Военната проза заема достойно място в творчестовто на Йордан Вълчев. Още в дебютната си книга „Боеве“ той отразява искрено и непосредствено стълкновенията в края на Втората световна война. По-късно интересите му към баталната белетристика ще го отведат в гънките на по-близката и по-далечната ни история - „Родихме се змейове“, „Сигнали за атака“, „Отстъпление няма“, но тъй като в тях се разглеждат комплексни проблеми, свързани с концептуални изводи за нашето историческо развитие, е резонно тези произведения да се обособят в отделен цикъл, за да се открои присъствието на писателя именно с „Боеве“.
      С този сборник от 1946 г., когато е само 22-годишен недипломиран юрист, издание на прочутото издателство „Хемус“, Вълчев се представя смело пред българската читателска публика, независимо че публикува още от ученическите си години - от 1939 г. в „Литературен кръг“.
      Това е дебютната му книга, излязла на 20 декември 1946 г., която му спечелва по-късно авторитет в нашата литература, но и която има основана заслуга за последвалото 10 годишно красноречиво мълчание, „уплътнено“ в Куциян - в началото на 1947 г., докато Вълчев е в Мелник, се пристъпва към конфискация на изданието, на връщане оттам той е арестуван в Пети участък на Дирекция на милицията и е „депортиран“ за Куциян, където пребивава до март 1949 г.
      Сборникът от 14 разказа се появава в един особен и неповторим обществено-културен контекст. Вълчев осезателно заявява своето присъствие в литературата ни на предела на две епохи. Той има шанса да направи дебюта си много млад и още с него да попадне на прицела на култовско-догматичната критика.
      Днес този сборник се чете с подчертан интерес и непресекващо внимание. В него личи оформеният писател, зрелият реалист, майсторът на баталните сцени и драматичните човешки преживявания и чувства, хуманистът и реалистът на фронтовия живот.
      Тук се крие и експлозивът за догматичната критика, която не е съгласна в тези разкази да има излишен натурализъм, като описания в „Тормачаерде-кръглата гора“: „Забравил си всичко и говорът не си спомняш как беше точно. Ръцете кални, с дълги черни нокти, дрехите разкъсани. Често пъти само с един ботуш, защото ботушите ни много скоро се разкапват.
      У тебе единствено оръжието си е старателно изчистено - по стар навик и от страх, че без него ще си още по-безпомощен. По тебе освен кал, има още петна от съсирена кръв и какви ли не мръсотии, насъбрани по търкалянето по полетата“ (стр.46-47) или в отпадналия от второто издание от 1981 г. изобличително-пацифистичен разказ „Месо“: „Кой е прав? - Никой не може да ми каже, виждам само полето с труповете, двете очи, които ме гледаха... мене ме е страх, че няма да ме познаят. Аз не съм същият.Какво съм вече не знам.Страх ме е най-вече от моите деца.“ (стр.105 ), да вижда в германския офицер не само враг и убиец, но и храбър воин и обикновен човек със своите интереси, страсти и слабости („Боеве“, „Духове“), да се описва оскотяването на човека на фронта, мародерството: „Намери пари, портмонета, кърпи и какви ли не дреболии... Гледаше да се докопа до германците. Те бяха по-богати и често из техните дрехи се намираха скъпи часовници или перодръжки със златни пера".(стр.63 от „Мародери“), да се примири с отсъствието на „освободителния устрем и антифашисткия патос на Отечествената война“. А в противовес зазвучават крамолни и неудобни въпроси за безсмислието на войната, за нейната отвратителна същност: „Пешо се смъкна и седна на земята, изтощен от умора и от своите бълнувания.
      - Кое ни избива нас, хората бе, господин поручик, кой какво е направил?
      Ротният командир гледа тоя сиромах, усеща как те двамата се изправят самотни в унгарската пуста и се питат кое избива хората. („Пешо“, стр. 38), поради което рецензентът К. Проданов - Константин Петканов с прискърбие ще обобщи: „В разказите на Вълчев има душа, но няма дух и това е най-страшното.“¹.
      „Боеве“ е стабилно изграден и непоколебимо защитен в идейно-философско отношение сборник. В него е отразена по един възхитително честен начин гледната точка на редовия войник и офицер, сражаващи се в една непонятна за него война.
      Той следва традициите на българската и руската батална проза (Йовков, Петканов, Страшимиров, Толстой ) - що се отнася до разкриване героизма на обикновения войн и проявата на най-ценните и харизматични черти на националния дух при изтъкване антихуманната природа на войната.
      „Боеве“ е антипод на „Втора рота“ (1949), така както са антиподи в мисленето, поведението и гражданската си позиция Вълчев и Павел Вежинов.
      В „Боеве“ е налице органическо неприемане на войната, колкото и справедлива да е тя, интерпретира се като извечно зло, травмиращо човешкия дух.
      Прозаичният герой на Йордан Вълчев - неговото alter ego и основен участник в кърваво-драматичната преживелица, чувства екзистенциална самота, уязвимост и индиферентност в средата, в която действа. Той е свидетел и регистратор на един разпадащ се и атомизиран свят, свят на ожесточения и омраза, в който нестандартното и хуманно мислене се възприема с почуда и подозрение.
      Вълчев съзнателно игнорира водещата роля на помощник-командира и по този начин умишлено изоставя един силен коз, който би могъл да използва като индулгенция на идеологическа праволинейност.
      А точно така постъпва Павел Вежинов, заради което получава похвала и подкрепа от Емил Петров, екзекуторът на Йордан Вълчев: „На Вежинов се е удало да разкрие не външно, а чрез жизнени и убедителни художествени образи историческата правда на Отечествената война, нейният антифашистки освободителен характер.“².
      Почувствал нестабилна почва под краката си - особено след краха с романа „Синият залез“ (1947), Вежинов бърза да изтрие от безупречната си биография петното на упадъчен автор с „Втора рота“. Обективно погледнато „Втора рота“ си остава конюнктурно, нагласено и режисирано произведение, въпреки интересната интрига, жизненият втори план и добре пресъздадените масови и батални сцени.
      Повестта куца именно там, където писателят е бил принуден да направи компромиса - „в идейната й избистреност“. Колкото и да се мъчи Вежинов, поручик Манев си остава един добре конструиран, безупречно функциониращ, но изкуствен, измислен „идеално обобщен“ образ, призван да бъде не само око на партията, но и да разреши всички възникнали конфликти на фронта.
      В този аспект "Боеве" намира допирни точки по-скоро със сборника разкази на Ивайло Петров „Кръщение“ (1954 ) и то по линията на безхитросното, безкомпромисно и реалистично претворяване ужасите на войната.
      Йордан Вълчев тръгва на осъзнат риск, по офицерски, в атака пред ротата, срещу системата от стереотипи и щампи, установила се около набъбналата военна проза.
      Той изобличава с хемингуеевски патос абсурдността на войната в „Детето“ („кърваво и безсмислено дело, в което българският народ е хвърлен против желанието му от някаква тъмна, аморална и противонародна сила, която не го пита, а го кара да се бие, да убива и да мре“, според Емил Петров³.), майсторски преодолява противоречията между т. н. окопна и щабна правда, тъй като самият автор е на първа бойна линия, в челните окопи, налага своя субективна гледна точка при пресъздаване на събитията, критикува подчертано критично недъзите и слабостите на фронта.
      В сборника се чувства волния дух на вътрешно свободния, идеологически необременен творец, несъобразяването му с налагащите се клишета и стереотипи.
      Това му позволява да улови огненото дихание на живия и противоречив живот в преломните 1944-1945 г., да опише сраженията с таланта на експресионист, да извае от натура автентични характери - Аначков, да проникне деликатно и уверено в интимното битие на унгарските си герои Божика и Жужика.
      Йордан Вълчев храни симпатия и любов към обикновените унгарци, към действията на изпълнителните войници. В „Боеве“ няма да открием изобличителни страници, насочени срещу сръбския шовинизъм и мегаломания, характерни за романа на Иван Мартинов „Драва тече през славянски земи“ (1946), но липсва и вътрешната убеденост на основния прозаически герой - Йордан Вълчев, явяващ се същностен структуро-определящ и идейно-смислов център на сборника, даващ основание той да се възприеме по-скоро като цикилизиран роман.
      В тази насока са интересни обобщенията на Емилия Прохаскова, имащи отношения и към „Боеве“, схващан като преход от „чистия сборник разкази към своеобразната повест, като свой път към бъдещите романи. Това не е само междинна фигура или степен на овладяване на по-големия жанр. Това е нова белетристична форма, еластична, динамична и жизнеспособна.“⁴.
      Така „Боеве“ влиза в конкуренция за място в националната ни литературна традиция, чийто архетип са „Разкази“ (1917-1918) на Йовков и „Вихър“ (1922) на Страшимиров, но и чийто забележителен предшественик е „Морава звезда кървава“ (1934) на К. Петканов, в които са обезсмъртени патриотичният подем и стремителното настъпление на освободителната българска армия по полетата на Добруджа, Македония и Тракия, изключителният героизъм и саможертвеност.
      В „Боеве“ отсъства ентусиазмът, ценностният мотив, причината, заради която войникът пролива кръвта си в унгарската пуста.
      Малко е да се каже, че подобна позиция е неконформистка.
      Тя е необичайна и скандална. И до смъртта си писателят се отнася резервирано към участието на българските войски в Отечествената война, плод на което е и неговата предизвикателна статия „Ще проговориш ли ти, Първа българска армийо?“ („Век 21“, 1990, бр. 6, стр. 4).
      А на времето творческата му позиция предизвиква с редки изключения, какъвто е К.Петканов: „Човешкото сърце е дълбоко наранено, човекът е пушечно месо.Разказите му имат скромното предназначение да надникват в душата на младия човек, която с право бихме нарекли душата на света“.⁵) гняв, злоба и остракизъм.
      Интересно и любопитно е да се отбележи, че критическите отзиви не отделят приоритетно място за естетическите качества и художествените постижения на писателя.
      Акцентира се на идеологическата простъпка със съзнателното пренебрегване каноните на прословутия соцреализъм.
      Печално е, че покрай идеологически цензори и слепи изпълнители на партийни указания като Иван Вандов⁶, рязко негативна позиция към сборника заемат и мастити интелектуалци като Павел Вежинов, Стоян Каролев, Емил Петров.
      При Вежинов, бъдещият сценарист на епопеята „Зарево над Драва“ (1974) става дума не само за нагаждане, но и за изкупуване на минали грехове.И все пак е трудно днес да се чете безпристрастно статията му „Военните разкази на един млад писател“⁷, шокираща не толкова със своята конюнктурност - да обвинява беззащитен творец в същите грехове, в каквито е изобличен и самият той, колкото с липсата на колегиалност и интелектуална етика: „Авторът не е обрисувал дейността на помощник-командирите и войнишките активи“, поради което „става съвсем ясно, че войната... не е отразена в нейния истински смисъл“.
      Павел Вежинов произнася жестока и несправедлива присъда, застраховайки се идейно и предпазвайки се от евентуална конкуренция. За което е и възмезден - докато Вълчев работи по 72 часа в мина „Куциян“, той за „Втора рота“ получава Димитровска награда.
      Подчертано изобличително звучи и присъдата на Стоян Каролев⁸: „Преди всичко прави впечатление, че у нас престанаха да се появяват грубо реакционни книги, като „Боеве“ на Йордан Вълчев, където Отечествената война е изобразена като жестоко и вредно дело за нас, българите.“
      Не по-малко смущаващи са категоричните констатации на Емил Петров в неговата статия „В плен на реакционните идеи и натурализма“.⁹ Заглавието й плаши със своята категоричност, безкомпромисност и ригоризъм. Такава е тя и в своята същност. Според Петров първородният грях на Йордан Вълчев е, че представя Отечествената война като едно „безчовечно, кърваво и безсмислено дело“, че авторът на „Боеве“ е съвършено чужд идейно и емоционално на освободителния устрем и антифашисткия патос на Отечествената война". За критика е недопустима грешка младият белетрист „да търси отговор - на вълнуващите го въпроси (б. м.) - в областа на абстрактните общочовешки нравствени принципи“...
      Не по-малко зловеща и неправдоподобна е оценката му за светогледа на писателя Вълчев: „...с разказите си Йордан Вълчев изразява настроенията и схващанията на оная част от нашето офицерство, възпитавано преди 9 септември 1944 г. в реакционен, антидемократичен дух, която, участвайки в Отечествената война, не може да разбере историческото значение на задачите, които тая война осъществяваше.“
      Мъчително е да се анализират подобни обвинения, имащи в буквалния смисъл на думата съдбоносно значение за писателя. Дори естетът и олимпиецът Богомил Райнов се включва в прецизно осъществената разправа с префинен прокурорски тон, подлагайки на жестока критика „Боеве“: „В областта на литературата извънредно типична проява на мракобесие е книгата „Боеве“ на Йордан Вълчев. В тази книга Вълчев се е заел с нелеката задача да докаже, че Отечествената война е била безсмислена и жестока. Той описва например как нашият войн се среща с фашиста, за да установи: "Колко е страшно да погледнеш противника очи в очи, и той тебе - до лудост виждаш, че и двамата сте еднакви. „Ако Вълчев говори за себе си, той безспорно е прав - между него и фашиста няма съществена разлика - те идвамата са еднакви. Но не тази проста истина е искал да изрази авторът, но да оклевети като безчовечна свещената и справедлива борба на нашия народ срещу хитлеристките поробители.“¹⁰.
      Сякаш истинските критерии се обръщат с главата надолу и новите законодатели в литературния живот нямат други аргументи освен инсинуациите и репресиите.
      Ще минат години. Йордан Вълчев ще бъде реабилитиран. Като лош далечен спомен ще останат в съзнанието му цитираните оценки и последвалите страдания в Куциян, Плевен, Калояновец. Ще се появят второто и третото издание на „Боеве“ - преработени и допълнени от 1981 и 1990 г., съвпаднали по време с преоценката на сборника, със заемането на полагащото му се място в българската военна проза, осветяваща събитията от 1944-1945 г., в редицата на такива нееднозначно възприемани произведения като „Майчини ръце“ (1945) на Иван Мартинов, „Иван и неговите другари“ (1949) на Димитър Чавдаров-Челкаш, „Кръщение“ (1954) на Ивайло Петров и „Митьо от Равногоре“ (1954) на Рангел Игнатов.
      Това ще бъде санкционирано в „Очерци по история на българската литература след 9.9.1944 г.“, кн. 2, където не без апломб ще се посочи, че „По-големият брой повести и разкази за Отечествената война са обикновени илюстрации, свидетелства за героизма на нашата армия, описания на военния бит и взаимоотношения на бойците и командирите, страдат от тематична ограниченост и художествено са незрели. Изключение правят двете повести на Павел Вежинов („Втора рота“ и „Златан“ - б. м.), разказите на Йордан Вълчев, Ивайло Петров, Димитър Чавдаров-Челкаш и някои написани по-късно произведения, като романът на Богдан Глогински „600 небръснати мъже“, в който изпъква изключителността на конфликтите и изключителната обстановка на фронта, като разказите на Рангел Игнатов „Митьо от Равногоре“, които очертават съществени психологически промени в българския характер“.¹¹
      Следващата солидна и меродавна оценка за сборника „Боеве“, с която той напълно се интегрира в българската батална литература, принадлежи на Александър Йорданов.
      В своята полемична статия „В онези години“ той ясно и категорично преоткрива за художествената ни литература „Боеве“. Според Йорданов „неговата тема са страданието и ужасът на войната. И като контрапункт човешката милост. Йордан Вълчев не можеше да гледа войната с поетични сетива. Сам участник в нея, той потърси това, което липсваше дори и на фронтовите снимки. Той не се интересува от характера на войната, нито пък се възхищава от победите. Търси истината за човека, внушава ни, че войната е част от човешкото битие, но истинският живот е след нея, когато „новото“ време ще бъде бременно със спомена за станалото“.
      Изследвачът точно е разкодирал и кредото на писателя, защитено блестящо в „Боеве“: „Неговата мисъл е: дори и „най-справедливата“ война е в дълбоката си същност нехуманна, античовешка.“¹².
      Плодотворни и ценни наблюдения върху сборника осъществи и Сава Василев в „Персоналистът-законодател“.
      Василев е прав, когато твърди, че Вълчев е продължител на Йовковите хуманистични традиции във военната ни белетристика, а особено оригинална е находката му, че Павел Вежинов, виновникът за последвалата концлагерна одисея на Вълчев вижда в „Боеве“ сигналите за атака за естетическото овладяване на бъдещето, преди да е усвоено настоящето чрез нормативните ограничения на социалистическия реализъм, тъй като „По новата страница на литературата трябва да се пише с нов почерк, а това означава прегрупиране на редиците. Ще трябва да мине време, за да се осъзнае колко труден, но и премерен е бил рискът да се прави по модерен и абсолютно ненатрапчив начин литература не само от живота, а и от литературата.“¹³.
      Вежиновата позиция, елиминираща опасен конкурент, днес е осъдителна, но преди 60 години е повече от логична. И типично българска.
      Открояването на принципните постижения на литературата ни, посветена на Отечествената война е повече от наложителна. Абстрахирайки се от минали величия и слава е ясно, че суровата проверка на времето е издържана само от двата сборника - „Боеве“ и „Кръщение“. Повестите на Павел Вежинов закономерно ще заемат мястото на най-добрите представители на класово-партийния подход, изживян и преодолян, но необходим, за да напомня и за другата гледна точка, през която се фокусира подвига на войника и офицера в края на Втората световна война.

---

Библиография:

¹ Константин Проданов (Петканов), „Йордан Вълчев, „Боеве. Разкази“, сп. „Балкански преглед“, г. 2, кн. 1, стр. 78 [горе]
² Емил Петров, „Укрепващо реалистично майсторство“, в книгата „Поезия и псевдопоезия“, С., БП, 1956, стр. 131 [горе]
³ Емил Петров, „В плен на реакционните идеи и натурализма“, цит. книга, стр. 113-118 [горе]
⁴ Емилия Прохаскова, „Проблеми на една литературна година“ /Наблюдения върху прозата/, сп. „Литературна мисъл“, г. 14, 1970, кн. 2, стр. 89 [горе]
⁵ Константин Проданов (Петканов), цит.статия, стр. 77 [горе]
⁶ Иван Вандов, „Против някои вредни и упадъчни прояви в нашия културен живот“, сп. „Младеж“, 1947, кн. 11, стр. 20-21 [горе]
⁷ Павел Вежинов, в-к „Литературен фронт“, г. 3, 1946, бр.92(6), стр. 4 [горе]
⁸ Стоян Каролев, „За някои черти на съвременната ни художествена литература“, в-к „Литературен фронт“, г.4, 1950, стр.1-2 [горе]
⁹ Цит. книга [горе]
¹⁰ Богомил Райнов, „Против изкуството на империализма“, С., БП, 1952, стр. 400 и сл. [горе]
¹¹ Елка Константинова и Кръстьо Куюмджиев, „Очерци по история на българската литература след 9 септември 1944 година“, С., БАН, 1980, стр. 229-230 [горе]
¹² Александър Йорданов, в-к „Литературен фронт“, г. 44, 1989, бр. 51, стр. 3 [горе]
¹³ Сава Василев, „Персоналистът законодател“, „Литернет“, 20.12.2005, №12 (73) [горе]