Няма да е пресилено ако се каже, че киното роди романиста Владо Даверов. Той вече имаше регистрирани постижения в късата проза - в разказа - "Имена на жени" (1985) и новелата - "Много дни до есента" (1987), но именно феноменалният успех на баладата "Вчера", излязла в началото на 1988 г. по негов сценарий и под режисурата на Иван Андонов и последвалата сполучлива новелизация на тази качествена драматургия през същата година роди и романиста Владо Даверов. Работата му като сценарист по някои от най-добрите български филми - "Живот до поискване" (1987),"Вчера" (1988), "Делото" (1990), "Нощта на самодивите" (1994), "Суламит" (1997), "Двама мъже извън града" (1998), оказва благотворно влияние върху формирането, развитието и експонирането на основните характерни особености на романиста Даверов.
      Преди всичко неговата проза е четивна, атрактивна и лапидарна. А е изпълнена с тревожни прозрения и хаплив хумор, както и с градивно-критичен патос. Кондензираността й се усети като основно нейно качество още при срещата с "Вчера". Бе истинско удоволствие да се чете този кратък изповеден роман, събрал в краткия си обем болките, копнежите, илюзиите и надеждите на нашето поколение на "децата на цветята", израсло с песните на "Бийтълс" и сблъскало се с лъжите и фалша на комунистическото общество в края на 60-те години в елитната езикова гимназия за призвани, оказала се микромодел на тогавшния ни социум, в който срамните тайни старателно се прикриват, а за бунтарите и неконформистите като Иван просто няма място сред избраните щастливци на съдбата.
      Енергията, натрупана с "Вчера", бе успешно впрегната при писането на следващия важен Даверов роман "Кенеди" (1992) - един прекрасен и недооценен на времето микроепос, в който нагарчаше спомена за задушната атмосфера на 60-ти години и за трагичната съдба на българския Кенеди-Борис Митов Мандов, убит зрелищно-кинематографично от репресивните органи на властта, погребал идеали и мечти в един предварително пропаднал и безсмислен живот.
      На драматичните конвулсии на първите демократични години Владо Даверов посвети "Възторжен и див"(1996), в който чрез съдбата на главния си герой Амадеус Кръстев, предпазливо лансира песимизма си относно успеха на демократичните реформи у нас, най-вече заради съмнителното реноме на лидерите, които ги провеждаха. Даверов бе и един от първите ни прозаици, директно разкрил обвързаността на политическата класа у нас с подземните босове, които в името на сенчестия си бизнес я управляват дистанционно и безскруполно като марионетки.
      Много болка и тъга имаше и в следващия му иначе написан с увлечение и любов, нежно-изповеден роман "Ангели небесни" (1998). В него Даверов бръкна в една от болезнените и трудно лечими социални рани-наркоманията. Първото впечатление след прочита на книгата е за удивителната прилика с култовия "Трейнспотинг" на Ървин Уелш. Сходни образи и съдби, аналогично трагични колизии.
      В "Ангели небесни" откриваме ефектно поднесен стил, мотивирани сюжетни ходове и непосредствено разкрити като психология и житейска правда образи. Групата на Бъни, Мони, Анжелина, Радо, Роберта, Теди и Тодо, само привидно напомня хипарска комуна. Историята, макар и закъсняла, и у нас се повтаря като трагифарс, завършвайки с окървавени трупове и емиграция.
      В сравнение с "Арсения" на Александър Томов, излязъл през същата година, атмосферата не е толкова подтискащо-мрачна, но и в "Ангели небесни" се чувства вътрешното напрежение и стагнация, характерни за България от края на 1996 и началото на 1997 г., когато държавата ни действително не бе сред най-привлекателните кътчета за живеене.
      Героите на Даверов, ако и да произхождат от софийския хайлайф, са неудачници, неприспособенци и аутсайдери. Те се гърчат и изтезават в наркотично опиянение на фона на връхлитащата ги обществена катастрофа и тяхната трагична съдба е поредното доказателство за границата, до която е възможно да стигне личността в стремежа си да се забавлява и да избяга от реалността. Всъщност драмата на Даверовите наркомани е свързана с изкривената им и липсваща ценностна система. Тяхната конфронтация със социума достига до пароксизъм и себеразрушаване, без те да разполагат с ефективната съпротивителна сила на днешни последователи на Ницше и Шопенхауер.
      Резигнираща тъга изпълва и дилогията "Животът на другите"(2003)-особно чрез образа на Съдията, останала малко встрани от сериозното критическо внимание, независимо от очаквано постигнатият от автора й търговски успех.
      Така закономерно дочакваме появата на последния Даверов роман - "Господин директорът на пристанището"(2006), изд. на ИК "Библиотека 48" и на университетското издателство "Св.Климент Охридски". Отново краткия обем на сюжета-само 162 страници - е сред основните му качества Той е стегнат, динамично и увлекателно написан, изпълнен е с горчив хумор и е изграден като микс между пародия на черен роман, политическа сатира и психотрилър по нашенски. Даверов демонстрира отличните си познания за родната ни народопсихология, ситуирайки действието на своята псевдокримка в Белене-място знаково и символно за всеки българин - и с легендарно-мистичния си със своите жестокости някогашен комунистически концлагер, и с вечно строящата се, замразявана и отново пускана за строеж атомна електроцентрала. Образната система на повествованието е камерна.
      Действието се върти основно около съдбите на католическия викарий на църквата "Свети Павел"Антонио Карпенков, кметът на Белене, господин директора на пристанището Борис, оставен на доизживяване доносник на ДС и съперник за сърцето на попската икономка и местна Месалина-мадам Цвети, лекарят Бодрос Гарабедян и митично появаващият се като пратеник на съдбата и на централната власт в София вицепремиер, винаги минаващ на път за Брюксел и ЕО през селището и държащ връзка с корените си, оказвайки се втори братовчед на кмета... Романът е обрамчен с трупа на същия този легендарен зам.министър-председател -далечна алюзия за удавянето през 1992 г. на Илко Ескенази.
      Първоначално се оказва, че останките не са негови, но на финала, след приключилото тържество в подкрепа на вездесъщата АЕЦ и на бъдещия спортен феномен-бадминтона, става ясно, че може би в река Дунав наистина плува трупа на мъченика-вицепремиер. В този аспект е уместно да посочим, че на Даверов се удава да пресъздаде удачно не само спотаения ужас, но и съспенса и , типично родната макабристка атфосфера, изпълнена с подозрения, страх, примирение пред фатума и вяра в предопределността на съдбата, над която само Господ има пълна власт. "Господин директорът на пристанището" е европейски по дух роман. Не само защото в него се дискутира съдбата на атомната ни електроцентрала, или пътя ни към Европа, по който трябва да усвоим както ценностите, така и тамошните хитрини. Европейското го откриваме и в универсалната трактовка на основните персонажи, както и в следване традициите на европейската гротеска и сатира в лицето на Е.Т.А.Хофман, Хашек и Кафка.
      Владо Даверов не се задоволява със създаването на евтино българско криминале. Той търси универсалните измерения на родния ни обществен и житейски абсурд, вярвайки искрено, че съдбата на неговите уникални чешити е сакраментално свързана с голямата политика и с глобалното развитие на света, при което винаги ще има място за проститутки, доносници, блюстители на морала, политически въжеиграчи и мечтатели за по-добър живот...
      Така тази толкова българска книга "Господин директорът на пристанището" изведнъж се оказва входния билет на родната белетристика към европейската романова магистрала. И това е поредната заслуга на един от най-талантливите ни, оригинални и популярни родни романисти - Владо Даверов.

---

Владо Даверов, "Господин директорът на пристанището", ИК „Библиотека 48“, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2006