Бучи нещо по Кула, бръмчи нещо - всички се втирнали на чаршията. И що да видят - девет стонбиля пъплят и се търкалят от Връшка  чука  - отстъпват. В първи стонбил генерал седи. Кросно-сабя между колене возправил, на сабята ръце положил, върху ръцете брада с брадище натиснал, отгоре фуражка нахлупил, а между фуражката и брадата бляскат и се кокорят страшни очи, дълги мустаки от рамо до рамо се разперват. Страх да те вземе - генерал Тепавичаров.
          А зад него седемнайсет войничета - млади, па бели-червени. Подвикват весело и пеят:
         Съюзници-разбойници!...
          Генералът се извръща от време на време, в окото му се събира голяма сълза, той я тръсва със страшна сила и сълзата плясва на джама на стонбиля най-отпред и потича бяла-кървава.
          - Гледайте, хора, червена сълза! - викат кулчани. - Поличба е, ще гинем!...
          И питали:
          - Господин генерале, идат ли сърбето, ще колят ли децата?
          Мъжете помъквали копрали и секири и пак питали:
          - Ой те тебе, генерал Тепавичаров, кажи ни що да сторим сиромаси, къде да залегнем, на кой баир да се бием?
          Генералът мълчал-мълчал, все така облещен зади джама на стонбиля, па току се размърдал, слязъл, откачил сабята и я размахал като тояга.
          - Назад! Сторете път на Леонид, който дири Термопилите!
          А кулчаните се поразбягали, но пак награчили стонбилите и рекли:
          - За какъв евреин Леонид говориш, генерале?
          А генералът викнал:
          - О, вие, примитивни хора, как не усещате, че ви правя митология!
          А кулчаните пак му думали:
          - Нашият согражданин Мито Логоя си е направен, генерале, ала ние не сме логои, но сме си баш теглитни коне и яко теглим и дори летим, ти само, само кажи, генерале, къде гърди да положим и къде кралската войска да скепсаме!
          И генералът се очовечил, върнал се на земята, въздъхнал и рекъл по-кротко:
          - Господа кулчани, възлагам ви най-отговорната работа: когато пристигнат кральовете, раздавайте целия си имот, пускайте на провал всичкото си вино. Замайте главите им. Спрете ги само два часа, да знаете, че ние във Видин ще спечелим битката!
          Войниците пак запели „Съюзници - разбойници!“... Автомобилите се заклатили и отминали към Видин. А кулчаните се почесали по главите и рекли:
          - И такава гръцка война не бяхме водили - имот да раздаваме, с вино да опиваме, хитреци да ставаме. Ама и това ще можем, че сме на Бога баш от дясното... коляно!
          И почнали да търкалят бурета по чаршията. И намерили у даскал Корманов един часовник, па го скрили зади буретията и бъчвите. А зад най-голямата бъчва скрили на майка ми вуйчо й Пеко Катрача, скрили го с все коня и гривата. Даскал Корманов им преподава на часовник, сърбето чакат и на Пеко Катрача намигат - фобще изобщо наред работа!
          А през това време жените натурали на мъжките деца в пазвите просеник и ги пуснали да бягат за Видин. На баба ми Ненка не стигнал просеник, та се зарадвала, че големият син бил доброволец в Гевгели, а най-малкият ставал за нощвите, та го скрила там - да лази по дъното и да си ближе прашинчец от някогашното чисто брашънце. Така просеник стигнал само за баща ми и тя голяма порязаница му откършила. Заради това и влиза сега в митологията.
          Нейсе.
          На Братановия мост се събрали всичките мъжки деца кулски и толкова силно се затичали, та във Войница, точно на средата между Кула и Видин, настигнали генералските стонбиле. И всичко било избягало от Войница, само кръчмаринът чичо Цеко Герака си останал безстрашно на имота. Децата знаели, че е добър човек, и нахълтали тайно откъм задната врата, скрили се под тезгяха - знаели къде се държат варените яйца и пастърмата. Ядат и надзъртат.
          В това време тича с коня Пеко Катрача и право пред генерал Тепавичаров рипа:
          - Разгеле, господин генерал, спряхме дринската дивизия два часа и нящо двасе отгоре беше.
          И генералът му казал:
          - Отлично, юнак, дай си сега ръцете и краката!
          Вързал му ръцете и краката с каиша и презрамката си и го турнал в първия стонбил. А коня му веднага застрелял. И тогава пак се обърнал към войниците си и попитал:
          - Разбрахте ли какво ви поучих досега?
          И войниците отговорили:
          - Разбрахме, господин генерал!
          - Щом сте разбрали, сложете си сега десниците върху моята десница!
          Протегнал си той десницата със златните пръстени и всички натрупали своите силни селски ръце върху нея.
          - Сега, юнаци, се кълнете направо на мене! Сега виждате цяла - целеничка България и това съм аз, бог за вас и цар за вас, и сега подпираме с ръце всички векове и напред, и назад. Разбрано ли е?
          - Тъй вярно, господин генерал, всичко разбрахме и от нищо не се плашим!
          - Без общи приказки, юнаци - ядосал се генералът, - никой не ви пречи да се плашите от щото и да било, но от смъртта и от врага забранявам някой да се плаши, ясно ли е?
          - Тъй вярно и това ни е баш ясно, господин генерал!
          - Ха така! - отдъхнал генералът и донадил: - Предавам си вече пълномощията на подофицера Симо Симеонов  Симов и той е вече за вас бог и цар, ето давам му и моя бинокъл. Той ще стъпи на сандък и през комина ще гледа с бинокъла - тропне ли с левия ботуш, дигате предпазителя, тропне ли с десния ботуш, това значи огън. Ще стреляте бавно, ще стреляте залпово, ама всеки ще си избира по един генерал, ако ли пък има двама един зад друг, право в двамината ще се мерите, че така е по-пестеливо и ще ви стигнат за по-дълго патроните.
          - Господин генерал, моля разрешете да доложа! - извикал най-простият войник. - Амиако има по трима един зад друг, господин генерал?
          Генералът се уловил за брадата и тозчас отсякъл:
          - Тогава ще мерите най-косо: първия за главата. Втория в корема, а третия малко по-долу.
          - Ще с'старая, господин генерал! - извикал най-простият войник.
          Нямало повече за разбиране и всички, начело с подофицера Симо Симеонов Симов, се покачили на тавана в къщата срещу кръчмата - нея избрали, понеже первазът й най-много се надвесвал връз шосето. Скоро се показали шестнаесе дула на пушки, а Симо подигнал с главата си щърколовото гнездо на комина и отдоле насочил бинокъла към Кула. Тогава генералът паднал на колене и целунал шосето и сълзи пък проронил - много плачлив генерал и жалостлив - затова го обичали войниците, па си го слушали и с клутва, и без клетва.
          После генералът станал и отишъл при чичо Цеко Герака, турнал ръка на рамото му и рекъл:
          - Казвай сега какво да те правя - да те вържа ли при Пеко Катрача, или да те застрелям?
          А чичо Цеко Герака рекъл:
          - Азе не съм, генерале, кръчмар-бъбрица, ами съм си кръчмарин-стопанин, кажи ми само кога да вляза в боя - преди войниците или след войниците?
          Генералът се върло зачудил и се смутил:
          - Бре, бай Цеко, това не съм предвидил, чакай да си помисля!
          Не се размислил дълго, че бил умен генерал, и бързо рекъл:
          - Щом препукат войниците, ти нападаш в гръб!
          - Не е добро в гръб - възразил кръчмаринът, - не ща да ми се смеят на оня свят! Ще си ги извръщам с лявата ръка към мене, па тогава ще удрям!
          - Разрешавам - съгласил се генералът.
          После стонбилето офейкали към Видин и станало много тихо. Чичо Цеко Герака почнал да влиза и да излиза от кръчмата и все носел по две шишета, пълни с вино. Нареждал ги пред кръчмата. А кулските деца се питали - дали да му помагаме? Но в това време се появили от всички страни на Войница кральове на коне и децата си рекли я по-добре да погледаме. И продължили да гледат. Сърбете кръстосвали с конете си надлъж и нашир по селото, въртели се, гледали, заглеждали и най-после се спрели пред чичо Цеко. Той все си изнасял пълни шишета, ама сега били пълни с ракия. Стоят кральовете на конете, подпират лакти на седлата, обесват бузи на длани и мисъл си мислят: „В Кула дават бурета - прости хора, значи; тук джам-оканици принасят, във Видин сигур ще има порцихланови посудя, а у Зофино направо филигран-филджани.“
          И един от тях дигнал карабината си и гръмнал низ въздуха зелен ракет - път свободен. Отминали след това към порцихлановите посудя.
          И почнала да наваля кавалерията. Тропат ония ми ти коне, пушилка дигат, дзвякат сабите, дзънкат дзингиите. Отминала кавалерията.
          - Отиде Видин! - заплакал чичо Цеко. Ама що да стори сиромах, заповед изпълнява, не се хвърля в боя,  пак изнася шишета след шишета.
          Отминала кавалерията, а по обозът и чак след това иде щабът на дринската дивизия - открити стонбиле, широки като видински фаетони. Генерал до генерал. Бавно карат шофьорите, генералите разучават от седалките чуждата страна и гордо се споглеждат. Но щом се изравнили с кръчмата, отсреща изтрещели ония ми шеснаесе пушки. И много генерали се снизали още на първи раз. Такъв пепелак и барутен дим се вдигал, та нищо се не виждало. И шумотевица - страшна работа. А най-простият войник не можел повече да мълчи горе на тавана и надвикал всичко:
          - Язък, не виждам трима един зад друг, стреляйте, братя, как падне!
          Много пъти гърмели, дорде изпоразбъркали всичко. И тогава чичо Цеко Герака си плюл на ръцете и както се гъзнисвали към неговата кръчма войници и офицери, той, като взимал с дясната ръка шише по шише от земята, улавял за рамото кой му падне, обръщал го към себе си и - цаап - по челото. Избирал първо ракиените шишета, защото ракията тегне повече, ама после станало весело и почнал с виното, защото така кральовете ставали по-шарени. Добре, ама един го намушкал с нож в корема, друг го застрелял в сърцето, трети му отсякъл със сабя главата, четвърти му запалил кръчмата и пети го хвърлил  в пламъците. Ама му забравили главата отвън и тя все си пеела и говорела:
          - Видин си вода има, Видин го вода залива!
          Никой не слушал отсечената глава, ами кавалерията взела, та се върнала, защото все още не можело да се разбере откъде точно се стреля в тая пушилявица и неразбория. Върнала се кавалерията, макар че била стигнала вече до Бяла Рада, в кариер се върнала и във верига се пръснала. Направили атака връз Войница с извадени саби, ама се сблъскали с кралската пехота, която пък откъм Цар Петрово на нож тичала за помощ и ура викала. Дорде се разберат в пушиляка, изпотрепали се един друг. А войниците на тавана свършили патроните и чак тогава се поусъмнили в генерал Тепавичаров, защото не им бил казал какво да правят, като си свършат патроните. Но нали подофицерът Симо Симеонов Симов бил вече пълномощник на Бога, на Царя и на генерала, дошъл му ум в главата и като слязъл от сандъка под комина, като се отръскал от щърковата перушлина, озъбил се страшно и изкомандвал.
          - Тури ножаа!
          И войниците престанали да мислят и турнали ножовете на пушките.
          - Войници, след меен! - крещи подофицер Симо и извадил пистолета си и го заредил, а после допипал свирката на средното копче на мундира и я надул за атака.
          Сурнали се войниците пред къщата, наредили се в една редица и се хвърлили напред на нож и в дима и неразборията дали се намушкали повече от шеснаесе души и дали подофицерът е застрелял повече от десет души и да е удушил най-много двоица, не се знае, ама се знае, че всичките ги избили и мъртви ги завързали за опашките на конете - така отново се построила кавалерията и пак тръгнали за Видин със седемнаесе трупа на опашките. А щабът се пооправил малко и се разбрало, че само двама генерали, седем полковници и десетина други щабни офицери са убити на място, защото ги погребали във Войница. Нямали време да броят обикновените войници и цялата дивизия продължавала напред.
          Всичко видели кулските деца и понеже пушекът и огънят вече ги давели, търтили да бягат през бранищата и преките пътеки.
          С всички сили бягали и преварили дори кральовската кавалерия. Но като стигнали до кулската капия на Видинската крепост, облещили се: от двете страни идат и прииждат вълни като баири и заливат крепостта отвън и само кулският път остава над водата. Хукнали децата през капията. И още много народ тичал - с мотики, и лопати, и кирки - това били ония, дето разкопали най-после до дъно дунавските язове, та да отприщят Дунава по Срацимировите канали и така да се опаше крепостта с най-дълбоката вода.
          Ох, братя, така се уварди Видинската крепост! И голяма мъка беше, и голямо тегло беше!
          А пък кулчаните жалеха, че не могли да влязат в бой, че им дали гръцка война да водят. Дори и сега все още мърморят и викат:
          - Добре, хайде, да речем, било какво било, ама защо генералът споменаваше някакъв си евреин Леонид я с майката, я с жената на Мито Логоя!?
          Питат, разпитват за генерала, но той изчезна и вече никакъв не се явява и само името му остана - генерал Теповичаров - и споменът за неговите Термопили.
          Даа, войните си вървят, а ние си оставаме ревниви и мъжествени, и си живеем както си знаем, и деца правим най-паче мъжки, че могат да тичат крачка назад и повече напред.  И заради това седнах, братя, мастило разливам, на кръв го правя и описвам всичко от жал, че тогава не съм бил на света - кон да съм на Пеко Катрача, род да съм на Цеко Герака, патрони на войниците да нося, бинокъл да съм на Симо Подофицер, сабя да съм на генерал Тепавичаров. Ох, мъка и жал ми е, па дано сте ме разбрали!