Падна сняг - като че само да затрудни военните действия. И щом настана затишие, пекна силно слънце, снегът се дигна. Такова слънце през март не бяхме виждали.
         Но калта остана.
         И газим сега из калта. Неколцина: голобрадо офицерче с широки ботуши, як фелдфебел - ще спука каишите, с които се е омотал, петима запасняци, една каручка и едно конче.
         Получихме заповед - да тръгнем от Драва Чехи, да обходим бойното поле до Драва Сардахел - на изток, да оберем трофеи, да приберем нашите изоставени оръжия и вещи, най-вече телефонния кабел, който при непрекъснатите атаки и оттегляния все късахме и зарязвахме.
         Газим и оглеждаме. Тук локва кръв, там каска, по-нататък шпа копчета - бил е ранен и се е късал или са го късали за първата помощ със санитарния пакет. Можеш и да се позасмееш - есин германски ботуш, а човекът и другият ботуш ги няма - и на тоя не му е било лесно при бягането назад.
         Ботушите ни затъват, каските и ножовете монотонно се удрят по бедрата ни и звънтят. От тежкия ход сме потни и разкопчаваме шинели и куртки.
         Полето е пусто. Жива душа не се мярка - ни от войската, ни от населението. Пред нас се чернее Сардахел, разнебитено от снаряди. Цялата земя наоколо е изравнена. А на хоризонта още дими приветливото селце Драва Полконя.
         Вървим мълчаливи. Боят оживява - ето тук е бил центърът: пълно с разхвърляни каски и цели катушки с кабел. Трупаме, трупаме в каручката. И цъкаме, и мърморим, и косите ни стават на пръчки, като гледаме бойните трапчета - срамно неумели: нито общата им линия е според уставите, нито те самите предоставят що-годе укритие. Голямо е било бързането, ротните и взводните командири са крещели и нервите на войниците са били опънати на „циу!“.
         Припича. Все мълчим и все настръхнали. Двама-трима си свалят шинелите и ги метват в каруцата. Тя едва се влачи, а кончето изпънало врат, ококорило очи - ще литне или ще се сгромоляса.
         По-едно време забелязваме - едри черни гарвани с разперени криле се вият над едно място в полето. Разграчат ли се, сякаш си дават команди, спускат се изведнъж на земята, настава тишина, сякаш се окопават за бой.
         - Какво ли е това там! - рече младото офицерче.
         - Кво, мъртвец ще е - избухва фелдфебелът, - може и кон да е. Все едно - заповядано е да се заравя, срещу епидемия.
         Закротихме кончето. Двамина му издърпаха ушите, други го покриха с шинели.
         Тръгнахме към гарваните. Те все се вият - спокойни, черни, огромни.
         Да е кон - не е кон, конят е голям и се вижда отдалеко. Да е пък човек?
         И бързаме да стигнем. А ботушите дваж повече затъват. Потта ни се свлича от гърбовете, та право в ботушите, панталоните са залепнали за бедрата.
         Гарваните закряскаха, като ни усетиха, дигнаха се по-високо, отлетяха и меко накацаха далеко пред нас - в полукръг, със сведени, дебнещи човки и свирепи очи - право срещу нас. Същинско заемане на изходна позиция за атака. Как се устоява на погледа на хиляди очи на гарвани, вперени в тебе. Чакаме картечния трясък, с който се започва всеки бой. Ала нищо - локва гарвани.
         Фелдфебелът, вечно гневен, вечно сърдит някому - истински, величествен фелдфебел, измъкна пистолета си, зареди го и гръмна в гарваните. Те не се помръднаха.
         - Вашата верица! На колко български гробове сте гракали! - скърца със зъби той.
         Може би не знаеше оня стих - „Гарване - и ти птицо проклета!“
         Наближихме. На две педи от земята се вижда кална купчина. Човек!
         По гръб - с краката към нас, разкрачен. Дясната ръка простряна в калта, а лявата неестествено превита под плещите.
         Българин!
         Наобиколихме го. Пред него зее голяма дупка от снаряд. Лявата гръд цялата разкъсана. Коремът много подут. Лицето черно-жълто и от престояването загубило образ, не можеш да уловиш образ, не можеш да го опишеш, няма черти.
         На една страна захвърлил пушка, на друга - продупчена каска.
         Сваляме кепетата. Тръпнем. Вкочанясали сме се, потта кабардисва на ледени топки под дрехите. Изоставен мъртвец на бойното поле - о, Хаджи Димитре, о, историо, о, далечна родна страна, сега ли почваме да ви разбираме!
         И кой ще промълви нещо, кой ще наруши страшното, за да ни върне на земята!
         И фелдфебелът омалаксан. Едва прошушва:
         - Да го погребем, братя!
         - Документи! - окопитва се офицерчето. - Трима да откачат лопатките и да копаят!
         Документи няма. На кожата под каската липсва военният адрес. Левият пеш на куртката е тук, но под него няма парцалчето с домашния и военния адрес.
         Единствено - върху кълваното кокалче на десния безимен пръст стои впит венчален пръстен. Не беше от злато. Беден човек.
         - Готово! - доложиха копачите.
         - На изток! - досети се някой.
         - Не заравяй! - викна фелдфебелът. - Как така без саван!
         Офицерчето започва да се разпасва. Остана по бялата си блестяща като първи сняг риза. И като я свали, гърдите му пилешки - детиняк.
         Фелдфебелът посочи кой друг да се съблече.
         Проснахме ризите. После по сухата пръст, а накрая и калната.
         За кръст забихме до главата пушката и на нея поставихме каската - с разпусната каишка. С ножче и плюнка почистихме местенцето отдясно на каската, където лъсна щитчето със скъпото, съкровеното, великото, надживяващото българско знаменце - бяло, зелено и червено.
         - За молитва шапки долу! - пошушна офицерчето.
         И се попрекръстихме.
         И без команда тръгваме, бягаме, отдалечаваме се.
         Сардахел е вече пред нас - изядени, обгорели прозорци; комини, откъснати от върховете и натъркаляни по улиците; килнати или нахлупени каскети - покривите на къщите.
         - А бе, няма то смърт! - осмелява се някой от нас. - Пиринчен, пиринчен, ама си тегне халката, пръстенчето. Растат му децата!
         И кретаме в глухата самота на късния следобед.

---

Бел. ред. Този разказ вероятно е публикуван и под името „Малкото бедно селце Сардахел“ във в. „Литературен фронт“, 17 октомври 1974 г.