Достопочтено събрание!

      Пълноценно право на ректора е да си позволи при празника на основаването на университета да ангажира слуха на неговите гости и членове върху предмет от кръга на застъпваната от самия него наука: дългът обаче, който съответства на това право, въвлича философа в едни напълно своеобразни размишления. Наистина, за него би било относително леко да намери тема, която да разчита със сигурност на всеобщ интерес. Това предимство обаче бива значително надхвърлено от трудността, която съпътства своеобразието на философския начин на изследване. Всяка научна работа е насочена към това да възведе своя особен предмет до един по-широк кръг [от проблеми] и да решава единичните въпроси от едно по-общо гледище. Дотук положението при философията е същото както и с останалите науки; обаче, докато на последните е позволено да разглеждат подобни [всеобщи] принципи като установени и дадени с удовлетворяваща частното изследване благонадеждност, то съществено за философията е, че нейният собствен обект на изследване са самите тези принципи, при което тя не може да изведе собствените си положения от едно всеобщо, а винаги трябва да ги определя в най-общото. Строго погледнато за философията като цяло няма частно изследване; всички нейни особени проблеми разпростират своите линии до най-висшите и последни въпроси. Този, който иска да говори философски върху философските неща, трябва да притежава както смелостта да заеме позиция в цялото, така и по-трудно съхраняваната смелост да изведе своите слушатели в откритото море на най-общите съображения, където здравата суша заплашва да изчезне както изпод краката, така и от погледа.
      При подобни проблеми застъпникът на философията би могъл да се озове пред дилемата или да набележи един само исторически образ на своята наука или пък да потърси подслон при онази частна опитна наука, която най-много му подобава съгласно още съществуващите академични направления и порядки, а именно при психологията. Последната все пак предлага едно множество от предмети, които засягат всекиго, и чието разработване обещава толкова повече достижения, колкото по-многообразни са нейните методически и съдържателни гледни точки, които собствено доведоха до живото развитие на тази дисциплина през последните десетилетия. Аз се отказвам и от двата споменати изхода; не бих искал да давам предимство нито на мнението, че вече не съществува философия, а единствено нейната история, нито пък на другото, съгласно което философията, така както Кант наново я обоснова, като че би се свила до тесните рамки на онази частна наука¹, чиято познавателна стойност самият той оценява като най-ниска². По-скоро се явява като мой дълг при един повод като днешния да дам свидетелството, че философията дори и в нейната настояща форма, оставила настрана всеки метафизичен стремеж, се чувства израсла за онези големи въпроси, на които тя дължи както значимото съдържание на своята история, така и стойността си в литературата и мястото си в академичното обучение. Изкушава ме рискът на задачата да Ви онагледя в един пример онази тенденция на философското изследване, чрез която всеки особен проблем се разпростира до последните загадки на човешките възгледи за живота и света, при което се разкрива необходимостта, с която всеки опит да доведем до пълно разбиране едно на пръв поглед ясно и просто познато [нещо], бързо и неизбежно ни довлича до най-крайните, обгърнати с тъмни тайни граници на нашата познавателна способност.
      Ако за тази цел аз избирам една тема от логиката, в частност от методологията и теория на науката, то това е поради мнението, че тук трябва да се открои по един особено отчетлив и разбираем начин вътрешната взаимовръзка, в която стои работата на философията с тази на останалите науки. Философията винаги е съществувала и ще съществува не чужда на знанието и не в собствен измислен свят, а в богат взаимообмен с всяко живо познание на действителността и с всяко ценностно съдържание на действителния духовен живот; и ако нейната история е била тази на човешките грешки, то основанието за това е било там, че тя е приемала на доверие от теориите на частните науки като сигурно и завършено онова, което в краен случай е можело да важи само като истина в процес на ставане. Тази жива взаимовръзка между философията и другите дисциплини се разкрива най-отчетливо именно в развитието на логиката, която никога не е била нещо друго освен критическа рефлексия върху прилаганите преди нея форми на действително познание. Никога един плодотворен метод не е възниквал от абстрактни конструкции или от чисто формалните разсъждения на логиците: тям е присъща само задачата да доведат онова, което е било успешно упражнено в частното, до неговата всеобща форма и след това да определят неговото значение, познавателната му стойност и границите на неговото приложение. И за да привлечем веднага най-подходящия пример - откъде модерната логика в противовес на гръцката си майка има зряла представа за същността на индукцията? Не от програмния патос, с който Бейкън я препоръча и схоластично я описа, а от рефлексията върху дейното й прилагане, което прецизирайки се и нараствайки в конкретната работа по изследване на природата, прехождайки от един частен проблем към друг, е утвърдило тази мисловна форма от времената на Кеплер и Галилей насам.
      Разбира се, върху горните взаимовръзки почиват също така и характерните за по-новата логика опити да се очертаят в израсналото до тъй пъстро многообразие царство на човешкото познание понятийно определени линии за разграничаване на неговите отделни провинции. Променливото господство, което упражняват в научните интереси на новото време филологията, математиката, природните науки, психологията, историята, се отразява в различните проекти за "система на науките" (както се наричаше по-рано) или за "класификация на науките" (както бива наречена днес). При това много бе пропуснато чрез универсалистката тенденция, която, пренебрегвайки автономията на отделните научни области, се стремеше да подчини всички предмети на диктата на един и същи метод, така щото за делението на науките оставаха [валидни] единствено предметните, т.е. метафизическите гледни точки. По тази начин последователно едни след други механистическите, геометрическите, психологическите, диалектическите и развитите в най-ново време исторически методи издигаха претенцията да разширят по възможност своето господство от тясното поле на своето първоначално успешно приложение до целия обхват на човешкото познание. Колкото повече се увеличаваше противостоенето на тези различни стремежи, толкова повече нарастваше за разбирането на логическата теория перспективната задача да се постигне една справедлива оценка на тези претенции и едно балансирано разделяне на техните сфери на валидност чрез всеобщите определения на теория на познанието. Възможностите това да бъде постигнато изглеждат благоприятни. Благодарение на Кант бе извършено методологическото разграничение на философията спрямо математиката и принципно също спрямо психологията. Наред с това със стихването на първоначално твърде интензивния философски порив деветнадесетото столетие изживя едно толкова по-пъстро многообразие от стремежи и движения в частните науки: чрез овладяването на многобройни нови и специфични проблеми методическият апарат бе променен във всички посоки и в не-съществувала дотогава степен бе същевременно разширен и прецизиран. При това различните методологически подходи взаимно и многократно се разклоняваха и тъкмо ако всеки един от тях изисква водещо място във всеобщите възгледи за света и живота на днешния ден, то именно оттук за теоретическата философия възникват нови въпроси: и точно те са тези към които, без да целя да ги изчерпя по някакъв начин, искам да привлека вашия интерес.
      Едва ли е нужно да се споменава, че разграниченията, така както аз сега ги виждам, не могат да се покрият с делението, което науките са намерили в границите на различните факултети. Последното е произлязло от практическите задачи на университетите и от тяхното историческо развитие. При това често практическите³ цели обединяват това, което от чисто теоретична гледна точка е за разделяне, или пък разкъсват онова, което иначе би следвало да се обвърже; и тъкмо този мотив многократно е преплитал собствено теоретико-научни с практически и технически дисциплини. При все това ние нямаме предвид, че всичко това е било в ущърб на научната дейност: по-скоро практическите отношения също и тук са имали успеха да предизвикат един богат и жизнен взаимен обмен между различните работни области в сравнение със случая, който вероятно би бил налице при простото обвързване на еднородните сфери, така както то съществува в Академиите. При все това разместванията, които преживя подредбата на факултетите на немските университети, особено по-отношение на някогашния facultas artium⁴, показват определена склонност да се отдава едно все по-голямо значение на методологическите съображения за деление.
      Обследваме ли тези мотиви с чисто теоретичен интерес, на първо място трябва да бъде предпоставено като валидно, че противопоставяме философията, а също все така и математиката от една страна на опитните науки от друга. Първите две биха могли да се обединят под старото име "рационални" науки, макар и в доста по-различно, неподлежащо тук на по-задълбочено разискване значение на думата. Засега е достатъчно да обозначим тяхната общност в негативната форма, че те самите не са непосредствено насочени към познанието на нещо дадено в опита, макар че постигнатото от тях може и трябва да бъде прилагано за тази цел от другите науки. На този предметен момент от формална страна съответства също и логическата общност, че двете, както философията, така и математиката никога не основават своите твърдения върху отделни възприятия или върху съвкупност от такива, дори и фактическият, психо-генетическият подтик за техните изследвания да лежи в емпирически мотиви. Под опитни науки в противовес на това ние разбираме онези, чиято задача е да познаят една по някакъв начин дадена и достъпна за възприятие действителност: техният формален белег се състои в това, че те се нуждаят за обосноваване на своите резултати наред с аксиоматичните предпоставки и еднакво изискваната за всяко познание правилност на нормативното мислене, също и от едно установяване на факти с помощта на възприятие.
      За подразделянето на тези насочени към познанието на действителното дисциплини по настоящем е обичайно различаването между природни науки и науки за духа. Аз го намирам в тази му форма за неуспешно. Природа и дух - това е едно предметно противопоставяне, достигнало господстващо положение в късното антично и ранното средновековно мислене, и поддържано от по-новата метафизика в цялата му острота от Декарт и Спиноза до Шелинг и Хегел. Доколкото преценявам правилно настроенията в най-новата философия и въздействията на познавателно-теоретичната критика, това останало вкоренено във всеобщите възгледи и езикова употреба разграничение не може да бъде признавано повече за сигурно и саморазбираемо, така че то да може без уговорки да бъде използвано за основата на една класификация. Нещо повече, тази противоположност на обектите не се припокрива и с една противоположност на начините на познание. Защото, ако Лок преобразува картезианския дуализъм в субективната формула, която противопоставя външно и вътрешно възприятие (sensation и reflection)⁵ като двата изолирани органа за познанието на от една страна външния телесен свят, природата, а от друга на вътрешния духовен свят, то познавателната критика на най-новото време повече от всякога е разколебала това разбиране и най-малкото силно е подложила оправдаността от приемането на едно "вътрешно възприятие" под съмнение. По-нататък също така не би могло да се признае по никакъв начин, че фактите на така наречените 'науки за духа' биха могли да се обосноват изключително чрез вътрешното възприятие. Преди всичко обаче несъвместимостта на предметния и формален принцип на деление става явна чрез това, че една емпирична дисциплина от подобна значимост като психологията не може да бъде подведена под [определенията] природна наука или наука за духа: съгласно нейният предмет тя следва да бъде характеризирана само като наука за духа и в определен смисъл като основа за всички други науки от този тип; нейният цялостен подход обаче, нейното методологическо поведение от начало до край е това на природните науки. Поради това се е случвало според ситуацията тя да бъде обозначавана било като "природна наука на вътрешното сетиво", било като "духовна природна наука".
      Едно подразделяне, което демонстрира подобни трудности, не може да притежава систематична състоятелност - но вероятно за да я постигне то се нуждае само от някои малки промени в понятийното определяне. В какво впрочем се състои систематичното сродство на психологията с природните науки? Очевидно в това, че тя подобно на тях установява, събира и преработва своите факти само от гледната точка и с оглед на целта от тях да бъдат разбрани всеобщи закономерности, на които са подчинени въпросните факти. При това наистина различието на предметите води със себе си това, че особените методи за установяване на фактите, начинът и видът на тяхното индуктивно разработване и формулата, към която могат да се сведат откриваните закони, са твърде различни; и от тази гледна точка отликата на психологията например от химията едва ли е по-голяма от тази да кажем на механиката от биологията; това обаче за което тук става дума е, че всички тези предметни различия се покриват обратно от логическата еднаквост, която всички тези дисциплини притежават по отношение на формалния характер на техните познавателни цели: онова, което те търсят са все закони на процесите, били те движението на телата, преобразуването на веществата, развитието на органичния живот, или пък процесите на представянето, чувстването или желанието.
      В противовес на това, голямото число от онези емпирични дисциплини, които иначе са обозначавани като науки за духа, решително са насочени към това, да доведат до пълно и изчерпателно изложение едно било по-дълго или по-късо разпростряло се случване на дадена станала и ограничена във времето действителност. Също и тук както предметите така и похватите, чрез които се осигурява тяхното схващане, са от изключително многообразие. Става дума за едно отделно събитие или за една взаимосвързана поредица от дела и случки, за същността и живота на един отделен човек или на цял народ, за характера и развитието на определен език, религия, правен ред, на един продукт на литературата, изкуството или науката: и всеки един от тези предмети изисква една трактовка, съответстваща на неговото своеобразие. При всичките случаи обаче, познавателната цел е следната - да бъде репродуцирано и разбрано дадено образувание на човешкия живот, което се е представило в една вече състояла се действителност, и при това именно в тази негова фактичност. Ясно е, че тук става дума за целия обхват на историческите дисциплини.
      Ето, че сега вече имаме пред себе си едно чисто методологическо, основаващо се върху сигурни логически понятия деление на опитните науки. Принципът на деление е формалният характер на познавателните цели. Едните търсят всеобщи закони, а другите особени исторически факти: изразено на езика на формалната логика целта на едните е общото, аподиктично съждение, докато на другите - единичното, асерторично твърдение⁶. И така въпросното различие се обвързва с онова най-важно и решително отношение в човешкия разсъдък, което бе познато от Сократ като базисната връзка на всяко научно мислене: отношението на всеобщото към особеното. Оттук нататък античната метафизика се раздели, при което Платон потърси действителното в неизменните родови понятия, докато Аристотел - в целесъобразно развиващата се единична същност. Модерното естествознание ни научи да определяме биващото чрез траещата необходимост на намиращия в него място процес; тя постави природния закон на мястото на Платоновата идея.
      Така че бихме могли да кажем: опитните науки търсят в познанието на действителното или всеобщото под формата на природен закон или единичното в исторически определен образ; те разглеждат от една страна постоянно оставащата тъждествена в себе си форма, а от друга еднократното, определено в себе си съдържание на действително случилото се. Едните са науки за закони, а другите са науки за събития. Първите учат онова, което винаги е, вторите това, което веднъж е било. Научното мислене, ако ни е позволено да образуваме нови изкуствени изрази, е в единия случай номотетично, а в другия идиографично⁷ . Ако все пак желаем да се придържаме към обичайните изрази, то ще можем и за в бъдеще да говорим в този смисъл за противоположността между природонаучните и историческите дисциплини, при условие че не забравяме, че в този методологически смисъл психологията се числи изцяло към природните науки.
      Заедно с това обаче остава да съобразим, че тази методологическа противоположност класифицира само начина на познание, но не и самото негово съдържание. Остава възможно и се оказва действително, че ние можем да превърнем едни и същи предмети в обект на едно номотетично и наред с това на едно идиографично изследване. Това е свързано с обстоятелството, че противоположността между винаги същото и веднъж вече случилото се в определен аспект е относителна. Онова, което в границите на един много голям период от време, не търпи непосредствено установима промяна и поради това може да бъде разглеждано номотетично в неговите неизменни форми, може при един по-широк поглед да се представи като нещо валидно единствено в определени времеви граници, т.е. като нещо еднократно. Така например един език във всички негови единични приложения е управляван от своите формални правила, които при всяка промяна на израза остават същите; от друга страна обаче, същият този изцяло особен език с неговите напълно особени формални закономерности е все пак едно състояло се, преходно явление в човешкия езиков живот изобщо. Същото важи и за физиологията на живото тяло, за геологията, в определен смисъл дори и за астрономията; а с това историческият принцип бива пренесен и в сферата на природните науки.
      Класическият пример за това представлява науката за органичната природа. Като систематика тя е от номотетичен характер, доколкото й е позволено да разглежда оставащите постоянни в рамките на няколкото хилядолетия човешко наблюдение видове живи същества като техни законосъобразни форми. Като история на развитието обаче, когато тя представя цялата поредица на земните организми като един в течение на времето постепенно формиращ се процес на произход или преобразуване, за чието повторение на което и да е било друго световно тяло (планета) не само че няма никаква гаранция, но не е налице дори и правдоподобност - като такава тя е една идиографична, историческа дисциплина. Още Кант, когато той нахвърляше предварително понятието на модерната теория на произхода, нарече онези, които биха се одързостили за подобно "приключение на разума", бъдещите "археолози на природата"⁸.

      Ако запитаме как се е отнасяла досега към тази решителна противоположност сред частните науки логическата теория, то ние се сблъскваме именно с точката, в която тя най-много се е нуждаела от реформи чак до ден днешен. Нейното цялостно развитие показва решително предпочитание към номотетичните мисловни форми. Това все пак е напълно разбираемо. Тъй като всяко научно изследване и доказване протича във формата на понятието за място⁹, то за логиката изследването върху същността, обосноваването и приложението на общото остава винаги от изключителен и най-значим интерес. Към това се прибавя и въздействието на историческия процес. Гръцката философия е израстнала от природонаучни начала, от въпроса относно j u s i V’а, т. е. относно покоящото се в смяната на явленията битие. А в един аналогичен процес, който не е лишен от каузално опосредстване чрез историческата традиция на Ренесанса, модерната философия е развила своята самостойност по сходен път, [вървейки] ръка за ръка с природната наука. Така че не би могло да е другояче освен по този начин, по който логическата рефлексия най-напред се е обърнала към номотетичните мисловни форми и трайно е направила зависими от тях своите всеобщи теории. Това е все още валидно. Цялото наше традиционно учение за понятието, съждението и умозаключението е скроено все още по аристотелисткия принцип, съгласно който в центъра на логическото изследване стои всеобщото съждение. Нужно е само да отворим един учебник по логика, за да се убедим, че не само голямото множество примери са подбрани от математическите и природонаучните дисциплини, но че дори такива логици, които демонстрират пълно съзнание за своеобразието на историческото изследване, търсят последните ориентири на своите теории в номотетичното мислене. Би могло да се желае, макар че все още има твърде малко наченки в тази посока, така щото логическата рефлексия върху голямата историческа действителност, която е налице и в самия историческия начин на мислене, да се оправдае по същия начин, подобно на случая, когато тя се научи да схваща формите на природното изследване до последния детайл.
      Позволете ми сега да разгледам по-отблизо отношението между номотетичното и идиографичното знание. Както бе казано, сходното между природното изследване и историята е характерът им на опитни науки, т.е. и двете имат за изходен пункт, логически изразено - за премиси¹⁰ на своите доказателства, опити или факти на възприятието; те се схождат също и по това, че едната, също толкова малко колкото и другата биха могли да се задоволят с това, което наивният човек счита за опит. И двете се нуждаят за своя основа от един научно прочистен, критически школуван и удостоверен в понятийна работа опит. В същата степен, в която човек трябва да възпитава сетивата си за да установява тънките разлики във формата на най-близките по родство живи същества, за да наблюдава успешно през микроскоп, за да констатира едновременността на даден удар на махалото или положението на даден индикатор, в същата степен човек трябва усилено да се учи да определя своебразието на даден почерк, да наблюдава стила на някой писател или да схваща духовния хоризонт и кръга от интереси на един исторически извор. Едното може да се владее по естествен път в повечето случаи също толкова несъвършено, колкото и другото: и ако традицията на научната работа е създала и в двете направления редица от тънки и фини похвати, които начинаещия в науката трябва практически да усвоява, то всеки един от тези специални методи почива от една страна върху вникването в предмета, което вече е постигнато или пък е възприето хипотетично, от друга страна обаче се гради върху една логическа взаимовръзка често от много комплициран вид. Тук можем още веднъж да отбележим, че досега интересът на логиката се е обръщал много повече към номотетичната тенденция отколкото към идиографичната. Върху методологическото значение на прецизните инструменти, върху теорията на експеримента, върху определянето на вероятностите при многократно наблюдение на един и същ обект и върху други подобни въпроси съществуват проникновени логически изследвания, обаче успоредните проблеми на историческата методология далеч не са получили същото внимание от страна на философията. Това е свързано с факта, така както той се покои в природата на неща и така както историята го потвърждава, че философското и природонаучното дарование и тяхната успешна работа вървят ръка за ръка много по-често, отколкото философското и историческото. И все пак, би било от изключителен интерес за всеобщата теория на познанието да се разкрият логическите форми, съгласно които се извършва взаимостранната критика на възприятията в историческото изследване, да се формулират "максимите на интерполация"¹¹ на хипотезите, а също така да се определи какъв дял във взаимо-поддържащата се чрез всички свои моменти сграда на световното познание имат от една страна фактите, а от друга всеобщите предпоставки, чрез които първите се тълкуват.
      В заключение, всички опитни науки се схождат в последния принцип, който се състои в непротиворечивото съгласуване на всички отнасящи се до един и същи предмет представни елементи, а разликата между естествознание и история започва едва от там, където става дума за познавателно-съобразното преработване на фактите. Тук ние вече виждаме: едната наука търси закони, а другата формирования (Gestalten). В едната мисленето се движи от установяването на особеното към схващането на всеобщите отношения, докато в другата то се концентрира върху грижливото конституиране на особеното. За естествоизпитателя даденият отделен обект на неговото наблюдение сам по себе си никога не притежава познавателна стойност; той му служи само дотолкова, доколкото ученият счита за оправдано да го разглежда като тип, като особен случай на едно родово понятие, което да развие изхождайки от него. При това той рефлектира само върху онези белези, които са съобразени с вникването в една законосъобразна универсалност. За историка, напротив, е налице задачата да оживи в идеална настоящност дадено образувание от миналото в цялата негова индивидуална оформеност. Той има да изпълни такава задача по отношение на онова, което е било, която е подобна на задачата на човека на изкуството по отношение на онова, което е във фантазията му. В това се корени и родството на историческото творчество с естетическото такова, и това на историческите дисциплини с belles lettres¹².
      Оттук следва, че в природонаучното мислене надделява склонността към абстракция, докато в историческото тази към нагледност. Това твърдение би могло да се яви неочаквано само за онзи, който е привикнал да ограничава по материалистически начин понятието за наглед до физическото възприемане на сетивно настоящото и който е забравил, че нагледност, т.е. индивидуална живост на идеалното настояще съществува за окото на духа също толкова, колкото и за това на тялото. Наистина това материалистическо схващане в днешни дни е широко разпространено и то заслужава да бъде подложено на сериозно съмнение. Колкото повече човек, намиращ се в ситуация, когато трябва да бъдат предизвиквани представи, е свикнал да доставя възможно повече за гледане и осезаване, толкова повече чрез тази прекомерност на рецептивния наглед спонтанната способност за наглед¹³ бива изложена на опасност да залинее не-упражнена. Тогава ще се чудим в последствие, че сетивната фантазия е инертна и недейна, в случаите когато няма нещо телесно за осезаване и гледане. Това важи за педагогиката също толкова, колкото и за изкуството, особено за драматическото, в което човек в наши дни си дава толкова усилия да ангажира зрението, при като за нагледа на поетическите образи не остава почти нищо.
       Това обаче, че силата на естествознанието стои на страната на абстракцията, докато тази на историята на страната на нагледността, ще се изясни още повече, ако сравним техните познавателни резултати. Колкото и прецизна да е понятийната работа, от която се нуждае историческата критика при преработване на наследството, нейната последна цел все пак си остава тази, да изработи от масата на материала истинния образ на миналото, довеждайки го до една жизнена отчетливост. Това, което тя ни доставя, са образите на хора и човешки животи в цялото богатство на тяхната своеобразна оформеност, съхранени в своята пълна индивидуална жизненост. Така например, през устата на историята ни говорят от забрава възкръснали за нов живот отминали езици и отминали народи, техните вярвания и образи, тяхната борба за мощ и свобода, тяхната поезия и мислене. В противовес на това - колко е различен светът, който естествознанието издига пред нас. Колкото и нагледни да могат да бъдат неговите изходни точки, неговите познавателни цели са теориите, и в последна инстанция математическите формулировки на законите на движението: съвсем по платонистки то изоставя зад себе си в една лишена от същност илюзия отделното сетивно нещо, което възниква и отмира, и се стреми към познание на законосъобразните необходимости, които владеят над всяко случване в една безвремева неизменност. От пъстрия свят на сетивата природознанието препарира една система от конструктивни понятия, в която иска да схване истинската, лежаща зад явленията същност на нещата - един свят съставен от атоми, безцветен и беззвучен, лишен от земния аромат на сетивните качества - един триумф на мисленето над възприятието. Безразлично към отминалото, то хвърля своята котва в еднаквото и равното със самото себе си постоянно; то търси не променливото като такова, а неизменната форма на самото изменение.
      Щом обаче противоположността между двата вида опитни науки навлиза дотолкова дълбоко, тогава става ясно защо между тях следва да се разгори, а и вече се е разгоряла, борба за влияние върху всеобщия човешки светоглед и жизнени възгледи. Пита се: кое е по-пълноценно за целокупната цел на нашето познание, знанието за законите или знанието за събитията? Разбирането на всеобщата безвремева същност или на отделните времеви явления? Отнапред е ясно, че този въпрос може да бъде решен само чрез едно осъзнаване и промисляне на последните цели на научната работа.
      Тук ще засегна само в движение външната преценка според полезността (Utilitat). Пред нея стоят за оправдаване и двете мисловни направления. Знанието за всеобщите закони притежава като цяло практическата стойност да прави възможно предвиждането на бъдещи състояния и също целесъобразната намеса на човека в хода на нещата. Това важи също и за движенията на вътрешния, не по-малко от тези на материалния външен свят. Преди всичко при последните постигнатото чрез номотетичното мислене знание позволява произвеждането на онези инструменти, чрез които господството на човека над природата се разширява в постоянно нарастваща степен. Не по-малко обаче всяка целесъобразна дейност в съвместния човешки живот разчита на опита на историческото знание. Човекът е, за да изменим един античен израз, животното, което има история. Неговият културен живот е една уплътняваща се от поколение на поколение историческа взаимосвързаност; и който иска да встъпи в това така живо съ-действане, трябва да притежава разбиране за неговото развитие. Там, където тази нишка веднъж се е прекъснала, тя трябва да бъде (нещо което самата история е доказала) старателно отново изнамерена и продължена. Случи ли се веднъж чрез някакво стихийно събитие, било то във външната структура на нашата планета или във вътрешната структура на човешкия свят, чрез което днешната култура да бъде погребана, то ние можем да бъдем сигурни, че поколенията след нас ще се ровят не по-малко ревностно за нейните следи, отколкото ние днес за тези на древността. Тъкмо с оглед на тези основания човечеството трябва да носи своята голяма историческа раница и ако с течението на времето тя заплашва да става все по-тежка и тежка, на бъдещето няма да му липсват способи да я олекотява внимателно и без щети.
      Обаче тук ние собствено не се питаме за подобна полза: тук става дума за вътрешната познавателна ценност. Наистина също не става дума и за личното удовлетворение, което изследователят изпитва от своето познание заради самото него. Защото това субективно удоволствие на извоюването, на откриването и на установяването в крайна сметка е налице по сходен начин при всяко знание. Неговата степен е много по-малко определена от значението на самия предмет, отколкото от трудността на изследването.
      Без съмнение обаче, наред с обективните има и чисто теоретични разлики в познавателната ценност на предметите: нейната стойност не е друга освен тази на степента, в която те допринасят за целокупното познание. Единичното си остава един обект на излишно любопитство, ако не може да се включи като градивен елемент в една по-обща постройка. Ето защо в научен смисъл понятието "факт" вече се явява едно телеологическо понятие. Не всяко произволно действително е факт за науката, а само онова, от което тя, накратко казано, може нещо да научи. Това важи преди всичко за историята. Случват се твърде много неща, които не са никакви исторически факти. Това, че Гьоте през 1780 година си е поръчал входен звънец и ключ за стаята, а също така на 22 февруари кутия за писма, е документално доказуемо чрез една напълно автентична фактура от производителя: следователно посоченото със сигурност се е случило, но при все това то не е нито исторически, нито литературно-исторически, нито биографичен факт. От друга страна следва да се вземе предвид, че в определени граници е невъзможно отнапред да се реши дали на даденото единично, което се предлага на наблюдението или чрез сведение, му е присъща ценността да бъде "факт" или не; ето защо науката трябва да постъпва както Гьоте в късната си възраст - да събира, да натрупва всичко, което би могла да постигне, удовлетворена от мисълта, че не изпуска нищо, което в конкретен случай би могло да бъде приложено; също и от увереността, че работата на идните поколения, доколкото тя няма да бъде възпрепятствана от външни обстоятелства на усвояване на полученото, подобно на сито ще съхранява използваемото и ще се освобождава от ненужното.
      Обаче тази същностна цел на всяко знание за единичното, а именно да се включва в едно по-голямо цяло, по никакъв начин не е ограничена до едно индуктивно подчиняване на особеното в едно родово понятие или под едно всеобщо съждение: то се извършва именно там, където единичният белег се съподрежда като значима съставна част в един по-цялостен възглед. Онова придържане към родовото представлява една едностранчивост на гръцкото мислене, начената още у елеатите и продължена от Платон. Тя търси както истинното битие, така и истинното познание единствено във всеобщото. Тя е продължена и до наши дни, когато Шопенхауер се превърна в говорител на този предразсъдък, отказвайки на историята стойността да бъде наука, тъй като тя схващала винаги само особеното и никога всеобщото. Вярно е наистина, че човешкият разсъдък е в състояние да представи едно множество само благодарение на това, че схваща всеобщото съдържание на разрушеното единично; обаче колкото повече при това той се стреми към понятието и към закона, толкова повече трябва да остави единичното като такова зад себе си, да го забрави и да го придаде в жертва. Това ние го виждаме там, където се провеждат опити по един специфично модерен начин "да се направи от историята една природна наука", така както то се предлага от т. нар. 'историческа' философия на позитивизма. И какво все пак би останало в заключение от една подобна [извършвана от позитивизма] индукция на законите на живота на народите? Това са само няколко на брой тривиални всеобщи положения, които могат да бъдат извинени единствено чрез грижливото подразделяне на техните многобройни изключения.
      В противовес на посоченото трябва да бъде поддържано, че всеки интерес и преценка, всяко ценностно определение (Bestimmung) на човека се отнася до отделното и еднократното. Нека да обърнем внимание върху това, колко бързо нашето чувство се притъпява, щом неговият предмет се размножи или пък се изяви като случай сред хиляди подобни. "Тя не е първата" се казва на едно от най-ужасяващите места във "Фауст". В еднократността, в неповторимостта на предмета се коренят всички наши чувства за ценност. Върху това се основава и учението на Спиноза за преодоляването на душевните сътресения; това е така, защото за него познанието е разтварянето на особеното във всеобщото, на еднократното във вечното.
      Обстоятелството, че всяко живо отсъждане за ценност (Wertbeurteilung) на човека е свързано с единичността на предмета, се проявява преди всичко в нашето отношение към личностите. Не е ли непоносима мисълта, че едно любимо и ценено от нас същество би могло да съществува още веднъж, напълно същото? Не е ли ужасно и немислимо при цялото наше индивидуално своеобразие да може да съществува в действителността също и един втори [напълно еднакъв] екземпляр? Оттук и зловещото, призрачното в представата за един двойник, дори и при една голяма времева отдалеченост. За мен винаги е било мъчително, че един тъй изтънчен и преизпълнен с вкус народ като гръцкия, си е позволил проникващото цялата негова философия учение, съгласно което при периодичното възвръщане на всичко съществуващо би трябвало да се възвръщат също така и личностите с всичките техни дела и страдания. Колко зле е оценяван животът, щом той незнайно колко пъти трябва вече да е бил такъв и когато му предстои да се повтори също незнайно колко пъти - колко отблъскваща е мисълта, че аз вече веднъж трябва да съм преживял и изстрадал съвсем същото, да съм се стремил и да съм се борил, да съм бил обичан и мразен, да съм бил мислен и желан; и че след като епохата изтече и времето се завърне в началото си, аз ще трябва да играя отново и отново съвсем същата роля в същия театър! И това, което важи за индивидуалния човешки живот, важи също така и за целостта на историческия процес - той притежава ценност само тогава, когато е еднократен. Това е принципът, който християнската философия успешно е отстоявала в патристиката в противовес на елинизма. В центъра на нейния светоглед от самото начало са стояли падението и спасението на човешкия род като еднократни събития. Това е първото голямо и силно разбиране за неотчуждимото метафизическо право на историята да удържа за паметта на човечеството миналото в неговата еднократна и неповторима действителност.
      От друга страна обаче идиографичните науки постоянно се нуждаят от всеобщи положения, каквито те могат да заемат в пълната им и конкретна обоснованост единствено от номотетичните дисциплини. Всяко каузално обяснение на някакъв исторически процес предпоставя всеобщи представи за протичането на нещата изобщо; и ако искаме да доведем историческите доказателства до тяхната чисто логическа форма, то те получават винаги като най-висши премиси природните закони на процесуалността, и в частност на психическата процесуалност. Който обаче няма представа, как изобщо хората мислят, чувстват и искат, той не би се провалил едва тогава, когато стигне до взаимосвързването на отделните случаи с оглед на познанието на събитията, а още при критическото установяване на фактите. При това наистина е особено забележително, колко непретенциозни са всъщност изискванията на историческите науки към психологията. Очевидно крайно непълната степен, в която досега са могли да бъдат формулирани законите на душевния живот, никога не е заставала на пътя на историците; чрез едно естествено познание на човека, чрез такт и гениална интуиция те са знаели напълно достатъчно, така, щото да разбират своите герои и техните действия. Това ни дава достатъчно много за обмисляне и явява като наистина съмнително, дали планираното от нашите съвременници математико-природонаучно схващане на елементарните психически процеси би могло да ни достави един струващ си за отбелязване принос към нашето разбиране на действителния човешки живот.
      Въпреки такива непълноти на изложението в единичното, оттук става ясно, че в целокупното знание, до което в крайна сметка цялата научна работа търси да се обедини, тези два момента ще си останат един до друг в тяхното особено методическо положение. Сигурната рамка на нашия светоглед се задава от онази всеобща закономерност на нещата, която издигната над всяка промяна изразява постоянно еднаквата същност на действителното; а вътре в тази рамка се разгръща живата взаимовръзка на всички притежаващи ценност за човечеството отделни формирования на неговата родова памет.
      Тези два момента на човешкото знание не могат да бъдат възведени до общ източник. И все пак каузалното обяснение на единичното събитие внушава, че в последна инстанция би трябвало да е възможно, изхождайки от всеобщата законосъобразност на нещата, да се схване също и особеното историческо формиране на действителното случване. Така например Лайбниц считаше, че в крайна сметка всички verites de fait имат своето достатъчно основание в verites eternelles¹⁴. Обаче, той бе в състояние да постулира това само за Божието мислене, но не да го изведе и за човешкото.
      Това може да се направи ясно в една проста логическа схема. В каузалното разглеждане всяко особено случване приема формата на един силогизъм, чиято голяма предпоставка е един природен закон, респ. определен брой законосъобразни необходимости, малката предпоставка е едно времево дадено условие или цяло от такива условия, а изводът е действителното единично събитие. Както обаче логически изводът изисква две премиси, така и случването предпоставя два вида причини: от една страна безвремевата необходимост, която се представя в траещата същност на нещата, а от друга особеното условие, което встъпва в един определен времеви момент. Например, причината на една експлозия е в единия, номотетичен смисъл природата на експлозивния материал, която се изразява в химико-физически закони, а в другия, идиографическия смисъл - някакво единично движение, една искра, възпламеняване или нещо подобно. Само двете заедно причиняват и обясняват събитието, обаче нито едно от двете не е следствие на другото; тяхната свързаност не е основана в самите тях. Колкото при силогистичното субсумиране добавената втора предпоставка е следствие от първата, също толкова малко и при случването условието, прибавящо се към всеобщата същност на предмета, е изводимо от самата тази закономерна същност. По-скоро самото това условие в качеството си на времево събитие отново може да се изведе от едно друго времево условие, от което то следва съгласно закономерна необходимост, и така нататък in infinitum¹⁵. Един начален член на тази безкрайна редица понятийно не може да бъде мислен; и дори ако опитаме да си го представим, едно такова начално състояние винаги би било нещо ново, което се прибавя към началната същност, без да следва от нея. Спиноза изрази горното чрез разграничаването на двата вида каузалности, безкрайната и крайната, и чрез това с гениална простота си спести множеството колебания, които не оставят спокойни съвременните логици във връзка с „проблема за множествеността на причините". На езика на съвременната наука това може да си изрази по следния начин: настоящето състояние на света следва от всеобщите природни закони само при предпоставката на едно непосредствено предхождащо го състояние, а от това от едно още по-ранно и т.н. Никога обаче едно такова определено единично състояние и положение на атомите не следва от самите всеобщи природни закони на движението. От никаква „формула на света" не би могло непосредствено да бъде разгърната особеността на един отделен времеви пункт. Към това би принадлежало винаги също и подвеждането на предходното състояние под закона [и т.н.].
      И тъй като няма някакво обосновано във всеобщите закони начало, до което да би могла да бъде проследена каузалната верига на условията, поради това всяко едно подвеждане под закона не ни помага да разчленим единичното и дадено във времето до неговите последни основания. Ето защо във всяко едно исторически и единично придобито чрез опит [нещо] за нас остава един несводим до понятия остатък - нещо неизречимо, нещо недефинируемо. По този начин последната и най-интимна същност на личността противостои на подразделянето чрез всеобщи категории, и този несхватим остатък се представя на съзнанието ни като чувството за неоснованата в причини наша същност, т.е. като чувството за индивидуална свобода.

      Множество метафизически понятия и проблеми са възникнали в тази точка. Колкото неудачни биха могли да са първите, толкова по-зле биха били разбрани последните: мотивът продължава да съществува. Съвкупността на даденото във времето се явява в неизводима самостоятелност по отношение на всеобщата закономерност, съгласно която при все това то се случва. Съдържанието на световите събития не може да се схване из тяхната форма. Тук са се провалили всички опити понятийно да се изведе особеното от всеобщото, „множеството" от „едното", „крайното" от „безкрайното", „съществуването" от „същността". Това е един разрив, който обясняващите света философски системи са били в състояние само да прикрият, но не и да запълнят.
      Това видя още Лайбниц, когато указа произхода на verites eternelles в Божия разсъдък, докато на verites de fait в Божията воля. Това видя и Кант, когато в щастливия, но непонятен факт, че всичко дадено във възприятието се оставя да бъде подведено под формите на интелекта и да бъде подредено и разбрано съгласно тях, намери едно излизащо далеч отвъд нашето теоретично знание загатване за божествената целе-взаимосвързаност.
      Всъщност повече никакво мислене не може да постигне пробив отвъд тези въпроси. Философията е в състояние да покаже докъде се простира познавателната сила на отделните дисциплини; отвъд тях обаче, самата тя не може да постигне някакво предметно вникване. Законът и събитието остават да съществуват редоположени като последните несъизмерими величини на нашето разбиране за света. Това е една от граничните линии, при която научното мислене може само още да определи задачата, само още да постави въпроса с ясното съзнание, че никога няма да е в състояние да го разреши.

---

Бележки:

¹ Тук Винделбанд вероятно визира опитите Кантовия трансцендентализъм да бъде разбран през една физиологическа или психологическа гледна точка, както например в учението на Х. Хелмхолц. (бел.пр.) [горе]
² Кант наистина оценява емпиричната психология твърде ниско, считайки, че тя собствено не може да притежава характера на наука. Основанието за това според него е в обстоятелството, че тя в качеството й на „физиология на вътрешното сетиво“ не e в състояние да познае нищо синтетично a priori (вж Кант, И., Критика на чистия разум, С., 1992, с.421) (бел.пр.) [горе]
³ Тук Виделбанд видно използва термина „практическо“ в един по-свободен смисъл, визирайки онова, което Кант собствено нарича „прагматическо“, при което в случая очевидно не се има предвид сферата на нравствеността и на „практическия разум" (бел.пр.). [горе]
⁴ „Факултет на изкуствата“ (лат.), един от основните факултети, в който са се помещавали „седемте свободни изкуства“, съгласно традиционната университетска структура, оформена още в Средновековието. [горе]
⁵ За разграничението на Лок между двата основни познавателни извора на външно възприятие (усещане) и на вътрешно възприятие (рефлексия) вж Опит върху човешкия разсъдък, бълг. издание: Опит върху човешкия разум, С., 1972, с.119-22, с.153 сл. (бел.пр.) [горе]
⁶ Аподиктични са съжденията отнасящи се до необходимост, а асерторични, онези отнасящи се до действителност. Заедно с проблематичните съждения (т. е. отнасящите се до възможност) те съставляват делението на съжденията по модалност (вж Кант, И., Критика на чистия разум, С., 1992, с.144 сл.) (бел.пр.) [горе]
⁷ „Номотетичен“ от гръцки nomos (закон) и thetes (поставящ, полагащ) = законополагащ, а „идиографичен“ от idios (особен, своеобразен) и graphein (пиша, описвам) = описващ особеното. (бел.пр.) [горе]
⁸ Виж Имануел Кант, Критика на способността за съждение, С., 1993, с.326 , също с. 337 [горе]
⁹ Немският термин е die Statt, който най-общо означава място, определено пространство, топос. Очевидно Винделбанд визира тук онова, което в реториката и логиката се нарича „общо място", онова, което прави възможно единството на даден дискурс или изследване. (бел.пр.) [горе]
¹⁰ „Премиси" в логиката се наричат предпоставките в едно умозаключение или верига от такива (бел. пр.) [горе]
¹¹ Интерполация (от лат. - „вмъкване“). Метод на попълване на познавателни празнини чрез предполагаеми или вероятни стойности (елементи) за постигане на цялостен поглед върху предмета. (бел.пр.) [горе]
¹² Belles lettres (фр.) - изящно, художествено слово, оттам - белетристика. (бел. пр.) [горе]
¹³ Тук Винделбанд разбира понятието за наглед (Anschauung) доста по-широко в сравнение с Кант, според когото способността за наглед сама по-себе си е винаги само рецептивна и пасивна (вж Критика на чистия разум, С., 1992, с.130, 512). Съгласно позицията на Кант спонтанност е присъща едва на продуктивната способност за въображение (пак там, с.199). (бел.пр.) [горе]
¹⁴ Според Лайбниц истините на факта (verites de fait) са „случайни", в смисъл, че тяхната противоположност е възможна, докато вечните истини (verites eternelles) са необходимите истини, чиято противоположност се явява невъзможна, т. е. те са аналитични положения; вж Г.В. Лайбниц, „Монадология“, §§33-37. (бел.пр.) [горе]
¹⁵ До безкрайност (лат.) [горе]

Текстът представлява реч, изнесена от Винделбанд на 1 май 1894 г. в Страсбургския университет при встъпването му в ректорска длъжност.
Преводът е по изданието: Geschichte und Naturwissenschaft, Rede zum Antritt des Rectorats von Wilhelm Windelband, Strassburg, 1900

Текстът е публикуван за пръв път в кн. 4 на Философска библиотека Семинар 333, София, 2004, заедно със студията на Хайнрих Рикерт „За системата на ценностите“, издание, целящо да представи за пръв път пред българска публика програмни текстове на Баденската неокантианска школа.