След гледането на „Апокалипто“ и за най-големите скептици трябва да е ясно - Мел Гибсън се утвърждава като водещ независим режисьор в американското и световното кино.
      Колкото и да е учудващо и необичайно за снобите, които дълги години виждаха в него Лудият Макс или вманиаченото ченге Мартин Ригс от „Смъртоносно оръжие“.
      Още през 1993 г., след като гледах дебютния му филм „Човек без лице“, разбрах, че Гибсън е от фалангата на тези талантливи холивудски майстори като Робърт Редфорд и Уорън Бийти, които няма да се задоволят със статута си на суперзвезди-актьори, а ще направят всичко по силите си, за да докажат, че владеят и режисьорската професия.
      Мел Гибсън категорично се доказа със „Смело сърце“ през 1995 г., за който получи и „Оскар“ за филм и режисура и особено с бурно дискутирания „Страстите Христови“ от 2004 г., в който даде тласък за световната кариера на Христо Шопов, ангажирайки го за възловата роля на Пилат Понтийски.
      Знаейки с каква сериозност и страст подготвя всеки свой следващ проект, тръпнех в очакване за крайния резултат на новия му колкото амбициозен, толкова и рискован замисъл, наречен "Апокалипто".
      Разбрах, че заради него се е отказал от актьорските си ангажименти, че сам го е финансирал с около 50 млн.долара, въпреки че за дистрибутор се е обърнал към помощта на „Тучстоун пикчърс“, че освен като продуцент и постановчик е решил да бъде и съсценарист заедно с Фархад Сафиния, като при писането на сценария и двамата са пленени от древната цивилизация на маите, но в края на краищата стигат до печалния извод, че "войнолюбието и пренебрегването на екологичнтото равновесие съществено са допринесли за внезапния крах на този свят", при това още преди появата на испанските конквистадори.
      Лично аз очаквах с нетърпение филма, тъй като се опасявах да не би впечатляващия замисъл и актуалните му послания да потънат в бледо, анемично и неадекватно пресъздаване на екрана.
      Опасенията ми се оказаха напразни.
      Въпреки че отново след „Страстите Христови“ и в „Апокалипто“ диалозите са на езика юкатек, усърдно придружавани с английски субтитри и независимо, че Гибсън рискува с млади, неизвестни и непрофесионални актьори като Руди Йънгблъд-Ягуаровата лапа и Дария Ернандес-Седем, и този път той е улучил десятката, представяйки ни епичен и зашеметяващ филм.
      Прегледах отзивите за него в такива меродавни издания като "Ролинг стоунс" и "Ню Йорк таймс" и останах впечатлен от възторжения им тон.
      "Апокалипто" е окачествен като събитие, сравнимо с „Гладиатор“ и „Смело сърце“.
      В случая оценките на американските специалисти са съвсем точни и обективни.
      Разсъждавайки за силата на ефекта му установих, че в основата на магнетичното му въздействие стои историята.
      А тя е написана вдъхновено и завладяващо като сага за борбата за свободно съществуване и ново начало на младия войн Ягуаровата лапа, син на вожда Кремъчното небе и на неговата съпруга Седем.
      Именно борбата му за оцеляване и свобода, за нови ценностни ориентири, различни от насилствено наложените от варварски жестоките господари маите, стои в основата на сюжета на творбата.
      Тя е смес от метафора и завладяващ екшън.
      В метафоричен план "Апокалипто" разкрива причините за залеза на империята на маите и ги открива в тяхната деспотична, насилническа и високомерна държавна система, в която човешкият живот и добродетели нямат никаква стойност и в този аспект Гибсън се конкурира с обобщенията, характерни за шедьоври от ранга на "Бен Хур", "Кво вадис?", "Фараон" или "Гладиатор", а цялата втора екшън-част директно отвежда към образци като "Рамбо" и "Бягащият мъж".
      Така, сглобявайки послание и хипнотичен сюжет в една органична сплав, и подпомогнат от майстора на камерата Дийн Симлър ("Танцуващият с вълци"), художника Том Сандърс ("Дракула") и композитора Джеймс Хорнър, Мел Гибсън създава пищна и яростно-убедителна притча за неизтребимия човешки стремеж към свобода и самоусъвършенстване, който никой диктаторски и насилнически режим не може да унищожи.
      Гибсън умело владее постановъчното майсторство.Той знае как да градира напрежението във филма с помощта на звуковите и визуалните ефекти, как да спечели зрителските симпатии чрез ефектната камера на Симлър - да си спомним само поразяващия епизод с жертвоприношенията в свещения град на маите или уникалния финал, в който успоредно със спечеланата свобода на Ягуаровата лапа настъпва и краха на империята на маите с появата на испанските кораби.
      Той владее и уверено направлява темпоритъма на повествованието, за което му помага и музиката на Джеймс Хорнър, а най-важното - вдъхнал е самоувереност и амбиция в младите мексикански и индиански актьори, които под вещата му палка създават незабравими и правдиви образи.
      Признавам си, че в „Апокалипто“ имаше сцени и епизоди, които спираха дъха ми, предизвиквайки спонтанния ми възторг - слънчевото затъмнение, спасило живота на Ягуаровата лапа, е една от тях, а на моменти си спомнях и за нажежения емоционален градус на "Смело сърце", но след последната му 139 минута осъзнах, че Мел Гибсън е заснел поредния си знаменит филм, с който се утвърждава в редиците на най-добрите световни кинопостановчици.
      Окончателно, безапелационно и толкова убедително, както само той умее. Сега наистина на него няма „от какво да му пука“. Той може спокойно да изчака раздаването на наградите, които неминуемо ще съпровождат "Апокалипто" и след това ще пристъпи към заснемането на следващия си голям филм.

---

„Апокалипто“, САЩ, 2006, 139`, реж. Мел Гибсън, сцен. Мел Гибсън, Фарад Сафиниа; в ролите: Руди Янгблъд, Далия Ернандес, Джонатън Брюър и др.