За разликата
между
трансцендентно и трансцендентално у Кант

ХРИСТО СТОЕВ

      Може да се каже, че и двата израза произлизат от латинския глагол transcendere и съответно от причастието transcendens, което означава „прекрачващ“, „преминаващ отвъд“. Съгласно това в метафизически план „трансцендентно“ е означавало онова, което надхвърля границите на естествения, познаваем чрез сетивата свят, т.е. отвъдното в онтологически и познавателен смисъл. Паралелно с това, но вече в един предимно епистемологически план „трансценденталиите“ в схоластическата философия означават вече не просто същностите или предметите, които лежат отвъд пределите на сетивния свят, а онези своеобразни понятия (или както се изразява самия Кант - „предикати“ (1, с.157)), които надхвърлят най-висшите понятийни редове, всеки един от които редове е подчинен на определена категория. В този смисъл „трансцендентални“ са понятията (предикатите), които имат своя смисъл и употреба прекрачвайки границите, задавани от най-общите категориални редове, както по отделно така и като цяло. Следователно още в тази начална употреба на термините, ние можем да набележим следното отношение: ако „трансцендентно“ е надхвърлящото дадена област в предметен план, то „трансценденталното“ е надхвърлящото въпросната област в един по-скоро познавателно-рефлексивен план.

      Първото категорично разграничение на двете понятия е направено от Кант. Можем да формулираме следното: ако „трансцендентното“ за Кант е онова, което се простира отвъд границите на всеки един опит и в този смисъл е непознаваемо, то „трансценденталното“ е съвкупността от априорните условия, които надхвърлят всеки един опит, чрез това, че го правят възможен. В този смисъл в литературата върху Кант често се казва, че „трансцендентни“ са например „нещата сами по себе си“, тъй като те никога не могат да станат предмет на възможен опит, докато „трансцендентални“ са например операциите на разсъдъка, чрез които той сякаш отгоре конституира опита като систематично цяло.
      И все пак предложената формулировка не е съвсем точна. Оказва се, че за да разберем понятията за „трансцендентно“ и „трансцендентално“ при Кант, трябва да минем на едно по-висше ниво на философската рефлексия върху опита. В този смисъл трансцендентни при Кант са не самите предмети, които се намират отвъд пределите на възможния опит, а онези понятия (или основни положения), които претендират да познават такива предмети, или евентуална употреба (Gebrauch) на въпросните понятия по отношение на предметите надхвърлящи възможния опит¹. (Подобна употреба, както е известно, според Кант се явява невъзможна, тъй като ние не притежаваме един не-сетивен (интелектуален) наглед, чрез който такива предмети биха могли да ни се дадат.)
      Наред с това „трансцендентално“ при Кант обозначава не точно априорните положения, които правят възможен във формален план всеки един опит (и които в този смисъл сами не са резултат от опит, а го надхвърлят в качеството на негови условия), а по-скоро философското и теоретично изследване на тези априорни положения. Тук е мястото да приведем известната дефиниция на Кант: „Наричам трансцендентално всяко познание, което се занимава изобщо не с предметите, а с начина ни на познание на предметите, доколкото този начин на познание трябва да бъде възможен a priori“ (1, с.93). Тук става пределно ясно, че трансценденталното познание при Кант не е някакво познание относно предмети (същности), т. е. то не е „реално“ познание, а е познание относно начина, по-който се осъществява самото реално познание в опита, доколкото тази начин трябва да е възможен a priori, т. е. независимо и „преди“ (не по време) всеки един даден предмет в този опит. Ето защо под "трансцендентално" познание в никакъв случай не бива да се разбира някакъв особен вид познание относно някакви метафизически (интелигибилни) същности, а единствено философското мета-познание, което рефлектирайки върху реалното познание, търси и установява априорните условия за неговата възможност и валидност. (Така например „трансцендентална аналитика“ при Кант обозначава учението за априорните форми и функции на разсъдъка по отношение на предметите на опита изобщо, а „трансцендентална естетика“ учението за априорните форми на сетивността). Ето защо термина „трансцендентално“ взет в неговия строг мисъл не бива да се отнася към никакви предметности, а единствено към философската рефлексия относно начина на познание на дадени предметности. Предмет на трансценденталното познание са не някакви обекти (били те „феноменални“ или „ноуменални“), а самото познавателно отношение към обекти на опита, доколкото то може да бъде определено a priori. Паралелно на това във втората и третата Критики на Кант предмет на трансценденталното изследване са респективно практическото (етически-дейното) и естетическото отнасяне към предмети (в най-общия смисъл на думата), също доколкото тези отнасяния могат да бъдат определени a priori.

      Трудностите обаче, свързани с често срещаната опасност терминът "трансцендентален" да бъде смесват с "трансцедентен", идват от там, че Кант го използва и в един втори смисъл, по-различен от горния, при което трансцендентална се нарича не само и единствено философската рефлексия върху условията, съгласно които човек има или прави света си. В този втория смисъл Кант говори за „трансцендентална аперцепция“, за „трансцендентална синтеза на способността за въображение“, за „трансцендентални схеми“, а което е още по-обезпокоително (с оглед на потенциалното смесване на двете понятия) - за "трансцендентален субект" и "трансцендентален обект“.
      Нека разгледаме първо в какъв смисъл Кант говори например за "трансцендентална аперцепция" и за "трансцендентална синтеза". Те са наречени "трансцендентални" в смисъл, че представляват действия на спонтанността или „функции“, които съставляват основата на възможността и също осъществяват априорните форми на нашето познание. Всъщност така нареченият "Коперникански обрат" във философията на Кант е възможен само при предпоставката за дейностния („спонтанен“) характер на познанието като такова. Зад всяка априорна форма или положение според Кант стои всъщност една спонтанна дейност или „функция“². Така например той не случайно отбелязва, че „понятията почиват върху функции“ (1, с. 142). В тази насока може да се проследи, че Кант отнася термина „трансцендентален“ за разлика от термина „априорен“ изключително към спонтанни структуро-полагащи действия на познавателната способност. Така например Кант говори за априорни форми на сетивността, за априорни понятия, за априорни основни положения, но става ли дума за самата активност (действията), а не за нейните продукти, той ги нарича „трансцендентални синтези“. На едно място от критиката Кант директно говори за „трансцендентални действия на духа“ (transzendentale Handlungen des Gemuts) (1, с.179), към които в конкретния случай той причислява синтезата на способността за въображение. Тези действия се наричат от Кант "трансцендентални" поради това, че чрез тях се прави възможно опитното познание като такова, продуциращи a priori формата, в която то бива организирано. И ако ни е позволено тук да използваме приетия³ и развития от Й.Г. Фихте термин за „полагане“ (Setzen), обозначаващ действеността на теоретическия или практически Аз, бихме могли да обобщим, че трансцендентално при Кант е самото полагане (спонтанната активност на познавателните способности), докато априорни са техните вече положени форми (продукти) структуриращи многообразието на опита. В заключение на това трябва да кажем, че в понятията „трансцендентален субект“ и "трансцендентален обект" не бива да се виждат някакви метафизически отвъд-опитни предметности или същности, а най-вече формалните полюси на въпросната познавателна активност. Тези понятия, както Кант многократно подчертава, не могат да бъдат предметно-съдържателно определени, защото липсва съответен интелектуален наглед, в който те да бъдат „дадени“.
      В заключение можем да кажем, че Кант използва термина "трансцендентален" в двояк смисъл, при което той обозначава както 1/ познавателната активност (действеност) по конституиране и определяне на опитното познание, чрез която последното става възможно, така също и 2/ философската рефлексия върху начините и формите на тази активност, върху нейните продукти a priori. В заключение можем да цитираме точната бележка в „Пролегомените“, предназначена да отговори на един не особено добросъвестен рецензент на „Критика на чистия разум“ съгласно която, "трансцендентален не означава нещо такова, което излиза извън всеки опит, а онова, което наистина предхожда опита (a priori), но все пак не е определено за нищо повече, освен да направи възможно опитното познание. Когато тези понятия надхвърлят опита, тогава употребата им се нарича трансцендентна, която се различава от иманентната, т. е. стеснената до опита употреба“ (2, с.157).

---

Бележки:

¹ "Ние ще наречем основните положения, приложението на които се придържа изцяло в границите на възможен опит, иманентни, онези обаче, които целят да надхвърлят тези граници, трансцендентни основни положения." (1, с.354) Също: „Чистите понятия на разума са трансцендентни и надхвърлят границите на всеки опит“ (1, с.375). [горе]
² "Под функция разбирам единството на действието да се подреждат различни представи под една обща представа" (1, с.142) [горе]
³ Още самият Кант използва на някои места този термин, акцентирайки върху самоафицирането (самоопределянето) на духа в познавателния акт. Виж K.r.V. B 68 (Setzen seiner Vorstellung), в българския превод „поставяне на представата му“ (1, с.125) [горе]

Литература:

1. Кант, И., Критика на чистия разум, С., 1992
2. Кант, И., Пролегомени към всяка бъдеща метафизика (…), С., 1993

Текстът е публикуван за пръв път в
Известия, Хуманитарен департамент
на МГУ „Св. Иван Рилски", том IV, София, 2004