„Мандерлей“, последният филм на датския режисьор Ларс фон Триер, също се оказа шедьовър¹, подобно на „Догвил“.
      Обаче вероятно заради това, че стилистиката и изразните средства са вече изпитани от режисьора и антиципирани от зрителя, филмът не хваща така за гърлото, както е с първата част от трилогията.

      Целият филм ми се струва организиран около един единствен къс литература: Притчата за великия инквизитор от „Братя Карамазови“ на Достоевски. Дали заради свободата си струва да отхвърлим изкушенията на сатаната, които единствени биха могли да осигурят регулиран, уравновесен и удобен социален живот и в този смисъл лично щастие. Разбира се, колкото удобен, също толкова и безсъзнателен - личността трябва да се разтвори безостатъчно във функцията на своята социална роля. В „Мандерлей“ социалната роля беше всмукала дори и психологическия характер на хората - тя изискваше от тях психологическия тип който те следваше да бъдат. Човекът вече се беше сраснал с функцията си - лицето (обликът) му би биха били вече разкъсани и не-цялостни, ако той някак-си успее да се откъсне и дистанцира от нея.

      В „Мандерлей“ повествователят (разказвачът) е изведен още по напред в сравнение с „Догвил“, той навлиза дори в интимния свят на сънищата, като същевременно лукаво се отдръпва, когато трябва да остави внушението на диалога. Получава се нещо като полифоничността на повествователя от романите на Достоевски. - Не можеш да го обвиниш в безразличие и в липса на собствено отношение, а същевременно не можеш да го заловиш и да го накараш да заяви позицията си.

      Наред с тази за бягството от свободата, филмът поставя и още много други теми, които се преплетени една в друга и често са само имплицитно вложени - за анонимността на секса, за жестокото безразличие на вота и споразумението, за психологическите хамелеони, за социума, който сам изисква и ражда своите демони.

      Финалът е дори по-разтърсващ от този в „Догвил“ - коварството на изкушенията (които, ти все пак си удовлетворил с уговорката „частично“ - докато станем способни на свобода) те връщат като в затворен цикъл в началото на филма.
      Разтърсващ е и самият контраст вече отвъд сюжета - на фона на цялата театралност и стилизация но повествованието, черно-белите документални снимки накрая те захвърлят в истинския живот, и ти си принуден да потърсиш и да откриеш всички онези сякаш чисто и просто интелектуално прозряни болки в самата субстанция на живота, обвинявайки живота докрай. Разбира се, това носи в себе си и катартично преживяване.

---

Бележки:

¹ Думата шедьовър идва от френското chef d'oeuvre, което буквално означава глава, връх на произведенията. Въздържането от използване на подобен израз не би означавало нищо друго освен зле разбрана постмодернистка свенливост и отказ от естетическа позиция. [горе]