„Това, което на интелектуално ниво (мисловно) e съзнание и несъзнание, на духовно – е точно обратното.”

      Екхарт Толе

      В психичността на човека са познати два диалектически свързани механизма – екстраверсия и интроверсия. Първият е далече по-уважаван в настоящето, когато погледът на човека е обърнат към външния свят, и характеристиките са му:
       - насочено е към изява във външния (реален) свят, екстернализира психични реалности;
      - представлява реформация с насоченост към бъдещето;
      - ползва, предимно, психична енергия на разположение на съзнанието.
      Обратно, интроверсията има противоположни, но също реални, особености:
      - насочена е към подреждане по нов начин на енергийни констелации във вътрешния (идеален) свят, интернализира психични реалности;
      - представлява здрава връзка с онтологията (първоначалото, на битието);
      - ползва, предимно, психична енергия на разположение на несъзнаваното.
      Във филогенетичен аспект интроверсията е психичен механизъм, който се осъществява природоцелесъобразно чрез всеки индивид, и със силата на категоричен императив. Последният има метафизичен смисъл и изразява безусловен нравствен закон, повеля, която върши своето независимо от Аза. За да внесем яснота в тази дефиниция е потребно да отдадем дължимото на понятието нравствен. Семантиката (смисълът) изисква да обърнем внимание на корена на думата – нрав, който предпоставя нещо индивидуално, нещо лично за всеки човек, с което последният участва в битието. С други думи, в интерес на интроверсната идея (категорично императивна перспектива), заложена в конкретния индивид, той трябва да осъществи генотипния си нрав, като го превръща не само в нещо феноменално (фенотип – явяващо се, познаваемо), но и като служи на ноуменалното (ноумен – нещото само в себе си, непознаваемото), т.е. да осъществи и не-Аза си, идеалния си свят (неискащото, нежелаещото от реалния свят). Вглъбяването (интернализацията) е практика за това, която не позволява на жизнените сили да изтекат навън – създава жизнен център, паралелен с телесното съществуване, и това е участието в ноуменалното. „Личността предполага разтваряне навътре, а не навън. Това разтваряне не е затвореност в себе си, не е егоцентризъм, а вътрешно изпълване с конкретно универсално съдържание”.- Н.Бердяев. Даоизмът проповядва запазване следите от подобни преживявания. В тази деятелност участват както иманентни (вътрешно присъщи) така и трансцедентни (външни) настоятелства. Последните не са подвластни на органоните на човешкото мислене (каузалност, време, пространство и др.), от друго естество са. Двигателите на фенотипа и ноумен-типа се инициират и нивелират от колективното съзнавано и колективното несъзнавано. Двете – от съответната страна обгръщат и въздействат на стоящите между тях индивидуално съзнавано и индивидуално несъзнавано. Колективното съзнавано е доста определимо с неговите инструменти – религия, право, култура, възпитание и др. Колективното несъзнавано е и телеологично търсещ ретуш на горните и други във вътрешния (идеален) свят. К. Г. Юнг го представя като сума от архетипове, присъщи на всички хора. Ако със словообразуващата единица архе- може да се съгласим, то при сетнешния му опит да отдиференцира и терминува тези типове авторът не убеждава, тези са неподвластни на човешката понятийност (също антрополимитиран органон на мисленето).
      Човешкият живот е резултат от взаимодействие на две начала: женско (psyche – душа) - констелации на психични енергии в индивидуалното несъзнавано, и мъжко (pneuma-дух) – енергии, идващи от колективното несъзнавано, способни да „оплождат” първите и след това взаимно да се афицират с тях. В имплицитната интенция на този процес онтологично е заложен и стремеж, порив към физическо съществуване (оцеляване), който да осъществи екстраверсията и интроверсията. Непрекъснатото възобновяване на този процес, във филогенетичен план, е по същество перпетуум-мобиле, в онтогенетичен – крайната идея (causa-finalis) се реализира чрез действащите идеи (causa-activa).
      И двата механизма – екстраверсия и интроверсия – се осъществяват чрез четирите психични функции – интуиция, усети, чувства, мислене. Интуицията е най-дълбока и в съответна степен (индивидуално за всеки човек) и телеологично подхранва останалите три, в т.ч. и несъзнаваното „вътрешно сетиво”- Кант. Последното върши своето чрез специфични за индивида комуникации между всички клетки в организма и в същото време презентира във външния (реален) свят външен изглед и способности.
      Азът и не-Азът¹ – от тяхното хармонично съжителство зависи цялостната личност на човека, неговата духовност. Зависи доколко свободно pneuma афицира psyche и достига до съзнанието (констелации от психични енергии в кората на големите мозъчни полукълба). Зависи и пълноценността на обратния ход. Целият този двустранен процес, чиято същина е движене чрез уникалната психична реалност на човека е известен в психологията като процес на индивидуация. Последната се изисква и от целесъобразни интенции за филогенезата.

---

^* Стефан Димитров е доцент в НСА „Васил Левски” - София, сребърен медалист по волейбол от Олимпийските игри през 1980 г. и бронзов медалист по волейбол от Световното първенство за юноши през 1990 г. като старши треньор, e-mail stefdimitri@yahoo.com . [горе]

¹ „Съществува психичен център на личността, неидентичен с Аза, и за разлика от него притежава свойството вечност.“ - К.Г. Юнг [горе]