На 5 юни Велимир „Бата” Живойнович стана на 75 години. Размишлявайки върху неговата артистична съдба откривам доста сходни моменти с изявите и на други знаменити творци от бившия соцлагер и особено на Балканите. Велимир Живойнович е продукт на системата, установила се в Югославия през 1945 г. Това не означава, че не е талантлив. Напротив - щом и на тази достолепна възраст продължава да се снима и да печели симпатии, значи е сред най-добрите сръбски актьори и днес. Друго имам пред вид. Социалистическа Югославия му даде възможност да разгърне в пълна степен своя творчески потенциал, да се снима много и постоянно, за да бъде обявен за „главен партизанин на федерацията”, а през декември 2000 г. да получи и титлата „най-добър сръбски актьор на 20 век”. При това съвсем заслужено.
      Велимир Живойнович се ражда на 5 юни 1933 г. в село Курачица. Като дете преживява ужасите на немската окупация и те оставят трайни следи в съзнанието му, позволявайки му по-късно толкова убедително и достоверно да играе своите самобитни партизански герои. От 15 годишна възраст работи като сценичен работник и статист в „Академическият театър” в Белград. Без да показва някакъв особен талант завършва средното актьорско училише в Ниш и в Нови Сад. През 1954 г. е приет в Белградската театрална академия. Играе в Белградския драматичен театър повече от година всичко, което му предложат, натрупвайки до 300 ангажимента годишно!
      През 1955 година попада за пръв път в киното, снимайки се при Радош Новакович във филма „Поема за Кумбар” За утвърждаването си като актьор с кариера, недостигната нито в СФРЮ, а още по-малко пък в Сърбия, Живойнович трябва да е благодарен на фалангата от най-добри постановчци, открили и разработили неговия необичаен талант както в посока на партизанските саги и драматичните психологически екскурси, така и в обсега на трилъра, комедията и мелодрамата. Във всеки жанр Живойнович е органичен, непосредствен, подготвен и концентриран.
      Той наистина може да играе всичко на висота и не случайно се оказва нужния актьор на плеяда знаменити постановчици, докато народът започва свойски да го нарича „Бата” - т.е. Батко.
      Възлова за него се оказва 1959 г. При големия Велко Булаич Велимир Живойнович получава важна роля във „Влак без разписание”, като на следващата година е поканен и за следващия му проект „Война”.
      Булаич открива големия потенциал на младия актьор и го кани да играе в повечето от своите филми - „Клокочещият град”(1961), „Козара”(1962) - за ролята на селянина Живойнович за пръв път е награден на фестивала на югославското кино в Пула, „Поглед в зеницата на слънцето”(1966), „Битката край Неретва”(1969) - най-скъпият, най-мащабен и най-популярен югославски филм на всички времена, в който естествено е партизанският командир, „Големият напън”(1981), „Великият транспорт”(1983) и „Обещаната земя”(1986).
      От Булаич щафетата поема Столе Янкович. При него Живойнович играе в „Радополе”(1963), „Народен посланик”(1964), „Партизани”(1974) и „Влакът”(1978), за който е удостоен с наградата за мъжка роля на фестивала в Москва.
      Изключително ползотворно е сътрудничеството на Бата Живойнович и с гения на югославското кино Александър Петрович. Първо се снима в партизанската психологическа драма „Три”(1965), а след това играе в „Бреза”(1967), „Празник”(1967), в шедьовъра „Събирачи на перушина”(1967), получил Специалната награда в Кан, обявен за втория най-хубав сръбски филм на всички времена и очертал тематичния кръг, който по-късно Куктурица ще превърне в своя запазена търговска марка, както и в изключителната екранизация на Булгаков - „Майсторът и Маргарита”(1972).
      Стабилни актьорски изяви Живойнович лансира и във филмите на Радош Новакович - „Поема”(1963) и „Бягства”(1968), Живоин Павлович - „Неприятели”(1967) и „Хайка”(1977), Здравко Велимирович - „Дервишът и смъртта”(1974), „Върховете на зелената планина”(1976), „Доротея”(1981), Стипе Делич - „Сутиеска”(1973), Ватрослав Мимица - „Селски бунт”(1975) и „Бунтът на Тимок”(1983), Горан Паскалевич - „Пазачът на плажа през зимата”(1976), Живко Николич - „Чудо невиждано”(1984), Властимир Радованович - „Ало, такси!”(1983), Боро Драшкович - „Животът е хубав”(1985), Лордан Зафранович - „Падането на Италия” (1981), Бранко Балетич - „Балкан експрес”(1983), Драган Кресоя - „Краят на войната”(1984)...
      Живойнович се представя блестящо и в комедията, независимо дали става дума за екранизации по Нушич - „Доктор”(1962) и „Опечалена фамилия”(1968) на Соя Йованович, за съвременна бурлеска - „Няма проблеми”(1984) на Миливое Милошевич, пародия на уестърн - „С цървули по Дивия Запад”(1967) на Радивое Лола Джукич или за трагикомедия - „Буре с барут”(1999) на Горан Маркович, психологическата драма му се отдава най - вече под режисурата на Жика Митрович - „Сигнали над града”(1960),„Ножът” (1967) и „Братът на доктор Омир”(1968), на Сърджан Драгоевич - „Рани” (1998) и Мирко Лазич - „Произведено в Югославия”(2005). За класата му в мелодрамата е достатъчно да посочим само ролята на дядото в блестящия „Птичето, което не излетя”(1997) на Петър Лалович, докато военната и партизанската суперпродукция просто не могат без него, независимо дали става дума за епопея като „Сутиеска”(1973) на Стипе Делич и „Партизани”(1974) на Столе Янкович , за психологическси трилъри като „Двоен обръч” (1963) на Никола Танхофер или приключенските опуси на Хайрудин Кървавац - „Диверсанти”(1967), „Мостът на кота 612”(1968), „Валтер брани Сараево”(1972) и „Партизанска ескадрила”(1978) и Александър Джорджевич - „Завръщането на отписаните”(1976).
      Разпадът на Югославия сварва Живойнович на снимките на „Косовската битка”(1989) на Здравко Сотра. Най-голямата звезда на федерацията без колебание подкрепя политиката на Свободан Милошевич, насочена към наказване с военни срледства на бившите съюзни републики и етническото прочистване в проблемните зони на Босна и Хърватска. А това води до гражданска война, разпад на бивша Югославия и падането на самия Милошевич от власт през 2000 г.
      Нещо повече - Бата Живойнович приема да играе в много хуления през 1996 г. знаков опус „Хубаво село, хубаво гори” на Сърджан Драгоевич. Човекът, който в най-висша степен е проявление на националния сръбски характер в киното на зарпадната ни съседка, звездата, партнирала на Юл Бринер, Орсън Уелс, Ричард Бъртън,Род Тейлър, Курд Юргенс, Харди Крюгер, Франко Неро, Уго Тоняци, Жозефин Чаплин, Мимси Фармър и двукратно на Сергей Бондарчук, застава зад патриотарската кауза на Милошевич. Подкрепя социалистическия сръбски лидер (подобно на Петър Слабаков у нас, влязъл в коалиция с БСП през 1994 г. и преживял нейния крах три години по-късно, на Серджиу Николаеску в Румъния, прекарал дълги години на сенаторските банки или на Никита Михалков, превърнал се в апологет на Путин и Медведев), а през 2000 г. става и депутат в Скупщината.
      Това не е изненада за никого, отчитайки неговата огромна популярност и престиж. Сюрпризът идва през 2002 г., когато партията на Милошевич го издига за кандидат-президент на Сърбия, тъй като патронът е в затвора в Хага. Той губи надпреварата от Воислав Кощуница, същият, който на следващата година го награждава за заслуги към родината по повод неговата 70-годишнина...
      Велимир „Бата” Живойнович си остава водещ актьор - след като е бил председател на Съюза на сръбските филмови дейци и директор на филовия фестивал в Сопот и е демонстрирал несъмнен организационен и продуцентски талант. И днес, на 75, той продължава активно да работи, а филмографията му набъбва до 265 филма, като последните му две изяви са съответно в минисериала „Селяни”(2007) на Драгослав Лазич и „Хартиеният принц”(2008) на Марко Костич!
      Той е най-популярния сръбски артист и у нас, независимо че напоследък сръбски филми почти не се внасят в България.
      Горещият прием на „Буре с барут”, „Рани” и „Птичето, което не излетя”, свидетелства обаче, че Бата Живойнович все още има своя постоянна и вярна родна аудитория, която сигурно вече е забравила политическите му пристрастия, акцентирайки най - вече на поредицата от незабравими превъплъщения, с които заслужено остава трайно в съзнанието й.