Романът „Крадци“ (2008) на Атанас Липчев е сред най-представителните прозаични постижения на съвременната българска литература.
      Всъщност може да се твърди с увереност, че след „Разруха“ на Владимир Зарев, това е следващият значим и успешен опус, посветен на прехода и на кървавата ни криминална революция.
      „Крадци” държи сметка за постиженията на канона. Той се съизмерва успешно както с „Тютюн“ (1951) на Димитър Димов, така и с такива световни бестселъри като „Кръстникът“ (1969) на Марио Пузо и „Богат, беден”(1970) на Ъруин Щоу.
      Романът на Липчев е същевременно отрицание и надмогване на родната традиция при отразямане на драматичните и противоречиви 90-те години на миналия век.
      Той основно спори и е контарпункт на поредицата „Новобогаташи”, тръгнала от 1997 г. и излизала цяло десетилетие, дело на Александър Томов.
      Липчев не е създател на скоростни бестселъри, писани по горещите следи на събитията.
      Той е с друг натюрел. На него му е нужен опит, трупане на факти, усъвършенстване на писателския занаят, стремеж към висше прозаично майсторство.
      Той едновременно създава фамилна сага, гангстерска история, политико - социологичен разрез на края на милениума, използва творчески достиженията както на Библията , изграждайки модерно, предизвикателно и побългарено четвероевангелие, носещо имената на основните герои Матей, Марко, Лука и Армен, така и на прочутия и толкова хвален шедьовър на Булгаков „Майсторът и Маргарита“ (1940), стигайки дотам да вкара знакови герои от повествованието на гениалния руснак във финала на своя опус.
      „Крадци” е честно и почтено написана книга.Тя е създадена от майстор, работил върху нея дълго и упорито.
      Чете се с увлечение, но страниците й не се прехвърлят бързо като при мобифонните шлагери на Христо Калчев.
      Липчев те кара да се замисляш върху драмата на неговите герои, да попиваш атмосферата на Варна и София, да размишляваш върху съдбата на това българско поколение, на което се наложи да живее в интересни времена и да види как надеждите му за стабилен и сносен живот умират, смачкани от желязната пета на новите господари на страната, чието олицетворение в романа са тримата братя Захариеви.
      Атанас Липчев пише обстоятелствено, премерено и сладкодумно. Той осмисля всяка фраза, всеки персонаж, всяка сцена и диалог.
      При него няма излишни страници, нито случайни герои.
      Всичко е впрегнато за постигане на свръхзадачата – да разберем кои крадци спечелиха от криминалната революция и защо именно те са щастливите господари на милата ни родина.
      В „Крадци” директно се говори за разпределението на куфарите с пари от Луканов, за назначените капиталисти, за разсипването и ограбването на националното ни богатство от бившата номенклатура и нейните ДС – кадри, за раждането на новото мафиотизирано и отровено от корупцията българско обещество, което в никакъв случай не е гражданско, а слугинско.
      И в което много добре се знае кой е просякът, кой е беднякът и кой е крадецът. И в което, за съжаление, ръкописите горят, а авторите им умират...
      Липчев изследва различните модификации на присвояването при тримата братя Захариеви – от акулата Лука – най-големият разбойник, през Марко Томов, изпълнителят на специалните поръчки до бившия автокрадец Матей – Мани,станал по волята на съдбата част от братовата си империя и издигнал се до неин помощник – главатар.
      В романа няма оптимистична визия, нито светъл лъч на финала.
      В България вече всичко е разпределено някъде към 1998 г. и новите господари на живота и съдбата ни съвсем нямат намерение да се откажат лесно от привилегиите и властовите си ресурси.
      В този аспект с елмазен блясък се откроява архизлодеят Лука Захариев, нашият дон Вито Корлеоне, кукловодът на прехода ни, готов да убива и прикрива следи на своите престъпления в името на собственото си оцеляване на върха на икономическата пирамида.
      Бледи негови копия са другите му братя, като в Мани откривам и някои човешки черти, характерни за чувствителния тийнейджър от големите градски предградия, слугата Виктор и горесковите образи на генерал Боров и депутатът Игнатов.
      Антиподите на братята са и техните жертви – бившата любовница на Лука – манекенката Ани Николова, принудена да абортира, за да не опетни имиджа на нашия олигарх и талантливият писател Армен Бохосян, авторът на романа „Крадци”, заради който и заплаща с живота си.
      В случая Атанас Липчев прибягва до добре познатия ход на автомистификацията, създавайки роман в романа с еднотипни персонажи, като Бохосян се явява успешно негово алтер его, но така постъпва и Владимир Зарев в „Разруха”, като същевременно не само пласира горчивите истини за нашето настояще, но дори успява да направи и нерадостни обобщения за съдбата на творческата интелигенция и на изкуството в България.
      Много тъжни и горчиви са констатациите му за продажната същност на българския интелектуалец, чието въплъщение е безгръбначният вестникар и ловък издател Хараламби Йовов, а и за липсата на съпротивителни сили у него, след като гласът на истината Армен Бохосян е убит бързо и безпроблемно като някаква досадна муха.
      Романът „Крадци“ на Атанас Липчев е сериозно и стойностно литературно постижение, дело на сериозен и задълбочен труд.
      Тази книга тепърва ще намира своите читатели и фенове, но заради достойнствата й смятам, че се нуждае и от допълнително осмисляне и обговаряне, дори от дебат, какъвто навремето бе предизвикан след появата на „Германия – мръсна приказка“ (1993) на Виктор Пасков.

---

Атанас Липчев. Крадци. Изд. „Фабер“. Велико Търново, 2008