Те се  срещнаха през дъжделивата сутрин сред Пустинята: - белият човек идеше от север, а смуглият караше в шатрите своите мокри камили. Обилен дъжд ручеше и стъпките затъваха в пясъка. По гърба на пясъчните планини се врязваха дълбоки бразди - и цялата пустиня приличаше на нива, която Аллах е разорал през нощта.
          Земята бе напукана като лице, опърлено от жесток симун.
          Белият вървеше като волен скитник, чиято коса са развявали вси ветрове на земята - и лицето му бе обгорено от Слънцето на много градове и пустини. Неговите спомени бяха записани в погледа му - и в смелите движения на ръцете му играеше опасен опит на цял живот, преживян в Буря и Беда.
          А смуглият караше кротко камилите си - и лениво изцеждаше водата от дългата си дреха. В мудните му стъпки личеше морно спокойствие на Пустиня - и пъргавото клатене на раменете издаваше вяра на мощен недоволник. Неговите мишци бяха силни като стави на леопард, а в погледа му мълчеше мъдрост на вековна притча.

_ _ _ _ _ _ _

          Там се срещнаха те - сред Пустинята - само двама: белият и смуглият.
          И те се погледнаха един друг - гаче ли бяха дошли да делят безкрайните пясъци: п о г л е д н а х а   с е   к а т о   д в а   в л а с т е л и н а,   к о и т о   с и    о с п о р в а т   П у с т и н я т а.

          - Отде идеш, сахеб?
          - От земята, дето лете цъфтят модри теменуги, а зиме горите лежат преспи сняг.
          Дъждът валеше на дълги, морни чърти - пясъкът кипеше, а кални реки мъкнеха към оазите едри кълба пясък.
          Небето бе мъртво и навъсено като бедуин, комуто смелци са отвлекли камилите.
          - Коя е майка ти, сахеб?
          - Умря, кога бях дете - и аз не помня целувката на някоя  жена...
          Над тях висеше Небето като грамаден кактус, впил бодли в Земята - а над пясъка се носеха гъсти пари и забуляха небосклона от край до край.

          - Що дириш при черните, сахеб?
          - Дойдох да видя безмълвието на горещи пясъци и да чуя звъна на слънчеви лъчи.
          Камилите клатеха натегнали шии - и обръщаха глави да видят тръгнал ли е господарят им. От ленените покривки течеше жълта вода по дългите нозе на животните.
          - Къде отиваш, сахеб?
          - При смуглите моми, чиито очи бляскат като нож, а целувката им е стръвна като прегръдка на тигър.

          Червена чърта проряза небосклона - и надалек се откърти лента синьо небе. Дъждът валеше на едри капки и дълбаеше дупки в пясъка.
          Голямата снага на пустинята бе изранена - и мътната кръв на кипящи талази се прибираше надолу - към оазите.
          - Що правиш в шатрите, сахеб?
          - Песни пея и се глумя над човешкото щастие.

          Пясъчните потоци намаляха и мудно затекоха. Грамади пясък се натрупаха, та запречиха водата. Камилите разклатиха гръб - да се оттърсят от водата.
          Дъждът престана.
          Над Пустинята блесна модро небе, от което болят очите.
          - Кой те доведе в Пустинята, сахеб?
          - Вятърът, който носи хорските усмивки, къса песните на момите - и фърля шепи пясък върху Мечтата на всеки жив върху Гроба на всеки мъртвец.

          Над широкото пясъчно море съскаше баграта игра на лъчите.
          А те стоеха там, сред Пустинята - само двама: белият и смуглият.
          И те се гледаха един другиго - гаче ли бяха дошли да делят Слънцето: г л е д а х а   с е   к а т о   д в а   в л а с т е л и н а,   к о и т о   с и   о с п о р в а т   С в е т л и н а т а.