Кой победи сега? - Като че ли нито ние, нито те. Що за сражение е това! - Всичко, каквото бяхме учили по тактика, се обърна с главата надолу. - Няма изходна линия, няма команди и подхождане на резерви. Току те докарат с камиони или приходиш пеш десетки километри, изсипват те до някое селце или горичка и хайде - напред, дръж!
          Нещо такова стана и днеска - бихме се, чак до ножовете стигнахме и се оттеглихме едновременно. Колко пъти се случва вече! Едва дохождахме сега на себе си. Ранените и убитите, както винаги, не можахме да изтеглим.
          Здрач. След здрача се спуска нощта и застила меко земята, да скрие кървите.
          На мене ми се пие вода. Небцето ми е просто нажежено.
          Вместо да ми дадат вода, викат ме в щаба на полка.
          - Фелдфебел, в участъка, в който вие настъпихте и отстъпихте, е паднал убит капитан Минков, от щаба на полка. Познавате ли го?
          Опъвам колене и долагам:
          - Тъй вярно! Когато настана бъркотията, той притича, не знам по чия заповед, и поведе войниците вляво от мене в контраатака, за да спаси фланга ни. После научих, че е убит. Заповядайте!
          - Така! Сега ще си вземете двама въоръжени войници и ще го намерите.
          - Да донеса трупа му - разбирам.
          - Трупът му не ни трябва - санитарите утре и така и така ще го довлекат. Нас ни трябват няколко карти, които се намират в командирската му чанта и които той не остави, защото не съобрази, че може да го убият.
          - Разбирам! Броят на картите?
          - Адютантите, колко са?
          - Четири: две грапави на пипане и две от гладка жилава хартия.
          - Ясно ли е, фелдфебел?
          - Тъй вярно - картите ще имате, стига с мене да не се случи нещо.
          - Фелдфебел, вам не трябва нищо да се случва, защото картите са много необходими на щаба. Ясно ли е?
          И така - това беше заповед против случайностите на войната, против съдбата и противника. Това е заповед и не остава нищо друго, освен да я разбера, и да отговоря:
          - Разбирам! Свободен ли съм?
          Кимване с глава.
          - Слушам!
          Обръщам се. Излизам.
          Че ме пращат, няма нищо чудно - ако не съм аз, някой друг ще е. За страх и дума да не става. От какво да се плаша? - От смъртта ли? - Та ние вече разбрахме, че това е най-малкото и най-лесното - чукнат те и готово!
          Затова мене ме хваща повече яд, че не можах да се напия с вода!
          Брей, стой! Ами как ще намеря капитана в тъмното! В щаба не ми казаха това! - Оставили са аз да реша. Така е: важното е да се отдаде логично една заповед. Дали може логично да се изпълни, е въпрос за подчинения. Но това е войната, така се побеждава. Нима не зная за това!
          Жалкото е, че вода не можах да намеря. А как ми се пие! Струва ми се, че за една чаша вода бих предприел патрулно нападение в тила на противника.
          С тия разсъждения стигнах до взвода си, взех двама от неколцината останали читави, заповядах им да се въоръжат с картечни пистолети, па изпълзяхме из окопите.
          Най-напред дълго се взирах - исках да се ориентирам в коя точно посока бяхме настъпили и отстъпили, а също така на какво разстояние бях забелязал вляво от мене капитана.
          И поехме. Отначало вървим прави - бързо и безшумно. Като минахме двеста-триста крачки, реших, че тук ще е бойното поле, където си дадохме ръкопашна среща. Започнах да ходя наоколо и да опипвам с крак. Каска - напипах каска. Щом има каска, ще има и човек. И наистина - намерих го. Че не може да бъде капитанът, знаех, защото капитанът падна в първите редици, но все пак пипам, за да съм сигурен в действията си.
          После с двамата войници образувахме малка верига и започнахме да дирим усърдно, вече пълзешком. На всеки пет-шест крачки намираме убити. Имаше някои още топли - починали наскоро от кръвоизлив или от смачкване на гърдите.
          По едно време, недалеко от мене, войник започна да повръща от погнуса.
          - Какво има? - изсъсках аз и припълзях.
          Момчето трепереше на вейка, трепереше и гласът му.
          - Господин фелдфебел, тогова ударили в корема!...
          - Е, та какво от това? - попитах.
          - И повърнал - пипнете устата и помиришете.
          - Какво се офлянкваш - страх ли те е, казвай направо!
          Войникът замълча.
          Продължихме. Но ето че се случи нещо съвсем друго: говор чухме. Инстинктивно се долепихме до земята. Двамата войници насочиха напред шмайзерите си, аз измъкнах пистолета и захапах топчицата на една бомба яйцевидка, готов да я възпламеня, да я хвърля и да изчезна назад.
          Как ни играе въображението в тая тъмна нощ сред мъртъвците! Колкото и да сме корави и безчувствени, все пак ужас ни смразява.
          - Мамицее, къде си мамицее! - понесе се болезнен и безсилен глас, който веднага угасна, като че попи в земята.
          - Ранен! - успокоихме се ние взаимно.
          Промъкнахме се бързо, намерихме ранения и аз започнах да го опипвам. - Ударен между краката, защото там се образувала голяма буца жилеста пихтия - съсирена кръв.
          - Кой еее! Олеле пари миии!!!
          - Ще дойдат скоро санитари - потрай, момче! От коя си рота ти, кой си?
          - Марин Иванов!...
          - Марине! - подскочих аз и за малко не извиках по-силно. - Марине, ти ли си?
          - Кой ее? - отговори все така с мъчително стеснение Марин.
          Започнах да пипам лицето - същите скули, същите меки и дълги коси, както си ги знаехме. Значи се намираме на мястото, където стана най-горещата битка!
          - Марине, бре! Момчета, нашият Марин е това!
          - Кой ее? - повтори отново като из гроб Марин.
          - Марине, ние сме, аз съм взводният ти комантир!
          - Ти ли си, господин фел... - сричаше той.
          - Марине, дръж се! Момчета, носете го бързо назад! Аз ще диря сам капитана. Дигай бързо!
          Като го поеха, Марин простена отново:
          - Мамицее!...
          Нещо ме душеше, притискаше ме, пот и студ ме плискаха едно след друго.
          Тъкмо го издигаха и двамата войници отново го положиха на земята.
          - Господин фел, отпусна се - трябва да е умрял.
          - Умрял ли? Марине! - и го раздрусах.
          Наистина умрял.
          - Оставете го.
          И ние продължихме.
          Няма да свършим задачата си. Цяло поле, като че ли зная къде точно да пипна в тъмнината.
          Но продължаваме напред. Дирим, пипаме. Изпотихме се вир-вода. Коленете и ръцете ни само кръв и кал. Дойде ми наум, че може да се заблудим. Как ще се върнем! След кратка размисъл се успокоих: по убитите ще се оправим! Повечето от тях са паднали, ударени отпред, значи главата ще сочи към нашите позиции, а краката - към противника.
          Тъкмо взех това успокоително решение и ръката ми напипа мек и тънък плат върху тялото на един труп. Нещо ме жегна. Без да съзнавам много добре, започнах да опипвам бързо и с голяма нервност този убит. Нямаше ботуши, но обуща и над тях брезентови гамаши; коланът му дебел и с голяма тока отпред. Ясно! Това беше германец. Дошли сме чак до техните части. Исках да кажа - назад, но се смръзнах: като от мното далеч идеше към нас една светлинка.
          Раздърпах другарите си, защото и те се бяха вкочанясали от изненада, и им показах, че вадя пистолета си. Те насочиха шмайзерите. Аз отново измъкнах из пазвата си бомбата, развъртях със зъби и лява ръка копчето и бях готов отново да възпламеня всеки миг запалката.
          Светлинката съвсем безгрижно и самоуверено се върти насам-натам.
          Положително са хора, и то противници, защото от нашите никой няма заповед да идва на това място, освен ние тримата.
          Всеки случай ние сме по-добре. Ако тези неизвестни противници ни наскачат, ще ги избием без труд, защото сме легнали и можем да ги наблюдаваме, без те да ни виждат, и защото имаме прицел - светлинката.
          Едва-едва забелязвахме в мрака на двадесет крачки пред нас три сгърбени фигури, наметнати с огромни наметала - мушами или кой знае какво. Вървят, а светлинката души по земята и осветява ту гръб на убит войник, ту смазано лице, ту откъснати крака. Дирят някого - и те дирят. Може би приятел или някой добър началник.
          Как се люлее тая светлина! Невидим свещеник кади тамян над убитите. Или пък тримата сгърбени не са ли от мъртъвците?! Станали, държат се за изтърбушените кореми и дирят някого. Настръхва ми кожата.
          Тримата неизвестни потънаха в земята, както се и появиха.
          - Назад! - пошепнах.- Попаднали сме близо до противника.
          Нищо няма да свършим ние - разбра се тя! Да се стреснеш от една нощ и от петдесет-шестдесет трупа, когато досега си препипал стотици трупове!
          И ето че се спънахме случайно в едно голяма тяло... Ботушите нови, впити в краката, а бричовете опънати. Усъмних се и затършувах. Петлици и три звезди - капитанът!!! Но чантата му не намерих през рамото.
          - Дири чантата! Около него трябва да е - заповядах.
          Скоро я намерихме наблизо до него. Добре затворена - значи всичко си е вътре. Бръкнах и напипах моливи, пергел, целуоид за опъване на карти. Най-важното - намерих самита карти: две грапави на пипане и две от тънка, жилава хартия.
          - Готово!... Хайде бързо назад!
          Станахме прави и поехме бързешком. Сега пък дойде реакцията от нашето напрежение: отпуснаха ни се колената, забучаха ни главите, задъхвахме се. Спуснахме се да тичаме.
          Добрахме се до окопите, обадихме се на часовите и се сринахме капнали от умората.
          - Вода! Донеси вода!
          Дадоха ни вода. Разбрахме, че сме попаднали в участъка на друга дружина. Станахме и се отправихме към нашата дружина и после към щаба на полка. Заповедта бе изпълнена и ние живите ще продължим живота си.