Колата се носи леко, неусетно. Едва успявам да обзърна палмите, кипарисите, магнолиите.
          - Не идват шведките вече! - казва Джането. - А при вас задържат ли се още?
          - Кои?
          - Шведките.
          - Много те занимават тия шведки!
          - Занимават ме нашите си работи. Гледам филми за мафията и се смея. Къде ти такива мъже! Мафията се разкапа от мъжко безсилие. Дори китари на дрънкат - и за тях се искат усилия.
          - Тия голи склонове ми напомнят нещо...
          - Това е планината на Граминя. Няма ги вече ония войници. Черквата ни забранява да четем Мопасан, но отсега наистина няма да го четем.
          - Защо?
          - Защото ни отчайва.
          - Може би Казанова?
          - Не помага. Ето, стигнахме, това е имението на Лампедуза.
          Джането поглежда часовника си.
          - Няма да те бавя - казвам.
          - Не това - усмихва се той, - искам да те водя и на друго място. Може би там ще ти хареса повече.
          Не виждам какво може да ми хареса в тая околност повече от имението на Лампедуза.
          Особено работната му стая. Грамадна стая, едната стена само прозорци - изглед към морето. Портрети на дедите върху останалите стени. Почти в средата на стаята се е разперила грамадна баварска маса, покрита с бяла ленена покривка. Сякаш ще се слагат прибори за обяд. Върху масата - библия и купчина бели листове. Нищо друго.
          - Всеки ден в десет часа сменят покривката, нещо като след закуската на господаря. Той идва от трапезарията и сяда. Не е писал всеки ден, но покривката се е сменявала. И сега я сменят - по традиция и... за реклама пред чуждестранните туристи. Да идем и в библиотеката.
          В цялото имение няма екскурзовод. Ходиш, където си искаш. В десет часа се появява лакей в ливрея, държи през ръката си току-що изгладена бяла покривка. След това отново изчезва.
          В библиотеката един скромен шкаф с книги и по две-три кресла във всеки ъгъл. По стените портрети на роднини, епископи, владетели. На една полица папка с писмата на Хосе Ортега и Гасет, единственият човек, с когото Лампедуза си е кореспондирал.
          - Кой ги познава вече тия философи и горди хора! - мърмори Джането. - Ще преживее ли Европа още едно Възраждане!
          Туристите сноват покрай нас като сенки - тихи, съсредоточени, внимателни. Когато си тръгваме, един казва на приятелите си:
          - Много обикновен граф, защо само го пишат по проспектите!
          - Някакъв световен писател - пошушна друг, - ама защо само един роман!
          - Ще вървим след тях, нали? - подръпва ме за лакътя Джането.
          - Нали щеше да ме водиш на друго място?
          - Именно.
          Шевролетът пак литва. Целият поток от коли завива по един стръмен път.
          - Някога тук нямаше нито шосе, нито асфалт, но всичко направиха заради оракулите.
          - Какви оракули?
          - Ще ги видиш, ей сега пристигаме!
          Под самия връх на планината спираме пред каменна сиромашка къща. На пейка пред къщата чакат дядо и баба. Пред тях - масичка с паничка. Всеки минава, слага по сто лирети и после всички се нареждат в кръг. Дядото изважда часовника си - точно 12 часа. Става. Заглежда се с безизразни очи в пространството. Започва да разказва:
          - Лемуро беше мой приятел, най-близък приятел. Лемуро мразеше властниците. Те го преследваха като крадец и разбойник. Един ден Лемуро дойде и ми каза: „Пак ме дирят. Май ще взема и аз да стана политик, войната вече свършва и другата власт ще ме направи карабинер.“ Той ми отговори: „Не, защото все някой ще ме предаде. Ще ида вдън планината!“ Лемуро взе един чувал боб и изчезна в планината. Тогава пипнаха мене. И много ме биха. Но аз не казах нищо. След шест месеца Лемуро похлопа на вратата ми. Отворих му и той каза: „Не мога вече сам. Поне да ме преследваха, щях да имам какво да правя!“ Поканих го вътре и го целунах. Накарах жена ми да му целуне ръката, защото той скоро щеше да стане карабинер. На сутринта отидох да разузная дали не са го подушили. Когато се върнах, гледам, че Лемуро спи гол до жена ми - и тя също гола...
          Всички жени от туристическите групи извикват - ах! Старецът чака миг и отново продължава с равния си глас:
          - Грабнах едно дърво и убих Лемуро. Отидох при властта и казах, че Лемуро е убит, да дойдат да го приберат. Не казах за причините, а те не ме и питаха. Вече имах план - как аз самият да стана карабинер отпосле, когато дойде другата власт. Дочаках и тогава отидох при новите хора и разправих защо съм убил Лемуро. Те ми казаха: "Добре, хайде, махай се от главата ни!" И не ме направиха карабинер. Но властта е добра, тя ме включи в проспектите. Дори ще ме научат да казвам беседата си по английски, френски и руски.
          Старецът млъква и сяда. Жените са недоволни.
          - Но разкажете по-подробно, молим ви!
          - Кое?
          - За убийството, как точно сте заварили Лемуро и вашата съпруга.
          В това време се обажда бабичката.
          - Марио!
          Старецът се усмихва:
          - Но това вече е нова беседа, така ми е казано, аз плащам данъци!
          Жените подхвърлят в паничката още банкноти.
          Старецът въздъхва и започва новата си беседа:
          - Жена ми беше хубава. Но аз я биех много, защото нямахме деца. Когато я заварих с Лемуро, не се досетих, че тя може да е опитвала за деца. Когато се спуснах да убия и нея, тя ми се изповяда и аз веднага й простих. Но пак останахме без деца.
          - Виждаш ли - подръпва ме Джането, - работата е започнала по-отрано!
          Жените от туристическиту групи изведнъж стават нервни, бързат да си вървят. Бабичката се усмихва и слага на устните си своята костелива, грозна ръка. Може би вече знае, че от по-малка беседа се печели повече, само не знае защо, пък и не й трябва да запитва.
          Отиваме към колите. Сега вече жените са се окопитили и се оживяват.
          - Трябвало е да почака, па после да говори за деца!
          - Добре е, че италианците не си служат с магнетофони - пускаш парите и слушаш. Непосредственото впечатление е много по-живо.
          - Новите филми бързо се банализираха. А ето, така е наистина много добре, истинска картина на ужас и мъжество!
          Хрумва ми нещо и започвам да се смея. Спомням си за моя приятел Петко от село Разлива, Ботевградско. Той беше нещо като Марио и Лемуро, само че не беше крадец и убиец, ами си имаше пет деца и вече има вероятно и внуци.
          - Защо се смееш? - пита Джането.
          - А ти защо не се смееш?
          - Не ми е смешно.
          - Нищо, пак се смей!
          - Ами че аз да не съм от операта на Леонкавало! - обижда се Джането и повдига рамене.
          Шевролетът лети все така леко и неусетно, макар че стрелката показва 110 километра. Задминаваме и ни задминават весели чужденци. Отегчени в имението и в стаите на Лампедуза, те сега имаха за какво да мислят. Ах, епохи на силните мъже!