрайно пропадане:

Une Idée, une Forme, un Etre
Parti de l’Azur et tombé
Dans un Styx bourbeux et plombé
Où nul œil du Ciel ne pénètre³.

 

      Ангелът е този, който пада. Той обърква, без никога да успее да ги свърже, небето и земята, божественото и демоничното, свещеното и профанното.
      В сумрака на църквата Сен-Сюлпис в Париж, в параклиса на Светите ангели, сияе фреската на Делакроа, която описва борбата на Яков с Ангела. „На преден план, така я описва Бодлер, лежат на земята дрехите и оръжията, от които Яков се е освободил, за да се бори, тяло с тяло, с тайнствения човек, изпратен от Господа. Естественият и свръхестественият човек се борят, всеки според природата си. Яков, приведен като овен напред, изопнал всичките си мускули, докато ангелът се отдава с наслада на борбата, спокоен и нежен, като този, който може да победи без усилието на мускулите и не позволява на гнева да промени божественото измерение на неговите форми.“⁴ Борбата на изменчивото срещу неизменното повлича света към неговата пропаст. В нея злото достига своя връх и взаимното унищожение се явява като обща съдба на човешкото и божественото. Ала тъкмо тогава, както в мрака на параклиса, пробягва лъч светлина, който позволява да се види в бездната на проклятието и знак на благослов. „И остана Яков сам. И с него се бори Някой до зори; и като видя, че не го надвива, допря се до ставата на бедрото му и се повреди ставата на бедрото и Иакова, когато се бореше с Него. И рече: пусни Ме, защото се зазори. Иаков отговори: няма да те пусна, докле не ме благословиш. И рече: как ти е името. Той отговори: Иаков. И рече: отсега името ти ще бъде не Иаков, а Израил, защото ти се бори с Бога, та и човеци ще надвиваш. Попита Иаков, думайки: обади Твоето име. А Той отговори: защо ме питаш за името Ми? И го благослови там.⁵“

      4. Легендата разказва, че на Парацелз, лекарят алхимик, никога не му пораснала брада, пък и черепът му, запазен и до днес, изглежда по-скоро женски. В своя Трактат за нимфи, силфи, пигмеи, саламандри и други същества Парацелз говори за създания, които макар и да имат човешки облик, „не произхождат от Адама, но имат различен произход“. Магьосникът учен заявява по-нататък, че именно в контакта с тези създания, хората могат да научат всички Божествени и природни тайни, могат дори сами да започнат да създават човешки същества, коит той ще нарече хомункулуси при условие, че спазват процедурата: „затворен в херметически запечатана стъклена ампула, той бива заровен за 40 дни в конска тор, за да се намагнетизира и започне да се движи и живее. След което започва да добива човешки образ и подобие, но ще бъде прозрачен и без физическо тяло. Но ако се подхранва изкуствено с Arcanum hominis sanguinis за 40 седмици и бъде държан при постоянна температура ще придобие вида на човешко дете“. Оттогава, човек живее като смесва пропорциите на познатия с новия свят. Люшкаме се като Гъливер между миниатюрното и гигантското, между чуждото и естественото, между Лилипутия и Бробдигнагия, като Играта с пропорциите съвсем преднамерено преобръща възприятията, тъй както правят децата, когато лежат на земята с проврени посред играчките глави.
      В колосалните си инсталации Бил Виола нарича своите създания ангели. Те ни носят някакво послание, но те изобщо не знаят и нехаят за неговото съдържание. Пратеници на непроницаемата дълбина, те откриват тъкмо неоткриваемото. Никога не ще успеем със сигурност да кажем кой ги изпраща и какво е съдържанието на тяхното послание. Ангелите искат нещо от нас, но какво - ням апостроф, който трудно можем да издържим. Всъщност самите те, със своето явяване, са това послание и се опитваме по техните жестове, движения, усмивки и погледи да отгатнем излъчващия се от тях божествен език. Ангелите на Виола също като новите ангели на Валтер Бенямин нямат цели, нито основания. Те живеят от самите себе си в непрестанно саморазрушаване и самосъздаване. Ангели на вечното преобразяване, на славата и съда, ангели на последния ден, на всеки един от нашите дни, без значение дали е този на страшния съд или на някоя съботна вечер. Образи на изгубеното и забравеното, откакто като Яхуу сме се поверили на лудите и знаещи, безсмъртни и живеещи според добродетелите на техниката Хуихнхнмс. Тези вестители са в отношение със смъртта и тъмнината. Толкова по-светли образи, колкото по-дълбоко е тяхното отношение с нашето унищожение. Сферичните фигури на ангелите окръгляват живота със съвършенство, което единствено смъртта може да даде. В началото на живота - смъртта. По следите на ангелите Виола на свой ред открива гностичния „кръг на пълната промяна“⁶. Далеч от Бога, далеч от неговите ангели, в паметта на Бога, в паметта на ангелите, за да не се изгубим на последния плаж...

      5. През 2001 година Бил Виола продължи своите дирения върху образите на ангелите с видеоизложбата Пет ангели за едно хилядолетие, поставена в газостанцията на Оберхаузен... Пет огромни екрана (15 х 30 м), всеки със свое собствено озвучаване. В началото всичко е протяжно и плавно. Дълга експозиция, забавени кадри, вълшебни цветове, несинхронизирани образи, безкрайни вариации на движението на водата: усещане за пълен мир и спокойствие, за неподвластна на времето и материята идилия. И тук, както при газовете, силата на привличането и мехурчетата и вълните се реят най-свободно в пространството. Изведнъж из дълбините с оглушителен шум на петте екрана изригват пет сферични фигури, всяка с името на ангел: ангел на видението, на смъртта и раждането, на възнесението, на творението. В един миг, от тъмния вакуум изригват безчет блестящи светове. Заключената в покоя енергия се развихря в движение на светлини, мехури и частици, които образуват непрестанно многочислени живи съзвездия. Изчезва всяка граница между космоса и неговото тяло, между водата и въздуха, между огъня и земята, между времето и вечността, между битието и нищото. Пропадането се превръща летене, реенето във възкачване: ръцете стават крила, а повеите на вятъра ръце, които улавя светлината, за да я превърнат в аура.
      Внезапно настава зловеща тишина. Ала покоят трае само за миг. От единия от екраните отново изригва страховитият ангел. Все по-силно чувство на тревога и заплаха обсебва зрителя. Той би искал да си възвърне контрола над гледката, да овладее хаоса на впечатленията и усещанията, като им даде някаква форма. Ала всичко е напразно и вниманието му непрестанно е отвличано от безбройните образи по петте екрана. Стихията го люлее, тласка, прехвърля от един на друг, обезсилва възприятията му, разтърсва тялото му, изцежда физическите и психическите му сили. Отишлият на изложба или на кино може да извърне глава пред шокиралия го образ, но влезлият в тази инсталация престава да бъде зрител, губещ усещане за време и пространство, потъващ сред образите, „реещ се в това състояние на нищото“⁷, на този несекващ миг, на това симултанно и почти вечно настояще, където няма никакво действие (action), а само бавно движение (slow motion), което граничи с вечността:

No beginning
No end
No direction
No duration - Video as mind.

      Посетителят е захвърлен в бездната, счупени са протезите на неговото знание, на всекидневния му опит, на здравия му разум. Нагоре могат да го повдигнат само невидими крила, само идващи отвъд образи и гласове, само ангелите - лица на отвъдното, начало и край на човешкото⁸, признание за една надхвърляща човека власт и подкрепа. Те не само заплашват с разрушение, но ни учат да гледаме с ведрост и доверие към бездната, към откровението на Откритото. Близостта на ангела е смъртоносна, смъртоносно е неговото съвършенство, ужасяваща неговата красота. Той се явява в изпразнено от смисъл пространство, в пустинята на мислите и чувствата. Очите не са пригодени за това видение, не сме ние неговите създатели и не можем да прекъснем ние това видение. Мъчим се да минем отвъд, но вратата вече е отворена и необятността на сцената ни разкъсва. Опитваме се тогава с ключовете на нашето знание да затворим отново вратата и да превърнем откритото в окултно.
      С това откровението е отказано⁹. Толкова силни са красотата и истината, че тяхното страшно явяване ослепява, тъй както в древното мъчение, когато до очите са доближавали изпълнен с жар съд... Човек неизбежно скотомизира. Реалността е главозамайваща и ослепяваща и ние съвсем не сме ангели, за да я понесем:

Go, go, go, said the bird: human kind
Cannot bear very much reality¹⁰

      Всичко това дава може би впечатлението за поредната колосална продукция, ала Бил Виола съвсем не е Матю Барни с неговите баснословни холивудски хореографии и изобщо не се стреми тъкмо той да породи ефекта в обществото на спектакъла. Нито пък художествените му практики са на демиург, който е намерил магическите смески, с които може да забърка една паралелна космогония, да даде начало на една друга еволюция. Бил Виола призовава ангелите да дарят човека с нов поглед, с нови сетива за отворилите се небеса: "И видя сън: ето, стълба изправена на земята, а върхът й стига до небето и Ангели Божии се качват и слизат по нея... Яков се събуди от съня си и рече: „Наистина господ е на това място, аз пък не знаех!“ И уплаши се и рече: колко е страшно това място! Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врати небесни¹¹.“ А ние, след световъртежа, можем да дишаме отново и с малко повече светлина в този твърде необятен свят, знаейки, че докато сме неспокойни ще запазим ведростта.

---

¹ Edmond Jabès, Le livre de l’hospitalité, Gallimard, Paris, 1991, p. 9. [горе]
² Charles Baudelaire, Oeuvres completes, Paris, Gallimard, p. 689. [горе]
³ Charles Baudelaire, Irrémédiable. [горе]
⁴ Op.cit., vol. II, p. 730. [горе]
⁵ Бит. 32: 24-29 [горе]
⁶ „der Umkreiss des ganzen Wandelns“, Рилке, IV Дуинска Елегия. Източник за всички гностици и днес, разбира се, си остава Платоновия Федон. [горе]
⁷ „floating in this state of nothingess“, Bill Viola, Reasons for Knocking at an Empty House, London, Thames & Hudson, 1995, p. 66. [горе]
⁸ За Ориген човек и ангел не се различават същностно. Ангелът е идеално същество, което живее в духовния свят съвсем същия живот като човека, над когото бди. [горе]
⁹ Серафимите у Исай покриват с крилата си лицето и нозете на Бога, затова началото и краят са забулени и това, което можем да видим е само по средата. [горе]
¹⁰ Thomas S. Eliot, Four quartets. [горе]
¹¹ Бит. 28: 12, 16-17 [горе]