Борислав Гърдев

рецензии

Литературен клуб | публикуване | страницата на автора

 

 

В търсене на Черната далия

 

Борислав Гърдев

 

 

      Признавам си, че гледах последния филм на Брайън де Палма „Черната далия“ (2006) с леко притеснение.
      Не за първи път свръх очакванията ми са се сблъсквали с грозната реалност от крайния резултат, а де Палма може да предложи както безспорни шедьоври като "Белязаният" и "Недосегаемите" или атрактивни хитове като "Мисията невъзможна", така и тъжни провали като "Змийски очи" и "Фаталната жена".
      Сега вече е ясно, че с екранизацията на първия роман от "Лосанджелиски квартет" на Джеймс Елрой от 1947 г. (вторият - „Поверитерно от Ел Ей“ бе великолепно претворен от Къртис Хенсъс през 1997 г.) Брайън де Палма не успя да осъществи голямото си завръщане в киното.
      Остава утехата, че това е най-скъпата американска продукция, снимана у нас, с която бе открит тазгодишния кинофестивал във Венеция, че в него се снима канадката от български произход Миа Кишнер, че по време на снимките звездите Джош Хартнет и Скарлет Йохансон станаха гаджета и че магьосникът-сценограф Данте Ферети превърна пернишкия "Дом на културата" в полицейски участък, досущ като тези в Града на ангелите.
      Това обаче не е достатъчно за режисьор от класата на Де Палма.
      Размишлявайки за талантливия му полууспех, стигнах до извода, че основната причина е в драматургията, която пък е кръвно обвързана с литературната първооснова на Елрой.
      В интерес на истината сценаристът Джош Фридман се е постарал да съзаде напрегнат, суров и драматичен филм и доколокото е можал е изчистил повествованието от така познатите специалитети на писателя като многословието и излишните сюжетни линии.
      В края на филма обаче спектакълът, иначе издържан в добрите традиции на черното кино и психотрилъра, започва да буксува и важни сюжетни обстоятелства, както и съдбата на възлови герои трябва да бъдат онагледени и преразказани (Кой убива Елизабет Шорт? Как загива Лий Бланчард?), а не внушени и показани.
      Де Палма не е успял да запази равномерен темпоритъма на сюжета и вместо чист трилър, есенцията на развлекателното кино, ни поднася преразказ по картинка за бавноразвиващи се .
      Опасенията ми, че няма да се пребори с прозата на Елрой, се оказаха повече от основателни.
      Когато трябва да снима грандиозни спектакли, в които водещо е действието, де Палма е незаменим и постига категорични успехи - "Белязяният", "Незосегаемите".
      Трътне ли към излишно психологизиране и ровене в човешките пороци и тайните кътчета на душата, той излишно издребнява, увлича се в детайлите, убива темпото на сюжета и филмите му се превръщат в зле скалъпени зрелища - "Змийски очи", "Фаталната жена".
      Точно такъв е проблемът и с "Черната далия"
      Не е успял да се пребори с клопките и подмолните течения на романа на драматургическо ниво, де Палма хвърля усилията си за убедително пластично-визуално изграждане на своята творба.
      Тук той постига категоричен успех. И не може да бъде иначе, когато сценографията му е дело на Данте Ферети, зад камерата е Вилмош Жигмонд (незабравима е мрачно-подтискащата атмосфера на нощния следвоенен Лос Анджелис, която той успява да пресътвори на екрана), а проникващата в подсъзнанието ни музика е написана от Марк Ишъм.
      Покрай визуалния блясък режисьорът е успял да подбере и добър актьорски екип за своя филм, но и при кастинга и работата с него резултатът е неравен.
      Той залага на водещите звезди Джош Хартнет-Дуайт Бъки Блейкърт и Скарлет Йохансон-Кей, но се оказва, че двамата не могат да надскочат рамките на амплоато си, с което сме свикнали.
      Хартнет лансира поредната си версия на млад, неопитен, но амбициозен профи, който след сблъсъка си със сурвоия живот помъдрява и узрява, а Скарлет Йохансон е отново русокоса, пресметлива и празноглава фурия, която е готова на всякакви компромиси, за да се измъкне от бедността и получи шанс за състоятелно съществуване.
      Затова не се учудваме, че приятните изненади ги поднасят характерни актьори от втория план, които не само уплътняват действието, но и чрез чиито усилия усещаме сенцията и магията на киното.
      Такъв е Аарон Еркхарт, получил шанс чрез образа на Лий Бланчард да докаже, че е много подценяван актьор с огромен потенциал, или Фиона Шоу, която на финала направо "открадва шоуто" с проникновената си изява на подтисканата и унизена откачалка Рамона Линскот.
      Миа Кишнер като Бети Шорт демонстрира не само сексапил, но и искрен драматизъм, но за нея просто няма достатъчно екранно време, докато Хилари Суонк като Мадлен Линскот, ако и да прекалява с демоничната си кучешка усмивка, отново еспонира върхова изява, напомняща легендарната й боксьорка от „Момиче за милион долара“.
      При окончателната рекапитулация посочвам, че "Черната далия" съвсем не е такъв безнадежден провал, с каквито ни заливат ежедневно програмите по нашите кабелни телевизии.
      Това е сръчно, почтено и добре направен филм, дело на един от опитните майстори на Холивуд.
      Но то не е достатъчно, за да се превърне в киноявление, във водеща творба на седмото изкуство.
      „Черната далия“ си остава в сферата на чистото забавление, с неизбежните кусури и недостатъци.
      Към него можеше и да сме още по-снизходителни, ако не беше дело на де Палма.
      Но тъй като един от водещите постановчици на Холивуд се е издънил неприятно, наше задължение е да не мълчим и прикриваме слабостите му.
      Ако искаме от същия режисьор в бъдеще да гледаме отново незабравими заглавия като "Недосегаемите" или „Пътят на Карлито“...

 

 

 

 

---

 

 

„Черната далия“ („The Black Dahlia“), САЩ/Германия, 2006, реж. Брайан Де Палма, с: Джош Хартнет, Скарлет Йохансон, Хилари Суонг, Миа Кишнер

Електронна публикация на 04. ноември 2006 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]