Стефан Димитров

лекции по история на философията

Литературен клуб | философия | спорт | страницата на автора

 

 

АНТРОПОТИПНИТЕ СТРУКТУРИ И ПРОЦЕСИТЕ В ТЯХ ЗА УСЪВЪРШЕНСТВАНЕТО В СПОРТНИТЕ ИГРИ

 

Стефан Димитров*

 

 

      Усъвършенстването – иманентно свойство на биологичното – е цел на спортната дейност и рациото непрекъснато търси подходящи средства и методи за неговото ефективно осъществяване. Философски фундаменти за това се откриват в диаметрални противоположности – от Хегеловия закон за преминаването на количеството в качество до „Всяко съдържание може да бъде уловено от подходяща форма“ – Н. Бор. За треньорите най-естествено е диалектически да ги примирят и обосновано да избират, и ако това е не е толкова трудно, то намирането на оптимум между общото и индивидуалното при избора на тренировъчни въздействия е етикет за качеството, и то по необходимост предполага и някаква готовност за среща с ноуменалността (нещото вътре в себе си) у спортиста, неговата фина, силно скрита, но все пак опосредствено заявяваща се психо-механика.
      И по отношение на психичното, доколкото то е епифеномен на нервната система, човек се ражда с една първична цялостност – генотип – продукт от наслагвана и проявила се наследственост, свързана както с констелиране на енергии в различни части на системата, така и с предпоставена от това специфика на процесите, чрез които тези енергии се преместват (ирадиация, концентрация, положителна и отрицателна индукции и други). Впоследствие то (психичното) влиза в комуникации със средата (външен свят и собствено тяло – като медиатор) и в резултат започват да протичат процеси на деинатеграция (рушене от констелации в нервната система) и реинтеграция (изграждането им по нов начин). Те протичат през целия живот и са същината на психичната фенотипия (процес на явяване, показване на нещо типично).
      Тези констелации, или комплекси от асоциирани енергийни центрове, функционират както в несъзнаваността, така и в съзнаваността, и йерархически са:

 

      1. Такива с всеобща проявеност – К. Г. Юнг ги припознава като архетипове. Присъщи са на всички хора. По форма – изявяват функционално утвърдили се фундаментални психични аспекти на мозъчните структури и по това се различават от близките до тях, но физиологично по-силни инстинкти. По съдържание – са хранилища на високоенергийни запаси.

 

      2. Такива с групова, с индивидуална проявеност. Колкото повече енергията от всеобщите констелации се доближава до кората на мозъчните полукълба, толкова повече тя преминава през очертания с по-групов и впоследствие с по-индивидуален характер. Генотипно всичките тези съдържат информации от зодиакално, расово, етносово, родово или други естества, а текущо предпоставят възприемане или не-, привързвани или не, изявяване или не-, склонност към физичност или мета- .

 

      3. Такива с по-оперативен характер. Това са констелации, или по-точно възможности за проектирани асоциации (верижни и синхронни) в съзнанието – офокусител, опосредител и отразител на вътрешни и на външни реалности. При тези възможности за асоциации също има (за добро или не) специфично за всеки различна свобода и различна рефлексабилност на външно. Там също протичат процеси на инатеграция (чрез абсорбция на енергии от несъзнаваното и от обкръжението) и деинтеграция (еманация на енергии в горните), а в рамките на психо-соматичното цяло се осъществява, специфично за всеки, кръгов континуум на изпразване от констелации в несъзнаваното и формиране и енергизиране на такива в съзнанието, и обратно
      – преформиране и превценностяване на несъзнавани. Първото е свързано с екстравертен механизъм и с някаква своя част е помощ за адаптирането към средата, а второто
      – с интравертен, съпроводено е с вътрешно напрежение (по-силно, когато засяга по-дълбоки констелации) и бидейки част от кръговостта, с достигането и избистрянето на по-устойчиви подредби, то задава и характера на човека. В този план К. Г. Юнг пише още: „Откъсването на либидото (психичната енергия) от обекта го пренасочва към вътрешния свят на субекта, с което се активират образите в несъзнаваното. Тези образи са архаични изразни форми, които се превръщат в символи, а те от своя страна се явяват еквиваленти на относително обезценени обекти... Създаването на символи би трябвало да представлява функция, която има и извънредно голямо биологично значение“. В тази функция комплементарно участват и сънищата.
      В по-конкретно-елементален план формообразуващите и формоизявяващите психични енерги са: усетни, чувствени и интуитивни.
      Усетните търсят и улавят информации от външния свят и от цялото тяло и са най-силно свързани с конвенционалната рецепция1.
      Чувствените се отличават с по-различна честотност и на свой индукционен език пренасят ценности между констелациите. Вярата в нещо е генерализиране на чувствени енергии и така би могла да бъде сила.
      Интуитивните са по-мощно средство за рефлексия и за изява на съответна активност от вътрешната обектност. Такава активност, много важна и видима при изпреварващите реакции в спорта (верни или неверни), достига и до проприоцепторите2 – места, считани за монопол на усетите.
      Трите компонента на психична енергия (или трите функции) взаимно си влияят, а влизайки в съзнанието, те в голяма степен, но не изцяло се трансформират в мислене – филогенетично по нова (Ч. Дарвин) психична функция.
      Мисленето – опосредител между външно и вътрешно – е способност да се борави с всеобщи, абстрактни понятия, които се означават и фиксират с думи, числа, фигури, знаци и други. Първоначално се появява от актуално-активни, априорни (доопитни) предиспозиции под съзнанието, задаващи начина на подреждане на нещата, познаването, въображението. В процеса на живеене по-лесно около подобни, апостериорно, се образуват нови енергийни натрупвания – резултат от опита, от чужди указания, които служат на екстра- или интраверсията. В по-общ план паметта е кумулирано либидо, психична енергия – вродена и придобита, която лесно се ползва от актуално-доминантната функция и посока, а не само от мисленето. Потребностите на битието пораждат актуална активност с повърхностна енергийност. Потребностите на природата (заложени в индивида) пораждат генерална активност с по-голяма енергийност и това задава индивидуалността.
      Абстрактните понятия обуславят съзнанието не само за настоящето, но и за миналото и бъдещето, обмислеността, предвидливостта, целта, планирането. За да се осъществява и култивира мисленето, а и още повече, поради това че субективно-психически е натоварено с понятието за време, то априорно, по необходимост, приема, че каузалността (причинността – верижността, паралелността) е всеобщ закон в природата, обществото и човека, което единствено обуславя способността за познание, и което изисква да приемем връзката (или аналогията) между нещата.
      Качествените симбионти на енергията (усетни, чувствени, интуитивни) имат свои проекции в откритите от Ш. Карагюла, различно оцветени (което говори за квантова природа) енергийни полета около човека, наблюдавани извън контурите на тялото му в последователност (по Ш. Карагюла):
      - жизнено;
      - емоционално;
      - ментално.
      За тези са установени и съответни ритми на вибрационна честота. Мисленето има по-свободен характер (но в рамките на създадените от хората всеобщи понятия) и тази му свободност в зависимост от потребността може да мобилизира както екстравертни (морфоманифестиращи), така и интравертни (морфодостигащи) сили.
      Както вече отбелязахме, мисленето имплицитно съдържа всеобщността на причинността като необходимо условие за всеки опит. Във всички изменения управляващата причинност се открива в три форми, а именно: като причина – в най-тесния смисъл на думата, като дразнене и като мотивация. Причината – в най-тесния смисъл на думата ще бъде това, по силата на което настъпват всички механични, физични, химични промени. Дразненето и мотивацията са иманентни на жива материя. Първото е физиологичен механизъм, а втората – феномен на съзнанието и причинно обуславя поведението на човека чрез него. Връзката на абстрактните понятия (мисленето) с мотивите е безспорно, но последните не се откриват напълно пред очите на зрителя заедно с деянието, а са в главата на вършещия го. Мотивът представлява локализиран конденз на психична енергия в съзнанието, получен от някакво съчетано въздействие на външен притеглятел и съответстващ вътрешен импулс и зависимо от оптималността на енергийността си има способността да задвижва волята в желана посока. Търсенето на ефективни външни притеглятели е обичайно и наложително, но е и видно (в спорта), че при мотивацията отговорът не е съответен на рационалното искане, а се формира и от изразяване на ирационалното, и това е така, защото волята би трябвало да се мисли като двусъставна:

 

      1. Психичната енергия на разположение на съзнанието обуславя воля, задвижвана от мотивационния конденз, и такава енергия трябва да се поощрява и култивира.

 

      2. Психичната енергия в несъзнаваното обуславя воля, задвижвана от вътрепсихични потребности. При репрезентацията си в нагледа това в голяма степен суверенно детерминира важности за успеваемостта. Тази също виталистична воля (собствено искане), основана на доминантно-характерови импулсни форми, сътрудничи или пречи на волята в съзнанието, т. е. последната няма изцяло иманентно-свободен характер. Освобождението, обективиращият се дух3, се чувства само когато двете действат в синергия и само такава трайна модулация овъзможностява желано усъвършенстване – условие е за изява на потенции. В конкретика това е наличие на „пълно присъствие“ и подпомага както каузалност, така и синхроничност. Обратното, несъгласуваност между двете воли – най-често генерира потенциал, ползван от интраверсията.
      Направеният психо-енергиен дискурс контекстуализира тренировъчната дейностведна друга гама отзначения. Абстрактно освен морфо-функционалната градивност тренировъчните средства и тяхното подреждане във времето би могло да бъде видяно и като потребно (за успешното играене) обезценяване на външни обекти и вценностяване и виртуализиране на вътрешни импулсно-кодови форми. Тези, психични по същество са и латентни моторни, като трябва да се разбира, че в тях се залагат, специфично за всяка, начални импулси и иманентни на тях, следващо проявяващи се, кинематични и динамични (биомеханични) вериги, които целят да трансформират горните импулси в потребни контакти с топката. Рационалното ориентиране на целия този процес изисква да съобразим и:

 

      1. - техническата подготовка – преимуществено, но не изцяло посредничи при вценностяване и проявяване на горните форми чрез усетите;
      - физическата (най-вече стресовата) и психологическата
      – чрез чувствата;
      - тактическата и теоретическата – чрез мисленето;
      - игровата – чрез интуицията.

 

      2. Мисленето, като присъща на съзнанието функция, е издигната в култ в човешкото битие, но е видно, че в някои области – изкуството, любовта, играта – то (мисленето) е важно, но не доминиращо. В този план игровият интелект се показва като адекватна за играта хармония между четирите функции, която хармония е динамичен процес. Във времето на играене водещи са верните усети и интуиция (изпреварващите реакции), а чувството и мисленето имат подържаща роля. Във времето между игровите ситуации е потребно чрез последните две либидото (психичната енергия) да се пренасочи към първите и т.н., т. е. ускоряване и мултиплициране на кръговия континуум.

 

      3. Спортната форма е такова състояние, което най-пълно отразява оптималното индивидуално съчетание, синтеза на всички психични функции, достигнато както чрез подходящо подреждане на видовете подготовки (физическа, техническа, тактическа, игрова, психологическа), ката и на адекватно възстановяване. При квалифицирани спортисти някои тре- нировъчни средства все по-отчетливо се показват и като предпочитани „ритуали“ за активиране на вътрешни форми и така се предпоставя повече синергия за изява и на екзистенциална игралност.

 

      4. Като обективира универсален архетип на игра и още, доколкото успява да обективира и други универсални архетипове – на цялостност, на герой – „съвършеният“ играч излиза извън рамките на каузалността и манифестира изкуство.

 

      5. Усъвършенстването чрез играене е фенотипия на екзистенциална специфична игралност, а усъвършенстването чрез наблюдаване на играещи – фенотипия на екзистенциална психична другост.

 

 

 

 

 

 

 

---

 

 

 

* Стефан Димитров е доцент в НСА „Васил Левски” - София, сребърен медалист по волейбол от Олимпийските игри през 1980 г. и бронзов медалист по волейбол от Световното първенство за юноши през 1990 г. като старши треньор, e-mail stefdimitri@yahoo.com . [горе]

 

 

 

---

 

 

1 Счита се, че тя е по-слабо развита у човека в сравнение с някои животни. [горе]
2 Рецепторите в мускулите, сухожилията, ставите. [горе]
3 На английски дух е morale, а нравственост – moral. [горе]

 

 

Електронна публикация на 30. юли 2020 г.
©1998-2020 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]