Големият британски историк Пол Джонсън отделя 20 години за създаването на прочутата си трилогия – „Интелектуалците” (1988), „Творците” (2007) и „Героите” (2008).
Като се замисля, този негов цикъл от проникновено написани и често защитаващи иконоборчески тези очерци и есета, изпипани от голям майстор – мислител, се нареждат сред най-ценното в неговото обемно и ценено творчество.
Всъщност с есетата си (доказвайки пагубната роля на идеите за съдбата на хората в „Интелектуалците”, възвалявайки креативния гений на призваните в „Творците” и търсещ проявите на героичното от библейсике времена до наши дни в „Героите”), той продължава в друга плоскост търсенията и достиженията си от фундаменталните му трудове „Съвремеността”(1983 – 1991) и „История на американския народ”(1997).
Джонсън е изследовател от старата гвардия. Той е консерватор-традиционалист, възпитаник на „Оксфорд“ и привърженик на политиката и реформите на Роналд Рейгън, Марагарет Тачър и Джордж У.Буш.
Познава отлично материята, с която работи, но винаги защитава и своите собствени възгледи, които не винаги се харесват от цялата четяща аудитория.
Той обаче е почтен с публиката си, не крие пристрастията си и винаги страстно, аргументирано и темпераментно ги отстоява.
Захващайки се с героите, той търси в тяхно лице не толкова свръхчовешката им същност, а качествата, с които са подпомогнали общественото развитие и са допринесли за просперитета на своята страна, независимо дали става дума за съсредоточване около четири възлови проблема, с които трябва да се занимава през мандата си администрацията на Рейгън и Тачър или въпросът е как до бъде озаптен и победен авантюриста Наполеон Бонапрат, плашещ европейското статукво, с чиято тежка задача се заема херцог Артър Уелингтън...
Както и в другите си две книги от поредицата, и в „Героите” структурирането на материала и подборът на главните действащи лица е подчинено на строги субективни критерии.
Героите са преимуществено от библейската, англо-американската и западноевропейската история.
Пол Джонсън следва заветите на Кенет Кларк и съсредоточава усилията си в героизацията предимно на Запада, като същевременно осъществява и трудно защитими концесии.
Той се занимава с дьо Гол, но в контрастната му конкуренция с Уинстън Чърчил, а пренебрегва победения от Уелингтън Наполеон, защото бил диктатор, виновен за смъртта на пет милиона души...
Същевременно смята корсиканския император за родоначалник на диктаторската школа в модерния свят, към която причислява Мустафа Кемал, Саддам Хюсеин, Насър, Мао,Сукарно, Хо Ши Мин, Сталин, изключвайки от сметката чилийския генерал Аугусто Пиночет, който за него си остава герой, защото „предотвратява трансформацията на Чили в комунистически сателит” и тъй като „просто съм наясно с фактите”, забравяйки за избитите от режима му хиляди противници, включително и на националния стадион в Сантяго.
Джонсън не робува само на трафаретната героизация, позната ни от Библията и историята, и затова наред с библейските герои Девора, Юдит, Самсон и Давид, акцентира и на полумитичната британка Будика, а редом до великите древни завоеватели Юлий Цезар и Александър Македонски поставя Хенри V, Жана д`Арк, Елизабет І, сър Уолтър Роли, Вашингтон, Нелсън и Уелингтън.
В тази кавалкада от прочути фигури обаче откривам и фрапиращи пропуски – Атила и Чингиз хан резонно отсъстват като източни варвари и сатрапи, но къде е победителят на Атила Аеций?!
И ако за героизма на мисълта в лицето на Лудвиг Витгенщайн или на светската домакиня лейди Памела Бери съм съгласен да чета в захлас, както и да правя успоредни животописи между Ейбрахам Линкалн и Робърт Лий, но се чудя какво търси в този сборник мъченицата Джейн Уелш Карлайл, известна основно с това , че е съпруга на Томас Карлайл, на когото е изпратила за целия им съпружески живот най-малко две хиляди писма?
Така както навлиза в света на шоубизнеса – набързо и на пръсти в „История на американския народ”, и в „Героите” Джонсън обръща внимание на проявите на героизъм под театралния грим в лицето на двете „диви” Мей Уест и Мерилин Монро, като съвсем закономерно държи страната на практичната, талантлива и трудолюбива Мей Уест, работила непрекъснато до 85-тата си година за сметка на разглезената, комплексирана и уязвима Мерилин Монро, отишла си рано от този свят, едва на 36 години...
Логично е сборникът да завършва с груповия портрет на „светата троица”, обуздала руската мечка и разрушила до основи комунизма – Маргарет Тачър, Роналд Рейгън и папа Йоан Павел ІІ.
Това са най-вдъхновено написаните страници в книгата (заедно с тези, посветени на любимеца Ейбрахам Линкълн), които са стоплени и от куриозни и занимателни лични спомени на автора, общувал с такива знаменити световни лидери.
Не се забравя ефектно описаната първа среща на Джонсън и Рейгън, на която притесненият американски президент търси в левия си джоб бележката с името на именития си британски гост, спасяването на прическата на лейди Тачър преди официалната церемония в лондонския „Албърт хол” или ожесточения дебат между двамата на тема бил ли е хомосексуалист Микеланджело в Сикстинсаката капела, довел до отпадането на плануваната от двамата лична среща с папа Йоан Павел II...
В послеслова си „Има ли бъдеще героизмът?” Пол Джонсън прави тъжни констатации за проявите на модерния героизъм, като отчита отстъплението на пълководците и държавниците пред промишлените магнати Карнеги, Рокфелер, Форд и Бил Гейтс, но не пропуска възможността да се възхити на пропуснатата от него героиня от азиатските бордеи Майка Тереза „едновременно и реалист, и идеалист”, както и да формулира четирите основни отличителни черти на героите от съвременността – „абсолютна независимост на мисълта и способността да осмисляме всичко самостоятелно и донякъде скептично, неотклонното придържане към взетото самостоятелно решение, игнориране на медиите, при условие, че нищо не е в състояние да ни отклони от избраното от нас поведение и способността да действаме с непоколебим кураж, винаги и навсякъде, независимо от възможните последици”, тъй като куражът е „най-благородното и най-великото от всички качества, той е единственият задължителен елемент на героизма във всичките му разнообразни и разнолики проявления”.
Написана увлекателно и вдъхновено, с подчертана вътрешна непоколебимост и преведена майсторски и отговорно от Антоанета Дончева – Стаматова, „Героите” на Пол Джонсън е поредното безапелационно проявление на интелектуалната мощ на своя автор и истинска наслада за душата и мисълта на всеки любопитен и мислещ български читател.
---
Пол Джонсън. Героите. Изд. „НСМ-МЕДИА”. София, 2009
Свързани линкове:
Борислав Гърдев, „Творческите пристрастия на Пол Джонсън“
|