„Твоето име е жена“ е роман за любовта, за сложните, противоречиви и деликатни интимни отношения между двама души, които силно се обичат, но и са много нещастни. По своему, както обича да казва Толстой. Защото са от различни светове, с чепати характери, а и тъй като са обсебени от силата на своето его.
      Това е безспорно най-добрият роман на Стефан Кисьов, който за пореден път доказва, че е сред най - перспективните съвременни български белетристи.
      Едва сега примемам безрезервно решението на фондация "ВИК" да го удостои с голямата награда за български роман през 2004 г., когато наистина неговият "Екзекутор" разбуни духовете, но и понеже награждаването му в оспорвана конкуренция предизвика много язвителни коментари.
      Не крия, че изпитвам пиетет и симпатии към творчеството на Стефан Кисьов.
      Не само защото сме почти набори - той е по-малък от мен само с 10 месеца, но и защото в талантливо и оригинално написаните негови книги откривам сюжети, образи, проблеми, както и оригинален начин на трактовката им, които ми харесват и заради които съм готов да следвам творческото му развитие и занапред.
      Първоначално името му се наби в съзнанието ми с неговите пседодокументални кримки в "Литературен вестник", следих и краткотрайните му телевизионни изяви в "Нова тв" и "Европа", четох и част от разказите му, докато накрая се насочих към прозаичното му и драматургично творчество, свързано с пиесата "Гларуси".
      Беспорно Кисьов се насочва към романа като изграден вече прозаик.
      Силни негови козове се оказват лапидарно - лаконичната му фраза, усетът му към детайла и автентично пресъздадедия живот, умелото експониране на мемоарни късове на принципа "видяно и чуто", носещи автентичен аромат на неговата проза, както и безподобното му чувство за хумор, което му позволява постоянно да се подиграва с главния си герой, който почти винаги е неговото алтер его.
      Стефан Кисьов предпочита кондензираната проза, сътворена модерно.
      Той държи да разказва увлекателно и сладкодумно, но без да преследва на всяка цена обсебването на читателското възприятие.
      Това не означава, че романите му не са и фолософски натоварени - най-силно това си личи в "Никъде нищо", или че бягат от проблемите на мъчително проточилия се преход у нас. Напротив!
      Не случайно Христо Бойчев лансира крилатата мисъл, че Кисьов е "един от малкото писатели на прехода, които се опитват да напишат непреходни неща", а в новия му роман "Твоето име е жена" финалът на любовната драма на двамата основни герои съвпада с януарските бунтове от незабравимата 1997 година.
      Същевременно в "Твоето име е жена" Кисьов си поставя за разрешаване и по - сложни задачи - от една страна той обвързва интимните протуберанси на Симеон и Елън с обществените катаклизми в страната, разкривайки опосредстевната зависимост на личното от общото щастие, а от друга се решава на дързък ход да разчупи повествованието и да води паралелно пет сюжетни линии.
      Така по примера на Куентин Тарантино той се стреми да улови динамичния и повърхностен пулс на днешния живот, неговата разпокъсаност и фрагментарност, въпреки че към края на книгата този негов подход започва да намирисва на маниерност.
      Всъщност именно в най-добрия му роман усещам пулсациите на някои кризисни симптоми, които той като добросъвестен и талантлив творец е длъжен да види и овладее.
      Стробоскопично поднесеният сюжет е безспорно свеж и оригинален ход от негова страна, но той по същество маркира неспособността или по-точно нежеланието му да развие нюансирано и в дълбочина втората паралелна сюжетна линия Симеон - Кристин, която би се явила не само контрапункт на водещата Симеон - Елън, но и би подпомогнала цялостното многообразно въздействие на романа.
      Смятам, че французойката Кристин е истинска находка , която със своята чувствителност, зрялост и вътрешна красота по нищо не отстъпва на американката Елън.
      Тя е безспорно звездата на шоуто. Защото е по-експанзивна, по-разкрепостена, по-уязвима, по-витална и непосредствена.
      Но нейните сексуални обсесии, обърканият й личен живот, постоянните й скандали със Симеон, вечно разкрачената й поза между тук - България и там - Унгария, Русия, САЩ, просто ни идват в повече и има моменти - които може би са и съзнателно търсени от автора, в които тя започва да ни досажда.
      Достоен неин съперник е Симеон - двойникът на Стефан Кисьов.
      И ако за образите на Елън и Кристин мога да кажа, че с тях дообогатява галерията от чуждестранни знаменитости, гастролирали в българската литература от времето на Димитър Димов до Емил Андреев днес, то за болезнената и разголваща автопсихотерапия, която си прави с ексхибионистична страст чрез Симеон само заслужава нашите адмирации.
      Позволявам си едно сравнение - в себеразкриването си той като че ли повтаря опита на Марлон Брандо от "Последното танго в Париж", докато финалът на неговата любовна сага със своите екстазни висоти напомня най - хубавите страници на "Аутопсия на една любов" на Виктор Пасков, смятан не само от мен за един от образците на съвременния български роман.
      Точно тук е обаче и другата опасна клопка, заплашваща Кисьов.
      За пореден път в свой роман той дълбае в своите спомени и преживявания, заключени в рамките на 90-те години на миналия век.
      В това няма по принцип нищо лошо.Не е само той авторът, който цял живот пише една и съща книга.
      Но когато във всеки свой роман открито екстраполира образи и конфликти, не само лично преживени от него, но и с неговото открито демонстрирано присъствие, се замисляме дали вече не изпитва дефицит за сюжети и герои.
      В "Твоето име е жена" буквално от всяка страница наднича сянката на някой от предишните му романи - емигрантската линия директно отвежда към "Никъде нищо", историите от Слънчев бряг напомнят "Джубокс" и "Гларуси", а амбицията на Симеон да емигрира в името на любовта си към Кристин ни отвежда към "Екзекуторът".
      Слава Богу, че се е отказал да води американката Елън в резиденция "Бояна", защото спомените за "Не будете сомнанбула" и "Един сервитьор в резиденция "Бояна" щяха да станат прекалено отчетливи и дори неприятни. Смятам, че в този аспект Кисьов трябва да се замисли. Нужни са му нови хоризонти и други стилистични прийоми. В края на краищата преходът приключи за всички ни.
      Крайно време е и той да затвори страницата на 90-те години на 20 век и на своите автобиографични мигновения и да се насочи към чистата и модерна фикционалност.
      Знам, че може и е длъжен да направи тази следваща крачка в своето израстване като художник.
      Затова и в бъдеще ще го подкрепям и ще стискам палци за следващите негови успешни и стойностни романи.
      Които той дължи не толкова на себе си, колкото на многобройните си верни почитатели.

---

Стефан Кисьов, „Твоето име е жена“, ИК „ЕРА“, С., 2007.

Б. а. Този текст е продължение на статията ми "За Стефан Кисьов и трудното пътуване към себе си", публикувана в Литернет на 6.2.2005 г., бр. 2 (63).