Стефан Димитров

лекции по история на философията

Литературен клуб | философия | спорт | страницата на автора

 

 

СПОРТНИТЕ ИГРИ – КУЛТУРАЛНО УТВЪРДИЛИ СЕ
СРЕДСТВА, ПОДПОМАГАЩИ АНТРОПОТИПНИ
ПРОЦЕСИ И ТЕНДЕНЦИИ

 

Стефан Димитров*

 

 

      Според Кант: „Съществува приоритет на вътрешното сетиво над външното, но приоритет на външния опит над вътрешния. Първият приоритет е априорен, а вторият – апостериорен“.
      Вътрешното сетиво и вътрешният опит са екзистенции в ментално енергийно поле, а външното сетиво и външният опит – проявления на биоенергийно (жизнено) такова. Енергиите, движещи се в горните взаимосвързани дестинации, обуславят деятелности както в тялото, така и в съзнанието – създават там възбудимости и асоциативни връзки, които превръщат тези енергии в такива от други естества – внимание, мислене.
      Вътрешното сетиво се конституира от специфични за индивида констелации1 от монади (psyche), с качествата им да се афицират (да се въздействат) и самите те да афицират (pneuma). Монадите – понятие от Лайбниц и доразвито от Ломоносов – са енергийни корпускули, носители на информация, които в зависимост от тази информация имат способността да гравитират, формирайки констелации, а организираните енергии от тях, и в зависимост от актуалната им ирадиативност, преминават през/ или „се превеждат на езика” на други полета – емоционално2, жизнено. Гени (носители на наследствена информация) и геном (системност в организацията на генетичния материал) са „превод“ на psyhe в жизненото, а хормонална биохимия – „превод“ на pneuma от и през емоционалното в жизненото.
      В изявителен план вътрешното сетиво е важен генеративен фактор както за теоретико-познавателни, така и за морални и практически действия.
      Трансформацията на енергии в различните полета и естества се обяснява с теорията за античастиците. Това са материални частици, предсказани от релативистичната Квантова теория (Дирак, 1928) и впоследствие открити в космически лъчи, а след това получени и в ускорители (антипротон, антинеутрон, 1955). Установено е, че всяка обикновена „елементарна“ частица е съпоставена с „анти-частица“ с противоположен знак на заряда си или с други свойства. Двойката частица-античастица има способността да се „анихилира“ – т. е. да се превръща в качествено различен вид материя – това е показано в трудовете на Вавилов и Жолио-Кюри.
      Външното сетиво е композицията от познатите за човека пет сетива – дистална част и продукт на вътрешното сетиво3, и то (външното сетиво), като двустранно перцепиращо – от вътрешното и от външния свят – е агрегат-инструментариум за външния опит. Той става такъв, след като контактът с външното е допринесъл за специфика на асоциативността в мозъка, специфика на аперцепциите (в това число – двигателни) и разбира се, е потребен за адаптация към средата, за желаната u промяна, за участие в социума.
      Вътрешният опит е унаследеният и преформиращ се чрез живота интегритет на констелациите от монади и съответстващите им способности да се афицират и да афицират – и така актуализира вътрешното сетиво. В този план – стремежът към физическо оцеляване има и имплицитно онтологично основание.
      Външното сетиво е различно при различните биологични видове и съответните сензорни организации са способни да оперират в определени норми – типични за вида, но е възможно извън тези норми също да има екзистенция, неуловима за петте сетива на човека, но не е сигурно дали не е уловима от сензори и „опит“ на други биологични видове.
      Между вътрешното сетиво и съграждания външен опит – екстравертно – протичат енергии, които освен за оспецифяване дейността на органите и системите на тялото (чрез вътретелесна усетност) достигат и до кортекса – топос (място) на съзнанието. Там те в зависимост от информационните си потенции се изразяват или спонтанно, или като потребна свободна енергия, задават относителна автономия, в която се конституират съзнателните части на вниманието, мисленето, а също и (след намеса на чувството) самочувствието, волята, решителността.
      Между външния опит и съграждания вътрешен – интравертно – протичат енергии, които освен за съответни въздействия – в телесното, в чувствата – служат и за преустройствата в менталното „познание“, за надемпирията.
      И двата потока са присъщи на всеки човек, но имат индивидулно-специфично преобладание при контакта с външния свят – в ежедневието и в хода на живота.
      Културо-движещи потребности се корелират с хипотезата, че девитализацията е преустановяване на телесна усетност и на кортексна асоциативност, т. е. антропотипните проявления на бионерегийното4 и на съзнанието деструктират, но в менталното или в астралното информациите perpetuate (продължават да съществуват). Макар и интуитивна и неизлизаща от интелигибилността, тази хипотеза напълно се основава на Закона за запазване на енергията, който съвременната физика потвърждава.
      Човек да се роди такъв е детерминирано от наличието на същностна характеристика (атрибут) в подредбите от монади – нещо типично за всеки „Homo sapiens“, задаващо антропосома. За различните биологични видове същностните характеристики (атрибутите) са различни – „формата е организиращият принцип“ (Аристотел). При всеки отделен човек към атрибутните подредби гравитират и други, информацията от които, трансформирайки се в други полета и естества, задава индивидуалното – като показ, като искане, като възможности за умения и познания. Възможностите за умения и познания, все пак, са в норми: първо – поради конструкцията на тялото, и второ – поради наличието на несъзнаваност в антропотипията и участието на тази несъзнаваност в съграждането на вътрешния опит. Това е причина човешкото познание да е ограничено5, да е само определен тип познание. Възможно е при някой индивид в подредбите от монади – аномално (но само според човешката „конвенция“) да се случат и такива, свойствени за радикално друго възприемаемо или не- нещо (но съществуващо в менталното поле), което да стане причина да се излезе от конвенционалните норми на познание (или умение), и да се произведат други типове такива.

 

      Освен „вертикалното“ движение на енергии съществува и„хоризонтално“ такова. В различните нива се осъществява обмен между индивида и обкръжаващата го среда, а в менталното– индивидуалните подредби се афицират и от протичащо в подредби – корелати на други „идеи“, т.е. тези индивидуални подредби са топос за свойствени перцепции и интерференции, а още и са съучастващи в асоциативност от друг порядък, във „всеобщ закон-логос“ (Хераклит), която асоциативност е различна (не подвластна на антропо- чувства и усети) и често, заявяващо се противоречива на тази, присъща на човешкото мислене. Логика + интуиция, достигнала съзнанието (и по-окрупнената u изява – въображение6) = ratio (разум – в човешки план).

 

 

 

Радиалност на антропосредата

 

 

 

 

 

      Видно е, че логиката е онтологично потребно присъствие в логоса, но малка част от него:
      > логика – доколкото и както се оформя – е продукт, завоевание на външния опит, от друга страна, тя (с нейните органони) е епифеномен – проекция на устройството и функционирането на мозъка, но съвсем не е проекция на устройството и функционирането на логоса;
      > интуиция (вътре-обучение) и по-окрупнената u изява
      – въображение – доколкото и както се изявяват, са продукт, завоевание на вътрешното сетиво с интенции
      – между които и – проективност в съзнанието, и за асоциативността. В Дзен-будизма тази „херменевтична” проективност се култивира. Преди да достигне съзнанието, част от интуицията рефлексно се изявява в тялото – като поведенчески, мимически и други по-дълбоки реакции, а в спортните игри – като нe мислени, игрови реакции. Освен последните има и мислени технико-тактически действия – и то е видно от схемата.

 

      Интуицията още, действайки само или въздействайки на логиката, задвижва механизми, чрез които човешкото мислене или не-, говорене или не-, слушане или не-, и други сетивни и чувствени потребности имат за смисъл, от една страна
      – екстравертно – да адаптират към външната среда, а от друга
      – интрoвертно – да подпомагат тенденции във вътрешната.
      „Във вътрешното сетиво се съдържат нашите представи – под условието на времето“ (Кант) ... и още „формата на вътрешното сетиво е времето и най-важната функция на времето е свързана с продуктивната способност за въображение и с активността за опознаване“. С тези си прозрения Кант насочва и към откритата по-късно от Айнщайн Теория за относителността, съгласно която „времето и пространството не съществуват сами за себе си, а са в универсални взаимовръзки (форми) и тези форми задават особености на материалното движене („забавяне“ на времето, „изкривяване“ на постранството)“. Последните са това, което прави деятелнос-тите на „psyche“ и „pneuma“ да се изплъзват от органоните на логиката и от дисциплинираните - логии за тях – от друга модалност са.
      Чувството е преживяване (през жизненото поле явяване). То е в свое енергийно поле – емоционалното и оперативно се поражда от концентрация на енергия, резултантна от поляризация между ментални активности – от една страна, и телесна усетност или съзнаваност – от друга. Такава концентрация в някаква степен е контролируема от съзнанието, но извън нея – е в сложни релации със свойствени за индивида несъзнавани информационни потоци, в частност – чувствени настоятелства. В резултат от горните релации се повлияват (+ или - ) както съзнанието, аперцепциите, телесната усетност (всичко това - офокусено – е видно в спортните игри), така и процеси в менталните констелации.
      Грехопадението (опознаването на добро и зло) е конституиране и интернализиране по нов начин на взаимовръзката между оценъчната функция чувство и мисленето (подчинено на органоните на логиката). Този нов начин е бил основа за бъдещо формиране на колективно съзнане над индивидуалното такова (което се е и случло). По причини, обаче, че това колективно съзнание би могло да генерира огромни енергии, които да станат по степен на неразумност опасни за биополето, се е наложило то да бъде контролирано. Религиите са средство за това. В християн-ството, например, призовават за любов между хората, твърдят, че „Ако не се превърнеш в дете, няма да влезеш в царството небесно“, говорят, че предстои страшен съд и отпращане в рая или в ада. Всички тези са указания за човека, че в рамките на постигнатата от него свобода, така трябва да контолира съзнанието си (взаимовръзка между новото чувство и мислене), че:
      - да не застраши биополето (това, в което пребивава усетността) – любовта между хората е условие за това;
      - да не позволи на колективното съзнание (резултат от фенотипията) да влезе в опасен конфликт с индивидуалното (генотипа, съвестта). Човек се ражда с божественото начало, словото Божие. Нравственият първофеномен няма социален произход, а има духовен (pneuma) такъв. Това е причина за връщане към детето;
      - да държи сметка за това, че (както вече казахме) след девитализацията конституции от енергии (psyche) продължават да съществуват, като се вливат или в менталното (интуитивното, първофеномена) или в астралното (чувсвеното, оценъчното, вечно раздвояващото се) енергийни полета. Човекът – в него се води космична борба между личностното и колективното – а самото израстване на личността предполага жертви.
      В по-ранен етап на филогенезата чувствените насто- ятелства в съдружие със сетивата – по правилата на Дарвинизма – са имали по-значима роля, били са ориентиращо-движещото. Като следващ етап биха могли да се видят хората в античността и тези в настоящи примитивни племена, които, въпреки мисленето си, преживяват чувството, вярата (осъзнато чувство – друг модус на съзнанието), че са задействани, движени. Във филогенетичен план това чувство е ставало все по-неудовлетворително и е трябвало да бъде преодоляно. Наложило се е, че първостепенно за човека е да култивира и усъвършенства мисленето - като основен кондензатор за външния опит (показващия се от двата) и в тази перспектива често е потребно чувството волево да се контролира. Съществуват обаче и други натурални механизми – откриват се в спортните игри, при „излизане от живия живот“, които в определени моменти изискват:
      - по-значима роля на чувството – мисленето е лимитирано;
      - по-значими роли на усетността, на интуицията – мисленето и чувствата са лимитирани.
      Респектът към всички горни енергийни присъщности, а още и създаването на условия за хармония между тях, е важност за показване на по-дълбоки потенции. В спортните игри такива условия са оптимизираните съотношения между тренировъчни въздействия от различен тип – игрова, физическа, техническа, тактическа подготовки. В друг план – интравертен – горният респект е потребен и за преформиране на подредбите в менталното поле (съграждания вътрешен опит). Според будизма и индуизма – учения, приети сред голяма част от човечеството, и източници на мощни културо-движещи енергии – в зависимост от перспективата на свършеното – тези подредби се превръщат в конституции за други био-морфни или био-неморфни екзистенции.
      В синтез – участието в спортна игра е културално утвърдило се, полезно средство за подпомагане на антропотипни процеси и тенденции. Макар че в дейността двете понятия – спорт и игра – силно контаминират, в дълбочина се открива функционална дистинкция:

 

      • потребността за игра е потребност за освобождаване на кумулирани енергии – предимно във взаимовръзката интуиция-усети;
      • потребността за спорт (състезание, съревнование) е потребност за изява в социума на енергии, кумулирани предимно във взаимовръзката мислене – чувство.

 

      Свойствена за антроповиталността е индивидуално изразяваща се и меняща се във времето алтернация в приоритетността на двете енергийности: „настояваща“ интуитивна – усетност и „настояваща“ мислена – чувственост. Сами по себе си тези две са диафонични (незвучни), но при индивидуално-оптималната им комплементарност (собствен арт) е възможността за симфоничност – съзвучие с по-дълбоки прототипии – гещалти7, което съзвучие тонализира цялостната антропосреда и помага тези гещалти да се осъществяват - „под условието на времето“. Човек сам по себе си е арфа с няколко милиона струни“ (П. Дънов). Спортните игри са широкоспектърно средство, овъзможностяващо такива съзвучия, средство, което създава условия и за експликация (pneuma- зиране и саморазгръщане) на по-дълбоки идиоморфии – и в това е полезността.

 

 

 

 

 

 

 

---

 

 

* Стефан Димитров е доцент в НСА „Васил Левски” - София, сребърен медалист по волейбол от Олимпийските игри през 1980 г. и бронзов медалист по волейбол от Световното първенство за юноши през 1990 г. като старши треньор, e-mail stefdimitri@yahoo.com . [горе]

 

 

1 „Констелирани съдържания са завършени комплекси, които притежават собствена специфична енергия“ – К. Г. Юнг. [горе]
2 Някои откриват значима автономия на това поле, афишират го като астрално и тогава то е резултат от извънгалактични източници на електромагнитно лъчение с голяма енергия – квазари. [горе]
3 „Във вътрешното сетиво лежи тайната за произхода на сетивата ни“ (Кант). [горе]
4 Науката не е потвърдила наличие на бионергийно поле извън биосферата – в близост до земната кора. [горе]
5 Във „Всеобща природна история и теория за небето“ Кант пише, че „човек не е измежду най-висшите „крайни“ разумни същества, ...човек е онтологична ниша“. [горе]
6 „Въображението е по-важно от знанието” (Айнщайн). Въображение – imago (зоолог) – насекомо, което е завършило всички форми на метаморфоза. Ако се абстрахираме от зоологичното – то е нещо, което е преминало през метаморфози и така е създало достатъчна и такава енергия – информация, която му позволява да съществува в менталното поле като „интуитивна форма”, и по съответен начин и в съответен момент да се изяви. [горе]
7 Гещалт прихология е направление в психологията – основава се на хипотезата, че реалността (вътрешна и външна) не достига в хаотична форма до нашите нервни центрове (твърдение на бихейвиористите), а под формата на организирани гещалти. [горе]

 

 

Електронна публикация на 06. август 2020 г.
©1998-2020 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]