Доц. д-р Хараламби Паницидис:

         След края на социализма се налага едно преосмисляне на миналото, на социалните идеи и перспективи. Все още нямаме необходимите изследвания върху това историческо наследство, което остави социализма, не е осмислено като цяло, като един своеобразен исторически опит, експеримент. От тази гледдна точка, целта която ни е събрала е повече от наложителна и актуална. Има ли бъдеще критичната лява теория?

         Доц. д-р Силвия Минева:

         Мисля, че трябва да правим разлика между социална теория и критика. Като говорим за социална теории, ние говорим, като за един мисловен, абстрактен конструкт и по този начин всяка теория се оказва един вид утопия, нещо, което мисловно е възможно, но практически несъществуващо все още. Говорейки за бъдещето на социалната теория, ние говорим за бъдещето на тези мисловни конструкти, които са познати и изследвани. Кои са те, какви са, разпознаваеми ли са в контекста на социалните теории, определяни като „леви”?! От друга старана, стои социалната критика, която според мен е метод. Социалната критика е един метод за изследване, за анализиране, в основата на който още от времето на Декарт стои съмнението. Да си социален критик в този смисъл означава да се съмняваш, да не приемаш на доверие всички очевидности, защото те много често в социалната действителност се оказват привидности. Това означава, че тук ние имаме да разискваме две направления: един социален конструкт и един метод.

         На следващо място, дискутирайки перспективите на социалната теория и критика, ние следва да вземем под внимание това какво ще разбираме под социално? Припокрива ли се всяко разбиране за него само и изцяло с политическото му такова? Или има и друго, например екзистенциално?

         Мисля, че когато говорим за бъдещето на социалната теория и критика, говорим за бъдещето на социалното под формата на един или друг вид обществена организация, т.е. като вид социалност, която на нас ни е известна, например, като модерна държава, модерна социална структура, модерни времена, всички онези неща, които свързваме с определена организация на обществото, заради която наричаме тази организация социална. Затова следва да си дадем сметка за атаките срещу модерната държава като тип държавност, който отмира, за множеството концепти, прогнозиращи нейния настоящ и/или предстоящ разпад, изчезване, обреченост като национална, правова държава и замяната й, трансформирането й в посока на една мултикултурална цивилизация. От тук е интересно да видим какво се случва със социалното днес? Дали сме свидетели на една регресираща в посока на връщане към стари форми от трибалистки тип социалност вследствие на маргинализацията на реалното социално чрез виртуализирането и пренасянето му, респективно изместването на неговия център от реалността във виртуалността на един глобален свят, какъвто е светът на глобалните комунакации и транснационалните корпорации? Или преминаваме в едно друго, по-високо ниво, което се определя от друг тип развития – свързаните с технологии и основаната на тях икономика? Защото става все по-очевидно, днес икономическите и информационните „потоци” стават все по-трудно различими едни от други, вървят към своята тъждественост.

         Ст.н.с. д-р Владимир Стойчев:

         Разграниченията „ляво”-„дясно” са твърде условни. Аз ще разгледам две гледни точки, едното как може да се интерпретира „лявото” от неолиберална гледна точка и от гледна точка на социал демократическия възглед. Отграничават се три проблемни области около социалното: 1) Социализма днес може да се разглежда с неговата критическа функция на капитализма, а не като материализиране на някаква невъзможна приказка за справедливостта и равенството. 2) Живеем във време, в което систематично има намеса в националните въпроси. Има международно влияние, както и офанзивна съпротива към локални бастиони на консумeризма. Г-8, Г-20 целят намеса в националните пазари. 3) След Втората световна война особено силно се усеща отслабването на националните държави. За да съществува националното, то далеч не се разпростира единствено над националната държава. Например Германия изгуби Втората световна война, като национална държава, но днес й се открива възможността да я спечели като икономическа държава, чрез еврото, Европейския съюз и перфектния си икономически механизъм.

         В тази връзка неолибералният дискурс е производен от книгата на Норберт Болц „Дискурс върху неравенството” той е и автор на консумериския манифест. Той извежда няколко тези които подлежат на анализ и критика.

         - Той твърди, че справедливо общество няма, хората са неравни и тъкмо в това неравенство е техният шанс за по-добър живот.

         - Тайната на капитализма се крие в това, че той отговаря на въпроса за щастието не с разпределение, а с увеличаване на производството.

         Икономическата ефективност измества въпроса за равенството, според Болц. Той смята, че справедливото общество е икономически ефективното общество. Лично аз не съм съгласен с тези две тези, но е важно да се обсъдят и тези изследвания. Според Болц, колкото повече равенство има в едно общество, толкова по-голяма е завистта.Ако всеки получава това което заслужава, някои няма да получат нищо. Ако всички получат по нещо, някои няма да получат това което заслужават. В чисто икономическите държави там където има повече равенство има и по-високи данъци. Социалните различия са цената за свободата в съвременното общество. Тези социални различия са поносими, с това негово твърдение аз съм склонен да се съглася, докато всеки има възможност да се издигне в обществото. Това е препратка на Болц към социално-демократическите течения.

         Интересно е как тези негови изводи могат да повлияят на социалната теория днес и по-точно на въпроса за неравенствата. Равенство, според изводите на Болц, има когато всеки има равен достъп до социалните системи и съучастие. Спред мен, социално демократическият възглед на съучастие е възможна алтернатива. Следва да се прави разлика между разумното искане, всеки да има достатъчно, и утопичното искане всеки да има по равно. Книгата на Болц „Дискурс върху неравенството“ е задочен дебат на Болц с Русо – за произхода на неравенствата.

         Доц. д-р Мария Димитрова:

         Като философи следва да сме наясно, че когато говорим за равенство винаги има мащаб, има мярка, по която съдим кой е равен и кой е неравен, или както казва Джордж Оруел „някои са по-равни от равните”. Винаги има някаква инстанция, която ни изравнява. Когато ни съизмерват, да речем, чрез парите - например според един идеален модел на меритокрацията, според който всеки извършващ определена работа получава съответното възнаграждение - хората живеят с чувството, че са равни: пред парите, труда, закона, работодателя и пр. Това между другото вече означава и взаимозаменими, деперсонализирани. Цената на човека се определя от неговия труд и по този начин хората биват остойностявани. Целият дискурс за неравенството в съвременното общество може да бъде редуциран до тази картинка. За мен стремежът към равенство не забелязва господството на уравняващата инстанция и постановената от нея скала на измерването. Всички си спомняме уравниловката налагана от номенклатурата - няма индивидуалност - „какво тук значи някаква си личност?!” - и всичко зависи от властта. Това сме го преживели и обговаряли, но продължаваме да се връщаме към този дискурс за справедливостта чрез равенство, който е много стар и остарял, но отново и отново се възпроизвежда под различни форми. В обществото има неравенство и, тук ще се съглася с Владимир Стойчев, може да е много ползотворно. Обаче в съвременната философия обикновено не се допуска, че Другият е високопоставен. Егалитаризмът предполага, че другият има същите права като мен. Ако Другият се издигне над Аза, то тези отношения веднага се свързват с господство и подчинение, т.е. веднага се смята, че превъзхождащият ме ще използва положението си, за да властва и да упражнява насилие. Всеки се страхува да не загуби независимостта и свободата си. Човекът в низшестоящата позиция моментално очаква да се превърне в жертва. Но човечността предполага именно, че по-силният няма да се възползва от по-слабия, да упражнява сила и да налага терор над него. Когато лекарят използва знанията си, за да лекува пациента, той го превъзхожда като експерт, но това не е насилие. Също и когато учителят подпомага учениците си със знания, това не е отношение на господство и подчинение. По този начин когато един човек – професорът например - има авторитета да поддържа, обучава, и по-общо, да помага на студентите си, той подпомага по-неопитните от себе си. Животът на пациента зависи от лекаря, който е в силната позиция, но това отношение не е от типа господар-роб, по-скоро е загриженост, солидарност и понякога дори спасение за нуждаещия се. Това е моралното отношение. Без него не можем да съществуваме като човешки същества и то е противоположно на властовото отношение. Властта по принцип разглежда Другия като обект, върху който трябва да се господства, срещу който трябва да се използва сила, почти както ние движим предметите, които искаме да преместим, манипулираме и нареждаме според нашите интереси и виждане за нещата. Това е отношението на власт в смисъл на упражняване на сила чак до насилие над другите. Властта обаче има и друг смисъл - на управление. Тогава тя не е деспотизъм, а е необходима за всички в системата на обществото и предполага неравенството, при което отговорностите са по съвсем различен начин организирани.

         По отношение на казаното от доц. д-р Силвия Минева, искам да добавя, че досега социалното не е било отделяно от политическото. Това, което ние имаме като теория, се отнася до политическите борби. Социалната теория е била подменена от политическата, а те все по-малко могат да бъдат отъждествявани. По-скоро стремително се раздалечават. Аз не бих се ангажирала сега да кажа къде е границата на едната и къде започва другата, но ми се струва, че политическата теория винаги е легитимирала властта. Тя е налагала интерпретация на света, която през цялото време е оправдавала властовите отношения като силови отношения.. Такъв е бил господстващият дискурс, който се интериоризира от слабите. Целият им живот протича в тази интерпретация, всичките категории, с които те разполагат, поддържат тази представа за нещата - както пациентът интериоризира обясненията и съветите на лекаря, студентът следи и „попива” какво казва професора, така и политически слабите мислят и преживяват света, другите и себе си според категориите на политически силните. Голямото предизвикателство пред философията и социалните науки не е въпросът за „ляво” и „дясно”, което е политическо разграничение, а по-скоро разделението между социалното и политическото като такива. Най-често в езика не се разделя политическото от социалното, а се казва „социално-политическа теория”. Но напоследък сякаш все повече гласове се чуват за разграничението им, едва след което те биха могли да бъдат съпоставяни.

         Доц. д-р Хараламби Паницидис:

         Имам коментар върху тезите на Болц! Болц обича да комбинира различни социални тези и да прави от тях един своеобразен „коктейл” и да го предлага, като своя интерпретация на статуквото. Така се случи с консумистичния манифест, консумацията щеше да спаси света, вместо пролетарята, но се оказа, че от прекалено много консумация се стигна до съвремената световна криза, при която всички искаха да консумират, а накрая другите останаха да плащат негативите от тази консумация. Тезата, че ако се даде на всеки по равно няма да остане за тези които заслужават, издържа само логиката на граматиката, доколкото изречението е построено правилно. Тази теория разглежда човека като домашно куче. Някой решава какво може да му се даде ако то е заслужило, пазило е добре къщата, а ако не е заслужило няма да му се даде нищо. Тук се предполага, че винаги има някой, който решава кой какво заслужава, повече или по-малко. Кой е този, който решава?! Тази странна теория е резултат от смесване на историческите смисли, които се включват в понятията за равенство, неравенство и т.н. Ясно е, че хората са неравни физически и интелектуално, и това е биологическа даденост. Равенството, за което настояваше Френската революция е равенството пред закона, от там нататък се разглеждат социалните неравенства, които се дължат на неравния социален статус. Дебатът за равенствата е този за равенството пред закона. Болц спекулира с всекидневни нагласи и настроения и според мен не решава проблема за социлните неравенства, нито го придвижва напред. Пред лявата теория стои въпроса за критическия анализ на съществуващото. Социалната теория не е по-различна от своя метод, както каза Силвия това е критическата теория. Социалната теория не може да не е критична. Следователно те следва да са в едно. Не съм съгласен, че съвременната социална лява теория трябва да бъде абстрактен конструкт. От абстрактни кнструкти се вижда, че нищо не се получава. От друга страна, не случайно Марксовата теория е призната за теория на хилядолетието, това е една теория, въз основа на която се е извършила реална социална революция, именно защото тя е критична социална теория. К. Маркс не е икономист, но акцентът му върху икономиката в момента се връща в действителността. В момента виждаме, какво се случва когато социалните структури са свързани с икономиката. Тенденция, която все повече се засилва. До какво ще доведе тя, не е ясно.

         Ст.н.с. д-р Владимир Стойчев:

         Аз не заставам зад Болц. Неговите книги са за масовия читател и те се продават много добре. Сформират обществени нагласи и пр., затова заслужават допълнителна рефлексия.

         Съгласен съм с Мария Димитрова, че за да функционира социума, в него трябва да има хармония. Ние не сме равни биологически, но как да функционираме хармонично?! Това наистина следва да е в центъра на всяка социална теория.

         Съгласен съм с Хараламби Паницидис, че икономическият детерминизъм в социалните теории е много опасен.

         Друг важен момент, свързан с неравенствата, е този, описан от Слотърдайк и неговия „Човешки парк”. Оказва се, че се създават друг вид неравенства подчинени на високите биотехнологии. Физическите и ментални неспособности могат да бъдат заличени или подсилени със силата на генетиката или ако не променени, то управлявани, което е още по страшно. И тук разбира се идва въпросът на Хараламби Паницидис кой е този, който ще застане и ще каже кой какво заслужава? Искам само да добавя, че в момента плюс икономическия детерминизъм се добавя и един, за момента коментиран като опасен, но реален биологически детерминизъм, който е на ново, не расиско, но много опасно ниво.

         Доц. д-р Силвия Минева:

         Доц. д-р Хараламби Паницидис е прав, че социалната теория съвпада със своя метод и за да бъде тя такава, трябва да е „критическа”, което не пречи да има теории, които са „критически”, без да са социални. Наистина през по-голямата час от историята си социалните теории са се преплитали с политическия дискурс и това е обяснимо. Преплитането е отколешно, защото още Аристотел разглежда Етиката, като „малка политика”, от което следва размиването между етическо/социално и политическо, споменато от Мария Димитрова. Днес това размиване се появява в резултат на икономизирането на политическото, отъждествяването му с икономическото. В резултат се се получава така, че социологията става раздел от икономиката.

         Соцалната теория в качеството си на теория за бъдещето на социалността, в един доста дълъг период разглежда социалното като част от политиката, но с бързото технологично развитие понастоящем има тази вероятност, то да се трансформира в един техногенен феномен и да загуби свои традиционни историко-политически характеристики, а това означава поява на нови стратификации, за които говори и Фукояма в „Нашето постчовешко бъдеще” . В един момент политичността може да бъде изместена напълно от нова парадигма – техногенната, и ние да се завъртим в една кастовост, позната ни от отминали времена. Нея има предвид и Фукояма, когато посочва, че новите технологии е възможно да доведат до това, утрешния ден, едни хора да се раждат със седла на гърбовете, а други със стремена на краката. Затова се налага да говорим за тези развития, защото те касаят както състоянието на социалността, така и на Държавата, за което спомена Мария Димитрова. Интензитета на техногенното развитие съвпада с интензитета на разпада на класическата национална, модерна държава.

         Техногенното развитие е в основата и на Глобализацията и Икономизацията на света. За това аз се позовах най-напред на съвпадането на икономическите и информационни/комуникационни потоци, като един вид модел, по аналогия на който може да се разглежда и релацията на социалното с икономическото, чието цифровизиране в различните тесни и широки смисли на този термин, води до невъзможност за разграничаването, съответно различаването им. Индикации затова представляват съвременни феномени като възможността за виртуално банкиране и всички „транзакции”, сиреч трансформации възможни балгодарение на технологиите, включително и това, утрешния ден да имаме борсов индекс за социалност. Така се стига до размиване на отдавна познати граници, култури, понятия за време и пространство. Това прави трудно разглеждането на социалното, като социални различия които, както тук стана дума, могат да са критерии за социалното неравенство/равенство.

         Социалната теория обаче следва ли да се свежда само до въпроса за неравенствата, което се засегна имплицитно в думите на Мария Димитрова? Равенството е принцип, който произтича от разбирането за справедливостта като ценност и това е, което пропуска Болц. При него ценностният дискурс абсолютно не съществува. Аксиологическата перспектива е маргинализирана тотално. Ценностите все пак са съществени за човешкия живот и ако ние погледнем на социланата теория през ценностната перспектива, бихме могли да разгледаме по нов начин и въпроса за неравенството. Имам предвид точно това, което и Мария каза: че социалността означава да живееш с друг човек. Въпросът е до каква степен това съжителство предполага съпричастност и че тази съпричастност предполага да се оценява, на нея да се гледа като на ценна, на значима!

         Доц. д-р Хараламби Паницидис:

         В заключение ще обърна внимание на това, което според мен трябва да вклюва една социална теория и това е да разглежда историческия хоризонт на съществуващото. Без това тя не би била критична. Не може да мислим съществуващото като веднъж завинаги, вечно дадено. Това е една от най-големите заблуди, които в последно време се споделят от автори, които имат и ляв и десен манталитет.