Естетиката в обсега на виртуалисткия трансцендентализъм

ас. Христо Писаров

Секция „Култура, естетика, ценности“,
Институт по философия и социология,
Българска академия на науките

      Резюме: Статията разглежда начина, по който поливалентеният схематизъм на критическия концепт „виртуалистки трансцендентализъм“, разработен от Валентин Канавров, чрез играта на трансценденталните феномени в полето на опита захожда към природата на човека и дава възможност за конструирането на множество регионални онтологии, които обогатяват онтологичния статут на Аза. С авторската добавка на трансценденталния феномен символ към таблицата на В. Канавров „Трансцендентална антропология като регионална критическа онтология“ (Канавров 2020: 432) извеждаме трансцендентален вектор символизиране, който заедно с другите феномени структурират култура на разума и в този процес символизирането осигурява виртуалистки тип естетика, която елиминира всяка антропност и разцепление на разума на теоретичен и практически, както е при Имануел Кант.

      Ключови думи: символ, виртуалистки трансцендентализъм, трансцендентални феномени, игрова феноменология, поливалентен схематизъм, изкуство, естетика.

      Концептът виртуалистки трансцендентализъм представлява неконсервативно развитие на философията на Имануел Кант от българския философ Валентин Канавров. В периода 2003–2020 г. концептът се реализира в пенталогия за критическа метафизика в следните монографии:
      Том 1: Критическата метафизика на Кант. Опит за виртуалистки трансцендентализъм (Канавров 2003)¹;
      Том 2: Критически онтологеми на духовността (Канавров 2006);
      Том 3: Пътища на метафизиката. Кант и Хайдегер. (Канавров 2011);
      Том 4: Пътища на трансценденталния схематизъм (Канавров 2015).
      Том 5: Трансценденталният път към човека. (Канавров 2020).
      Пенталогията представлява критическа метафизика от фундаментален тип, но не и абсолютистки, което означава, че няма и не би могла да има претенции за Metaphysica generalis. Позиционира се плуралистично в избора на система, т.е. допуска наличието на други системи и няма претенциите за монопол върху истината и познанието. Тя се реализира в плуралистична критическа онтология, чрез поливалентен схематизъм, който онтологично конструира човека чрез множество регионални онтологии.
      За целите на настоящото изследване се опираме на петия том „Трансценденталният път към човека“ (Канавров 2020), в който се представя трансцендентално виртуалисткият схематизъм, т. е. девиртуализацията на чистото мислене чрез феномените (схеми) на априорно-апостериорния портал.
      По-долу представяме таблицата, която описва трансценденталния път към човека, именувана от Канавров „Трансцендентална антропология като регионална критическа онтология“ (Канавров 2020: 432):

      В таблицата се откроява неконсервативното развитие на философията на Кант. То се реализира по отношение на: 1) поливалентен схематизъм; 2) преодоляването на необозримата пропаст на теоретичен и практически разум, каквато е налице при кьонигсбергския философ, ясно описана в таблицата му в „Критика на способността за съждение“ (Кант 1993: 71)², и 3) трансценденталното преодоляване на всяка антропност.
      По-конкретно Канавров конструира поливaлентен схематизъм от трансцендентални феномени на априрно-апостериорния портал (пространство-време-число, любов, език, политика, свобода и религия), вградени във вектора apriori–aposteriori, който подсигурява трансценденталната синтеза чрез феноменология от игрови тип (игра на феномените в полето на опита) и конструирането на множество регионални онтологии. Що се отнася до преодоляването на пропастта между теоретичен и практически разум, Канавров представя монолитен логосен модел apriori–aposteriori, който се реализира чрез трансцендентални феномени на априориорно-апостериорния портал, през схемите и играта на схемите отвеждащи в полето на опита – не обаче възможния опит по Кант (Кант 1992б: 240, 290, 291, 303), а действителния опит (Канавров 2015: 154). По отношение на антропността, отпадат способностите на духа и Азът се конструира накрая във вектора apriori–aposteriori, чрез трансценденталната синтеза.
      Така в таблицата на Канавров се вижда монолитната реализация на разума – без разделение на теоретичен и практически разум. В таблицата предварително обосновано отпадат трансценденталната естетика, трансценденталната аперцепция и ролята на въображението като трансцендентален фактор³. Азът отива на последно място като завършен конструкт на трансценденталната синтеза, оформен в множество регионални онтологии.
      Къде е мястото на естетиката в този конструкт?
      Явно в таблицата на Канавров място за низша гносеология няма и следователно обосноваването на естетиката като научна дисциплина от Баумгартен, като низша гносеология – gnoseologia inferior (Baumgarten 1750: § 1, р. 12) създава пречки естетиката да бъде вградена в таблицата. Отпада и Кантовата трета „Критика“ (Кант 1993) със способностите на духа и въображението като трансцендентален фактор, а също и Кантовата „Антропология от прагматично гледище“ (Кант 1992а)⁴. Самият естесис – коренът на естетиката, генериран от идеята за сетивното познание (Baumgarten 1735: § CXVI, p. 86) става проблематичен за трансценденталното виртуалистко конструиране. За този на пръв поглед невъзможен за решение в рамките на таблицата проблем предлагам авторско решение, при стриктно спазване на методологията на виртуалисткия трансцендентлизъм, с прибавянето⁵ на феномена символ. Феноменът символ се осъществява като трансцендентално-феноменологичната медиация от apriori към aposteriori чрез символизиране, което през въображението като природа на човека извършва трансценденталния път на мислене в посока образност – битие на човека, към творец – онтологичен модус на битието на човека.
      Защо ползваме именно думата символ за феномена на априорно-апостериорния портал? Отговорът е, че правим етимологична връзка със старогръцката дума συμβαλλω (sûmbállõ, „хвърлям заедно, сравнявам, съответствам, съпоставям, стигам до заключение“), съставена от представката συμ- (sûn-, „с, заедно“ ) и βαλλω (bállõ, „хвърлям, слагам“) (Thayer 2026). Акцентираме върху хвърлянето, с оглед на на ролята на феномена като трансцендентален априорно-апостериорен скок (вж. Канавров 2015: 330), към природата на човека – въображението, което се вписва в динамиката на символизирането, в посока на мислене в повече при конструиране на образите. Относно наименованието „символ“ е важно да отбележим, че феноменът изобщо няма битие извън опита, не е чисто мислене, не е и мислене на предмети. Феноменът играе опосредствана роля между чистия разум и опита. „Той се актуализира едва в акта на единството на познанието, в акта на трансценденталната синтеза по силата на мисленето“ (Канавров 2015: 333–334), така че всеки от опитите да се потърси връзка с понятието „символ“ в историята на европейската философия без отчитане на указаната особеност ще е обречен на подмяна на смисъла, свързан с опосредстването на диадата разум – природа.
      В обобщение феноменът символ транслира силата на разума в опита чрез въображението и формира битието на човека в образ: така образът става елемент от плуралистичното битие на човека. В типиката и обхвата на образа човекът е творец. Образът се вписва в онтологичното богатство през виртуално-трансценденталното символизиране⁶ на битието на човека, което означава, че образността няма предзададено символно битие, не е и рожба на трансценденталната естетика на Кант, няма онтично битие, а онтологично. Реализира се чрез феномена символ и играта на феномените, така че образността се формира и през играта между пространство-време-число, любов, език, политика, дух, религия и символ, и така се получава онтологичното богатство на образа, а това гарантира продуктивна, широкообхватна и многопосочна екзегеза.
      Творец в графата „онтологични модуси на битието на човека“ се реализира (от чистото мислене към опита) чрез символизирането в най-точен смисъл през латинската дума auctor, която произлиза от глаголната форма augeo – „разширявам, обогатявам“ (Lewis, Short 1879), и в случая означава, че творецът като онтологичен сегмент от битието на човека разширява значението на Аза. Творецът е модусът на символността.
      В настоящата статия, заедно с добавения нов феномен символ предлагам още два феномена: история и начин в следната таблица, която допълва таблицата на Канавров:

Трансцендентална антропология като регионална критическа онтология. Таблицата на Канавров, допълнена от Христо Писаров.

      Феноменът история се осъществява като трансцендентално-феноменологична медиация чрез историзиране в следната последователност: история – памет – наратив – разказвач. Феноменът начин се осъществява като трансцендентално-феноменологична медиация чрез способстване в следната последователност: начин – труд – производител-потребител – работник. Тези два феномена заедно със символ допълват плуралистичното онтологично богатство на Аза в смисъла на разказвач, работник и творец.
      Тук идва съществената част по отношение на мястото на естетиката в концепта виртуалистки трансцендентализъм. Таблицата ясно указва, че изкуството няма пряка онтологизация – както няма такава и всяка антропност, свързана с естетиката, – така че онтологизацията се извършва опосредствано чрез играта на феномените, която в контекста на мисълта на Кант: „метафизиката съставлява също и завършъкът на всяка култура на човешкия разум“ (Кант 1992б: 748), ни дава възможност да разгледаме таблицата на Канавров като метафизично конструиране – култура на разума. Т. е. чрез играта на феномените в полето на опита се захожда опосредствано към изкуството чрез символизирането, като се избягват всякакви онтични и антропни предпоставки за обосновка на изкуството и символа и така изкуството се вписва в културата на разума. Именно в контекста на културата на разума естетиката се вгражда в конструкта виртуалистки трансцендентализъм и през игровата феноменология увеличава своето съдържание. Процесd на тази феноменологична игра ще онагледим с два примера.
      Галин Пенев в статията си „Пространство и символ (рецепция на философията на пространството на Павел Флоренски)“, Част 1 (Пенев 2023а), разглежда връзката между пространството и символа в интерпретацията на о. Павел Флоренски. Макар философският подход на отец Павел да е различен към пространството и символа от виртуалистко-трансценденталния, за нас анализът на Г. Пенев е важен, защото илюстрира конструирането на естетическа светогледност през проблема на символизирането в контекста на пространството. По отношение на пространството като линия и точка в контекста на символизирането, Пенев пише: „Линията и точката са композиционни схеми на пространствена символика в „Иконостас“. Там Флоренски определя гравюрата (линията) като разсъдъчно изкуство, свойствено на протестантството, докато маслената мазка (точката) се опитва да се превърне от символична в емпирична реалност, като напусне чрез релефа си живописното и навлезе в реалното пространство. Това можем да видим в цветните модерни дрехи на скулптурите на мадони“ (Пенев 2023а). И в контекста на естетиката Пенев заключава: „Съществено за естетиката е набелязаното у Флоренски наслагване на две пространства в творбата. Първото е резултат на художествения замисъл, в който е вложена формообразуващата цел. С него се съобразяват „производствените условия“, които удачно или не толкова се поддават на формообразуващата цел. Второто е гореспоменатото пространство на реалните силови центрове. При срещата на двете трябва да приемем, че понякога зад замисленото пространство (композицията) се очертават контурите на реалното пространство, оформено от силовите центрове в него“ (Пенев 2023а). От гледна точка на виртуалисткия трансцендентализъм в статията на Г. Пенев разглеждането на проблема за връзката между символ и пространство във философията на о. Павел Флоренски косвено потвърждава валидността на концепцията за феноменологичната игра между трансценденталните феномени пространство-време-число и символ.
      Същият автор в статията си „Теория за символа у Лосев в нейното зараждане“ (Пенев 2023б) задава въпроса: „какво е идол?“ в контекста на това, че при Лосев „символът е енергия на същността, т.е. идейно-образно възпроизвеждане на енергии на действителността“ (Пенев 2023б: 184). Тук от трансцендентално-виртуалистка гледна точка имаме въпрос, който задава връзката на символа с религиозното понятие идол и така ни препраща към феноменологичната игра на символа с религията. Символът влиза в обсега на религиозното разбиране за опозицията свещено–профанно и така се обогатява смисълът на символиката.
      Тези два примера са само две илюстрации на богатите възможности, които дава феноменологичната игра на поливалентния схематизъм за вграждането на естетиката в конструкта виртуалистки трансцендентализъм.

---

Бележки:

¹ Поради възможността „виртуално” да се сбърка с нереално, привидно, или несъществуващо, понятието „виртуалистки“ има за отправна точка философските интерпретации на понятието „виртуално“ (Канавров 2003: 232–269), като при Канавров виртуално се вгражда в трансцендентално-априорен план и „виртуалистки“ придобива смисъл на основно свойство – превъзходно метафизическо (семантично свързано с лат. virtus – като основно свойство, и virtualis – като превъзходно; вж. Канавров 2020: 53). Така „виртуалистки трансцендентализъм“ би могло да се преведе като пре-възходен (мета-)трансцендентализъм, който през динамиката на трансценденталната синтеза реализира познанието схематично от чистата форма на мисленето (разум) към опита. Личната ни позиция е, че виртуалното разкрива идеята за топологизирането на чистия разум което означава ясно понятийно и смислово разграничаване от Хайдегеровата теза за посоката на изграждането на метафизиката от физика към метафизиката (Хайдегер 1993: 33-42). При Канавров посоката е обратна – чистият разум е виртуален и при девиртуализацията се осъществява трансценденталната функция на разума в конкретния опит. Така се прокарва силата на чистото мислене във вектора apriori–aposteriori (Канавров 2003: 267). [горе]
² В таблицата Кант описва философската си система, като в първата колона за основа поставя антропния принцип – Всички способности на духа. Тези способности той разделя на: 1. Познавателна способност; 2. Чувство на удоволствие и неудоволствие; 3. Способност за желание. Съответно във втората колона поставя познавателните способности, като към 1 отнася Разсъдък, към 2 – Способност за съждение, към 3 – Разум. Следва третата колона с априорни принципи: Към 1 отнася Закономерност, към 2 – Целесъобразност, към 3 – Крайна цел. И накрая четвъртата колона: Към 1 – отнася Природата, към 2 – Изкуството, към 3 – Свободата. Таблицата структурира трите Кантови „Критики“. [горе]
³ Аргументи против трансценденталната естетика вж. в: Канавров 2020: 134. Аргументи против трансценденталната аперцепция в контекста с проблема за Аза вж. Канавров 2020: 430–432. Аргументи против въображението вж. Канавров 2015: 191, 227. [горе]
⁴ Вж. „Трансценденталният път към човека“ (Канавров 2020: 63–92) [горе]
⁵ Таблицата на Канавров е „перманентно отворена“ и той допуска възможността за вграждането и на други феномени (вж. Канавров 2020: 442). [горе]
⁶ Mислене в повече при пресъздаване на образите чрез природната дарба въображение. [горе]

БИБЛИОГРАФИЯ

Канавров, В. (2003). Критическата метафизика на Кант. Опит за виртуалистки трансцендентализъм. В. Търново: Фабер.
Канавров, В. (2006). Критически онтологеми на духовността. В. Търново: Фабер.
Канавров, В. (2011). Пътища на метафизиката. Кант и Хайдегер. София: Изток-Запад.
Канавров, В. (2015). Пътища на трансценденталния схематизъм. София: Изток-Запад.
Канавров, В. (2020). Трансценденталният път към човека. София: Изток-Запад.
Кант, Им. (1992а). Антропология от прагматично гледище. София: Издателство на БАН.
Кант, Им. (1992б). Критика на чистия разум. София: Издателство на БАН.
Кант, Им. (1993). Критика на способността за съждение. София: Издателство на БАН.
Хайдегер, М. (1993). Що е метафизика? В: Хайдегер, М. Същности. Превод от немски Димитър Денков. София: ЛИК, с. 33–42.
Пенев, Г. (2023а). Пространство и символ (рецепция на философията на пространството на Павел Флоренски) Част 1. Nota Bene, бр. 59. Достъпно от: https://notabene-bg.org/read.php?id=1408
Пенев, Г. (2023б). Теория за символа у Лосев в нейното зараждане. Визуални изследвания. Издание на Факултет по изобразително изкуство при ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, бр. 2, с.180–185.
Baumgarten, A, G. (1750). Aesthetica. Frankfurt/Oder: Kleyb.
Baumgarten, A, G., Benedetto Croce. (1753). Meditationes philosophicae de Nunullis ad poema pertinentibus. University of California: Vecchi, 1900.
Lewis, Ch. T. and Short. Ch. (1879). augeo. In: A Latin Dictionary. Oxford: Clarendon Press. Perseus Digital Library [online]. Tufts University. [Посетен на 27.10.2026]. Достъпно от: https://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus:text:1999.04.0059:entry=augeo
Thayer, J. 2026. συμβαλλω (Strong's Greek 4820). In: Thayer’s Greek Lexicon. Bible Hub [online]. [Посетен на 27.10.2026 г.]. Достъпно от: biblehub.com