...И подкараха към главния път и към Каварна седмината бунтовници. И ето че цялата тълпа селяни навалиха след тримата полицаи и околийския управител, оградиха ги. Един старец с чомага в ръце се изпречи пред коня на околийския управител и рече:
          - Господин Арсениев, имаш ли ти бог?
          - Казвай направо! - раздразни се Арсениев.
          - Ще освободиш хората, господин Арсениев! На наш имот са дошли тук, в нашето село Смин, все едно гости. Как сега да ги арестуваме, човешко ли е?
          - Чуй ме добре - дигна пръст Арсениев, - чуйте ме всички вие, хора и братя! Прибера ли тия седмината, по-лесно ще се размине работата. Не ми се бъркайте в службата - за общо добро го правя.
          В тълпата избухна смях - зъл и гневен смях. Арсениев виждаше, че победата се изплъзва от ръцете му.
          - Оставете бунта и пратете петиция до правителството и до Народното събрание, както е законно. Самият аз съм дал телеграфически рапорт до София. Всички околийски управители сме дали рапорти. Сторете път да вървим. Вярвам в правителството и вярвам, че този данък ще бъде отменен, ще се отмени този десятък, пратете си петицията и вие!
          - Лъже! - викна някой. - Дръжте конете! Отблизо дръжте, да не стрелят. Вземете оръжието!
          Настана суматоха. Мнозина нападнаха полицаите. Те успяха да свалят карабините и почнаха да размахват прикладите.
          - Стой! - изрева Арсениев. Конят му се дигна на задните си крака. - Стой, ще се изпотрепете! Долу ръцете! Казвайте, какво искате?
          - Дигни заповедта за арест, годсподин Арсениев, освободи земляците!
          - Добре - крещеше Арсениев и се мъчеше да удържи коня. - Освобождавам ги, а вие ще се разотидете и ще кротувате - да се размине бурята!
          В тълпа винаги се намира някой да разваля реда.
          - Лъже - викна този неизвестен някой. - Ще отидат на двайсе крачки и оттам ще стрелят. Дръжте ги, братя, свалете ги от конете.
          - Стой! - ревна отново Арсениев. - Стойте, диваци, ето даваме си оръжието!
          - Господин Арсениев - подвикна един от полицаите, - вие издавате заповед срещу клетвата, господин Арсениев!
          - Заповядвам! - крещеше Арсениев. - Дайте оръжието, слезте от конете!
          Полицаите хвърлиха карабините, слязоха от конете и дигнаха ръце. Арсениев разкопча карираното спортно сако, свали широкия лачен каиш с пистолета и го хвърли в тълпата.
          - Ха, да ви видя сега - рече той, като слизаше от коня.
          Карабините и пистолетът лежаха на земята и селяните, стреснати, се бяха дръпнали далеко от тях.
          - Е, вярвате ли ми вече? Да си вземем ли оръжието, или да застанем в шанеца и да стреляте?
          Мълчание.
          - Къде е старецът с чомагата? - гърмеше Арсениев. - А, значи, така, така, старче, преди малко тичаш напред, а сега се потулваш!
          - Не се потулвам, господин Арсениев, обърках се. Братя, аз се обърках, какво да сторим!?
          - Но аз съм назначен с княжески указ и съм длъжен да не се обърквам! - тупаше се по гърдите Арсениев. - Ела тук, пристъпи и ни подай оръжието!
          Старецът подаде карабините и пистолета.
          - Ние свободни ли сме, господин Арсениев? - попитаха седмината от Дуранкулак.
          - Вие сте свободни! - рече мрачно управителят и продължи към всички: - Чуйте ме като разумни хора и работни стопани! От Добрич пристига полуескадрон. Ще стане голям сакатлък, предчувствам. Приберете се мирно и изчакайте телеграмата от София. Правителството има затруднения и въведе десятъка, за да не дири заеми от чужбина, разбирате ли нещо от всичко това, или не разбирате!
          Покачи се на коня и подкара бавно. Полицаите побързаха да се метнат на своите коне и го настигнаха. Селяните почнаха да се разотиват по къщите си. Седмината от Дуранкулак се повъртяха, плюха към Арсениев, пляха и към Смин и зацепиха през нивите към Дуранкулак.
          Арсениев излезе на главния път. От морето лъхна солен ветрец. Той пое дълбоко въздух.
          И ето че отдолу се зададе в редица по четирима полуескадронът от Добричкия конен полк. Отпред яздеше млад, румен поручик, а отзад се друсаше дебел вахмистър. Арсениев дигна ръка.
          - Слезте да обсъдим - обърна се към поручика, - слезте, познавате ли ме?
          Поручикът скочи пъргаво. Дигна каишката на козирката. Изтри от потта гушата си и пристъпи:
          - Поручик Галчев ви се представя! Вие сте може би околийският управител на град Балчик?
          - Да, аз съм, елате настрана!
          - Чувал съм за вас, приятно ми е да се познавам с един уважаван магистрат! - рече галантно поручикът сред оглушителния звън на своите шпори.
          - Оставете сега такива приказки - я да поседнем и да поговорим като по-стар и по-млад човек.
          Седнаха в шанеца. Арсениев разказа всички случки от вълненията в околията. Убеждаваше поручика да забави въвеждането на обсадното положение: нека селяните се наприказват, после ще се досетят, че със законите е по-добре, и ще се приберат, както направиха селяните от Смин.
          - Не мога, господин Арсениев - каза поручик Галчев. - Аз водя войска, аз не правя митинги. Моята заповед е да заема Дуранкулак, да установя комендура и да осигуря спокоен тил на нашите гранични застави. На граница сме, общ свещен дълг е да браним отечеството!
          - Оставете приказките - ядоса се Арсениев. - Отечеството се нуждае преди всичко от умни хора. Разберете, поручик, щом аз загубих сражението със селяните, те просто са в голямо възбуждение и трябва да се изчака.
          - Не мога, господин Арсениев, разсъжденията ви са нелогични от военна гледна точка - възрази търпеливо, внимателно и твърдо поручик Галчев. - И после друго: вие сте човек гражданин, не познавате нашия селски човек, гледате на народа като на стадо, което трябва да се котка и да се завръща насам-натам. Простете ми, не споделям такава полицейска концепция. Аз съм от село, там отраснах, познавам моето отечество, господин Арсениев, аз вярвам в моето отечество!
          И стана. По лицето му играеше снизходителна, иронична усмивка - усещаше превъзходството си над управителя. Метна се на коня, дигна ръка и полуескадронът отново тръгна по пътя към Дуранкулак.
          Арсениев излезе от шанеца като пиян. Позалюляваше се. Разкрачи се насред шосето и с премрежени очи погледна към Дуранкулак. Полуескадронът дигаше пушилка. Земята бе равна и безкрайна. Само пред самото село стърчеше Нейчова могила.
          „Сега той ще заеме баирчето - помисли Арсениев. - Ще заеме баира като истински военен: да има опора и тил за маневри. Глупак! Нищо не познава и нищо не разбира!“
          Пристъпи, все така разлюлян, все още невъзвърнал силите си, оправи юздите на коня и тежко се покачи върху него. Кимна на полицаите и всички тръгнаха бавно към Дуранкулак.
          Поручик Галчев наистина отведе войската си към Нейчова могила и я зае. Изкачи се на върха и погледна през бинокъла. Между могилата и първите къщи на селото имаше долчинка. Тя бе обрасла с прочутия в тия места буренак, наречен генгер. Отвъд долчинката коларски път опасваше крайните къщи на селото и завиваше към морето. Къщите, малки и схлупени, като всички тогавашни къщи - със сламени покриви и мъждиви прозорчета.
          „О, братя мили - помисли с любов и горест поручик Галчев, - кога ще се научите да си миете прозорците! И докога ще ви владее робската страст за малкото имане и няма да разбирате величавите задачи на възродена България - нашето най-голямо имане?!“
          Той беше поет - този поручик Галчев. Но той беше и войскар. Бинокъълът му представи и една друга картина: улиците, които се вливаха в коларския път, бяха барикадирани с коля, шейни, камънаци, греди и цели стволове. По плетищата и по зидовете на дворовете бяха натрупани колелета, корита, маси и столове. В пролуките се виждаха селяни, въоръжени с коси, вили и брадви.
          Поручикът кимна на вахмистъра да изведе полуескадрона пред могилата. Повика с ръка тръбача. Тръбачът дойде на върха, дигна тръбата и подаде сигнала за строяване във верига. Двата взвода се развърнаха. Последваха още сигнали. Единият взвод се изтегли напред, надалеч от падинката, а другият си остана при баира - резерв. Вахмистърът застана между двете вериги. Слънцето блестеше по карабините, по сабите и по сбруята. Поручик Галчев огледа за последе път, кимна на тръбача и двамата се сурнаха по могилата. Тръбачът застана вдясно от взводовете, за да има очна връзка с поручика и при всеки негов знак да свири необходимия сигнал. Поручикът мина покрай редиците и викаше високо и бодро:
          - Юнаци! Заповядвам спокойствие! Всички ние сме селяни и нямаме право да пристъпваме към братята си с омраза, нека всички проявим любов и разбиране! Заповядвам спокойствие!
          Войниците и вахмистърът стояха изпъчени и самоуверени. Отделени от масата на народа, обучавани дълго време, всички те живееха с една страстна, с една болезнена любов към освободеното преди две десетилетия и бързо възраждащо се отечество. И вярваха, и знаеха, че каквото техният командир каже, това е и няма друго в света, и каквото той направи, това е и няма друго в света.
          Поручик Галчев мина пред първата верига и спря до самата долчинка. Дигна ръка и дълго я задържа във въздуха. Нямаше нужда от бинокъл: на стотина метра, зад барикадите, селяните се понадигнаха и настръхнаха, възправиха косите и брадвите. Някъде се мярна и една груба дългоцевна пушка - единствената пушка в Дуранкулак.
          Галчев свали ръка, слезе от коня, откачи от седлото сабята и я заби с все канията в рохкавата пръст. После тръгна към падинката. Спря. Дигна двете си ръце. Високо и отчетливо с мелодичния си кавалерийски глас започна да зове:
          - В името на Негово височество княз Фердинанд I, в името на конституцията...
          Селяните се разкрещяха и заразмахваха косите и брадвите:
          - Не плащаме десятък!... Не плащаме!...
          Поручикът се извърна към тръбача и тръбачът подаде сигнала „Отбой!“ Като се утиши всичко, поручикът отново призова:
          - Войската идва да възстанови реда, войската не се разправя с беззащитни хора! Братя, да се спасим взаимно от позор!...
          Селяните отново нададоха викове и крясъци и пак размахаха своите коси и брадви. Пак се мярна грубата дългоцевна пушка. Тръбачът отново засвири „Отбой!“
          Поручикът тръгна към буренака. Кой надделя - поручикът или поетът? Може би Арсениев, който вече се задаваше със своите полицаи покрай могилата, би казал: липсва разумният гражданин.
          - Поручик Галчев е пред вас! - подвикна той, усмихнат. - Братя, нека в името на добрия ред...
          - Не вярваме, не вярваме! - закрещяха селяните.
          В бъркотията единствената пушка пукна и Галчев се срина на земята подкосен. И селяните, и войниците изведнъж извикаха - с един страшен стон:
          - Ааа!...
          И ехото отнесе този стон и го разпиля в степта.
          Разбрали чак сега как всичко е грозно и противно, селяните хвърлиха косите и брадвите, рипнаха през барикадите и затичаха към мястото, дето падна поручикът. Сякаш смятаха, че всичко може да се върне обратно, че поручикът ще стане, ще се засмее отново и тогава вече всичко ще се оправи. Но ето че и войниците пришпориха конете. Втурнаха се през буренаците и изплаваха отсам. Без заповед и без ред тичаха, за да подкрепят своя поручик, да го изправят на крака, да го видят отново пред тях начело. И те не допускаха, не вярваха, не искаха да вярват, че поручикът е мъртъв. И когато войската и селяните се сблъскаха около трупа на Галчев, и двете страни се изплашиха - сега пък се досетиха, че всъщност те са били изправени идни срещу други, за да се сражават, да се побеждават. Войниците хукнаха по коларския път към шосето, а селяните хукнаха към барикадите. Но някой извика:
          - Бягат, бягат!... Победихме!... Няма десятък!...
          И сега хукнаха след войниците и викаха:
          - Ууу! Долу!...
          В равнището вахмистърът успя да овладее взводовете, крещеше команди. Двете вериги се построиха една зад друга и като направиха завой, обърнаха се с лице към тълпите от селяни.
          Светнаха във въздуха сабите.
          Арсениев тичаше с полицаите, които сега държеха карабините високо и стреляха във въздуха. Арсениев крещеше:
          - Чакайте, спрете! Аз ще се разправя, чакайте, стойте!
          Ала беше късно.
          Двата взвода прегазиха множеството и сечеха наляво и надясно.
          Тринадесет души съсечени и двадесет и двама тежко ранени и осакатени. Уши, не слушайте писъците и вайкането...
          Селото бе овладяно. Комендатурата бе установена. Издигнаха отново знамето на пилона пред общината.
          Двамата военни телеграфисти застанаха пред пустия апарат в общината и предадоха:
          „Тук Дуранкулак!... Тук Дуранкулак!... Редът възстановен, редът възстановен!...“
          Някъде от далечината телеграфист почна да причуква бързо и припряно. Войниците отговориха:
          „Дуранкулак слуша! Дуранкулак слуша!...“
          И почнаха да четат лентата:
          „Днес на разсъмване правителството издаде декрет за спиране на десятъка. Правителството ще подири заемо в чужбина. Известете незабавно населението!...“
          Войниците грабнаха лентата и затичаха на площада.
          Вахмистърът стоеше подпрян на сабята си и наблюдаваше разставянето на постовете. От време на време поглеждаше към полето. Там, пред могилата, с леко вирната глава, с щръкнали уши стоеше конят на поручик Галчев и очакваше своя господар.
          Поручик Галчев лежеше в праха на коларския път и очакваше Йордан Йовков, който да преразкаже историята по друг начин, със свои думи, за друго време, с красива измислица.

Дуранкулак
1900-1968