I

 

 

- Хей, кой хлопа на вратите
късно тъй, часът по три? . . .
- Верен друг, на гости иде. . .
- Нощен гост не ща, върви. . .
- Отворете ми! Вий бяхте
мой поклонник по-преди;
неведнъж ме призовахте
в помощ. . . - Кой си, кой си ти?
Името си що не казваш?
- Името си аз не знам. . .
- Нещо търсиш ли, ил' бягаш?
- Нещо нося да ви дам. . .
- Името си?! - Отворете,
моля ви се, тез врати
и ме братски приемете. . .
- Няма братство тук, иди! . . .
- Не бъдете толкоз люти,
толкоз строги, толкоз зли,
о, благосъзданни люди,
богоприлични души!
- Божество ли си, човек ли,
дух нечист, ил' гений благ?
Кой те праща? Откъде си?
Ден ли носиш или мрак? . . .
- Аз съм Съдбата световна,
вековечната Съдба -
силата първоверховна
и духът на вси неща! . . .
- Бягай, гостенко могъща,
не прескачай този праг!
Няма жив чловек в таз къща -
тук седи чловешки зрак!
Бягай! Аз довърших вече
всички земни трудове!
Воля няма вече в мене!
Свърших; бе то - щото бе! . . .
Мойта песен се изпе! . . .
Пътят ми пред мен се губи
като от мъгла закрит;
всичко вътре в мен се счупи,
аз съм орган вехт, изтрит! . . .
Рано-рано аз прибързах
вси неща да разбера -
с омерзение се дръпнах
от световната сцена -
и душата си привързах
о желязна канара! . . .
Бягай, мрачна Съдбо, тичай
ратоборците крепи,
но при мен се веч не спирай. . .

 

 

 

II

 

 

- Славата съм, отвори!
Многажди ме ти повика,
юноша когато бе -
ето, додох най-подире,
ей, простирам ти ръце. . .
Подир тебе всекидневно
кат'робиня ще вървя -
със сияние надзвездно
ликът ти ще озаря. . .
Ще поставя твойто име
върху всичките уста
и животът ти ще мине
в постоянни тържества!
Вред с венци ще те посрещат
и - обожествен герой -
в твоя чест ще се уреждат
празнувания безброй!
Всеки ден и час Печата
ще гърми с делата ти -
и тълпата ще се впряга
да влече колата ти. . .
 

- Бягай, Славо смехотворна,
другаде носи венци,
бягай, блуднице позорна,
другаде герой търси!
От тълпата бясна, сляпа
не приемам аз тамян -
не, не ща да ме оцапа
с почести дивата сган!
Паметник не ща - не искам
да се увековеча,
нужда никаква не виждам
жив да бъда - кат'умра!
Бъдещето поколенье
нищо нек' не знай за мен -
нек' умре светът за мене
на последния ми ден. . .

 

 

 

III

 

 

- Младостта съм, отвори ми,
любовта съм, отвори! . . .
Поднови си кръв и сили,
в миналото се върни -
в светли, весели години,
битие ново прегърни -
като феникс старобитний
из праха си възкръсни! . . .
Дух и плът ти нося нови,
непокътнато сърце -
от страданья и неволи
ненабърчано лице! . . .
О, излез от тази самост
и опитай жребий нов -
усладителната младост
и сладчайшата любов!
В жилите ти ще разпаля
огневе неизгасими -
разумът ти ще избавя
от мечти неизпълними,
в ликуванья безпреривни
дните си ще преминуваш
и на бял свят ще светуваш
само за да господствуваш! . . .
Има-щеш каквото искаш,
всички земни добрини,
всички доброчестини,
винаги ще се насищаш -
никога сит без да си. . .
Твойто рицарско величье
вси сърца ще подчини;
всичко в теб ще се плени;
твоят поглед, твойто лице
ще омайват вси очи. . .
Тебе за да се понрави,
ти да й простреш ръка -
всяка жена ще остави
всичко мило на света. . .

 

- Бягай, мрачно привиденье,
бягайте, химери зли,
бягай, тягостно прошедше,
дим от луди младини! . . .
Прелести, каквито има
в босфорските дворове,
роскош - колкото покрива
италианското небе,
Ада колкото обема
похотливост, съблазненья,
колкото са и в Едема
веселби и наслажденья -
дай ми ги, и пак не ща ги -
не! Не ща ги! Не, сто пъти!
В мойто сърце веч отдавна,
както в гроб студен, лежат
умъртвените желанья,
на мечтите ми прахът. . .
Млад съм аз, но ми се чини,
че сто века съм живял,
че от хиляди години
спомени съм насъбрал! . . .
Млад съм, но от всички страсти
аз съм вече овдовял!
Днес за мен са непонятни
дрипелите на сърцето,
обич, чувство, идеал,
щастие - виденье клето! . . .

 

 

 

IV

 

 

- Музата съм богоданна,
геният съм. . . Отвори,
душо чисто и избранна,
дар небесен приеми!
Възвиши се!. . . Пей осанна,
пей господните псалми! . . .
Пей съдбините чловешки,
вечната природа пей,
светлините пей небесни,
преизподнята възпей!
Пей безкрайната вселена,
пей безсмъртната душа,
пей борбата безконечна
между живи същества!
Пей чловешкий разум грешен
в гъста как лети тъма,
и, за всяко знанье жеден,
как полита в лудина!
Пей неволите ужасни
на юдейските деца,
на илотите нещастни
безконечните тегла. . .
Прослави Адама, Ева,
пей пропадането им,
пей безклайните блаженства,
преобърнати на дим! . . .
Пей походите геройски,
пей Атина, Спарта, Рим,
роскошите вавилонски,
храмът на Ерусалим! . . .
Пей - народи окаянни
как се кланят, как пълзят
пред позорни истукани -
и как после ги трошат!
Пей - кое е трайно, здраво
и добро на земний шар;
пей божественото право,
пей Предвечний Господар,
над властителите властник,
Бог Творец, Мироначалник! . . .
Пей светата епопея
на Ума и на Труда,
подвигът на Прометея
и Сократовата смърт! . . .
Първото възпей блестене,
първий ден посред Твърдта,
дирнето възпей звучене
на небесната тръба!
Пей лябовната поема
на жената и мъжа,
пей Свободата свещена,
пей Христовий славен кръст!
 

- Нека пеят вси псалмисти
и певци златоречисти,
нека пеят вси левити
и пророци духовити,
нека пеят вси щастливци
и страдалци на земята -
нека пей, който намерва
сладки, радостни речи,
скръб когото обладава
и не може да мълчи!
Нека пей, който усеща
братски чувства и вражди,
жажди, нужди, страст гореща -
който се питай с мечти! . . .
Нека пей, който желае
мъртвото да възкреси,
нека пее, който знае
дом от сенки да строи! . . .
Нека в тоз вертеп да плаче
и се смее, който ще -
нищий духом нека граче
и разумний нек' реве;
о, за вятъра е равно -
сълзи, дим и песни!
Векът ще смете еднакво
анатеми и хвалби! . . .
Махай се! . . . От да събудиш
моята душа от сън,
по-скоро душа ще туриш
в камъка, в прогнилий пън! . . .
Моят глас угасна вече,
мойта арфа се строши,
о, мен вече се не пее -
няма в мъртвеца песни! . . .
Тайний символ на нещата
дне за мен е тъмнина. . .
Тъмнината, тъмнината,
тя е в мен, пред мене тя е! . . .
Пет-шест педи трап в земята
и в нищожеството мир,
ето мойта Илиада,
Песен Песней и Псалтир! . . .

 

 


. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

 

V

 

 

- Истината съм безсмъртна,
истината съм света!
Светлината ще възвърна
в твойта страждуща душа!
Истината съм аз гола -
ти же, в мойте голоти,
себе си ще видиш - Бога -
всички светски суети! . . .
Истината съм! . . . Онази
истина, която ти
призоваваше със сълзи
в първите си младини! . . .
Отвори ми! . . . Приеми ме
и огледай се във мен! . . .
Виж що няма, виж що има
в този Мир неосветлен! . . .
Ти си пламък, ти си сянка -
мрачност и виделина,
в теб се днес изображава
двойний лик на вси неща;
и за туй си слаб, за туй си
срещу себе разярен;
ти желаеш дни безбурни,
а си в бури потопен. . .
Плитките чловешки мисли,
земний разум тъп и сляп -
затъмняват ти очите
и те правят зъл, свиреп. . .
О, реши се да прогледаш,
да се вразумиш - склони!
Виж, узнай какво обемаш,
где си, що си, разбери!
Пресвещената задача
на съдбите - отгатни!
Свръхприродните начала
в книга вярна прочети!
В безконечните пространства
и в неизтощимий век,
о, ела да ти покажа
где се спира человек! . . .
В морско дъно - зърно пясък,
в блато капчица вода,
под небето ропот, крясък -
ела, виж що е това. . .
Ела, всички виж народи
отгде идат, где вървят -
кой водител общ ги води
все в един и същий път. . .
Александр какво направи
със безчислени войски,
Наполеон що остави -
ела, виж и разбери! . . .
Неизменните догмати
с моя помощ измени -
всички символи, обряди
и закони разчлени -
и всред хиляди измами,
заблужденья и лъжи
намери божите тайни -
мъдростта изнамери!
Възвиши се до предели
человеку неизвестни! . . .
Влез и в самото сърце
на това, което е
същевременно и твар,
и чист разум, плът и жар.
Разбери това, що никой
не успя да разумей! . . .
Да, в прошедшето велико
ни Конфуций, ни Мойсей,
ни Давид богоизбраний,
ни премъдрий Соломон,
ни пророци първозвани,
ни всезнающий Платон,
ни Сократ богоподобний -
никой нищо не разбра
от деяньята господни -
от чловешките дела. . .
Всяко „в е р у ю“ досега
порицанье е било -
всяка изповед - нощ тежка
върху земното кълбо. . .
О, ела, хвърли се в мене,
истината прегърни,
избави се от съмненья,
откровенье приеми! . . .
Туй, което нигде нема,
в никакви Талмуди земни,
виж го, присвои го сега,
человече изнуренний! . . .
Вечност, безпределност, сила,
несъзнателност, съзнанье,
жизн, стихия първобитна,
в Мирозданье възсъзданье;
в хаос ред как се поражда,
луч в тъмита как стои,
как се мерят времената
и слънцата кой движи;
как под синий небосвод
от плода излязва плод;
как от род изхожда род;
где е свършекът на Злото,
где е правдата свещена,
где е щастьето всеобщо,
где е стойността нетленна,
всичко ще узнаеш в мене,
человече заслепений!
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
- Зная, ти си снежна топка
и в ръцете се топиш!
Всекий час размер и форма,
вид и същност ти мениш! . . .
Знам! . . . Столетно ти дърво си,
пущаш клонове навред -
но не се събужда онзи,
който позаспи под теб! . . .
Зная, ти си сладък плод,
но не си за наште устни,
не си за чловешкий род;
твойте сокове са вкусни -
но за крепки богове! . . .
Червейчето ще прегази
най-широкото море -
ти преди да влезеш в нази -
в наште дребни умове. . .
Бягай, Истино свирепа,
няма тука богове,
няма тук прием за тебе,
в този дом чловек живей! . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

 

 

VI

 

 

- Знам, че тук чловек живее,
и затуй съм тук дошла! . . .
Знам, че тук човек жалее -
аз съм, друже мой, смъртта!
 

Името си аз не криях
и не лъгах досега -
но при теб да вляза исках
с другите си имена. . .
 

На всевечната природа
аз съм вечната душа -
аз съм извор на живота
и конец на вси неща . . .
 

Аз в твореньето съм сила
щастие, любов и мир,
аз съм младост безпреривна
и услада в земний мир. . .
 

На световното движенье
аз съм първобитний вожд,
в мен намерват подкрепленье
всяка твар и всяка мощ. . .
 

В мойто същество се сливат
всички живи същества,
винаги към мене идат
вси, що ходят по света. . .
 

Аз прикривам всички бездни,
аз притварям все, що зей,
на чловешките болезни
в мен са всите лекове. . .
 

Виж какво е мойто знаме,
надписът му прочети:
Смърт - върховното е знанье
и конец на вси мечти!
 

Всички жизни са мечтанья,
а пък аз съм, друже мой,
свършекът на вси желанья -
безпревратният покой!
 

Аз възпирам вси вълненья,
аз насищам всякой глад,
аз раздавам вси именья,
в мен е всяка благодат!
 

Аз премахвам всички страсти
и досвършвам вси борби -
в мен сриват вси товари
из чловешките плещи. . .
 

Този свят е притча мрачна;
на невидими неща
той е видимата сянка;
в план велик е той черта;
 

Аз ща всичко да ти кажа,
кой закон владей навред
и коя върховна правда
е създала днешний ред. . .
 

Щом оставиш, щом захвърлиш
земното си облекло -
разум благ и чист ще бъдеш,
дух от божье естество. . .
 

О, дойди! . . . Смъртта не лъже!
Гробний сън е сън свещен!
В гроба чувството не мъче!
Гробний мрак е светъл ден!
 

Нищо няма да пропъде
твоя прах из дън-земя;
а светът - без теб - ще бъде
както с тебе досега. . .
 

Аз над нуждите съм нужда!
В мен, към мене прибегни!
Никога се не събужда
живий, в мен кога заспи!
 

В разнородните стихии
аз съм трайното единство -
в безизходните пустини
аз съм изходно светило. . .
 

Аз преустроявам всичко
зле устроено в света
и над всяка нищета
семе хвърлям плодовито!
 

Аз изправям всички грешки,
аз разплитам вси сплетни -
и веригите чловешки
аз обръщам в прах! . . . Дойди!
 

Тъмните мечти чловешки
аз обръщам в светлини,
аз разпръсвам всички сенки
и химери! . . . Отвори!
 

Не плаши се, че ще дойди
нов бит! . . . Няма за прахът
оживленье! . . . Твойте кости
непробуден сън ще спят! . . .


Ще минуват вековете,
времената ще текат,
остаря щат световете,
твойте кости все ще спят! . . .
 

Поколенья многобройни
ще се раждат и ще мрат,
общества да дойдат нови -
твойте кости все ще спят! . . .
 

Изворите и реките
корита` ще изменят -
ще се срутят планините -
твойте кости все ще спят! . . .
 

Ще угасне най-подире,
ще угасне за всегда
и последнята зарица
на последнята зора -
 

всичко живо ще изчезне,
ще изчезне всяка мощ
и на деня ще наследе
тежка, безконечна нощ -
 

и загуби щат слънцата
своя блясък, свойта плът.
Ще се разглоби земята
из небето, в някой кът -
 

ще се разпилее грозно
вселенското битие,
ще се възцари отново
черний хаос навсъде -
 

и ще блесне пак Създанье
ново, друг Свят - и подир
в старост пак и той ще падне,
за да доде третий Мир -
 

но прахът ти, друже, няма
да почувствува това! . . .
Позволяваш ли да вляза,
ща приемеш ли смъртта? . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
 

- Влез при мен, другарко бледна,
влез при мен! Добре дошла!
Влез, богиньо милосердна,
теб очаквах досега!
 

Влез, Царице на Тъмите,
влез, о, майко на нощта,
влез и прекрати ми дните,
на пръстта предай пръстта!
 

О, бъди благословена,
благотворителко ти! . . .
Тук и в цялата вселена,
благословена бъди! . . .
 
 

---

Поемата е пулбикувана за първи път в „Периодическо списание“, 1884 г., кн. 8.