На 27 януари се навършват 25 години от смъртта на най-популярния френски филмов комик Луи дьо Фюнес.
      Той почина, ненавършил 70 години.
      По ирония на съдбата коренът му е португалски и аристократичен. Но той предпочита артистичната кариера.
      Завършва курсовете по актьорско майсторство във френската столица, дебютирайки скромно в театъра, радиото и естрадата.
      Пътят му към успеха е дълъг и труден. Ако и филмографията му да включва 137 заглавия!
      Пречи му войната, следвоенната разруха, конкуренцията в бранша. През 40-те и 50-те години на миналия век на мода са романтичните герои на Жерар Филип, сменени от агресивните аутсайдери и конформисти на Делон и Белмондо, а в комедията продължава да господства конската физиономия на Фернандел.
      Дебютира през 1945 г. в „Изкушението на Барбизон” на Жан Стели, но за Дьо Фюнес ще се заговори едва през 50-те години след участията му в „Преминаване през Париж” (1956), където разбира какво означава да те режисира майстор като Клод Отан-Лара и особено след премиерата на „Мъжете мислят само за това” (1953) и „Ни чул, ни видял” (1958), в които Ив Робер му посочва каква звездна слава го очаква, ако работи с подходящи сценаристи, постановчици и екранни партньори, а самият той е в главната роля.
      Славата го спохожда след като се среща с режисьорите Жерар Ури, Жан Жиро и Андре Юнбел, негови партньори стават асове като Бурвил, Мишел Галабрю, Жан Маре и Жан Габен и след като в неговите екранни съпруги разпознаваме Клод Жансак и Ани Жирардо.
      Продължавайки традициите на нямата бурлеска Дьо Фюнес ориентира актьорската си техника към силно преувеличени мимически и гротескни жестове и към добре познатите за феновете му словесни избухвания, след които очаквахме буквално взривяване на киноплатното.
      Той успява да си изработи ефективна и безотказно действаща маска на самоуверен и импулсивен малък човек, действен и хиперактивен и постигащ на всяка цена своята цел.
      Някои търсеха в образите му грубовата критика на френския буржоа от епохата на Де Гол, Помпиду и Жискар д~Естен, но тази претенциозна формулировка не отговаря на истината.
      Защото героите на Дьо Фюнес са предимно тарикати и пробивни хора на властта, с които средностатистическия зрител се идентифицира бързо навсякъде по света.
      Това усетиха бързо и неговите продуценти и от 1963 г. започнаха да бълват специално за него филм след филм, докато внезапната му смърт не спря свръхдоходоносното предприятие.
      Филмите на Дьо Фюнес бяха изключитерно популярни у нас до 1990 г. Нещо повече - те се внасяха редовно и се пускаха непрекъснато по екраните в цялата страна и всяко дете у нас знаеше кой играе инспекторите Крюшо и Жув.
      В последните години повечето от най-добрите му творби бяха преиздадени на DVD, с тях се запозна и новата аудитория, за която Луи дьо Фюнес е също познато име от неделната следобедна прожекция по националната телевизия bTV.
      По-старото поколение си спомня с носталгия за трилогията „Фантомас” (1964-67) на Андре Юнбел, за шестте полицейски филма на Жан Жиро, заснети между 1964 и 1982 г., както и за най-популярните му комедийни достижения в „Глупакът” (1965) и „Голямата разходка” (1966) на Жерар Ури.
      В тази група лично аз бих поставил още „Такси, циганска количка и корида” (1958) на Андре Юнбел, „Капитан Фракас” (1960) на Пиер Гаспар Уи, „Хвърлил топа” (1963) на Жорж Лотнер, „Големият ресторант” (1966) на Жак Бенар, „Човекът-оркестър” (1970) и „Кацнар на едно дърво” (1971) на Серж Корбер, ”Женихът” (1963), „Хвърлете банката във въздуха!” (1963), „Голямата ваканция” (1967), „Скъперникът” (1980) и „Зелева супа” (1981) на Жан Жиро, „Малкият гмурец” (1967) на Робер Дери, ”Оскар” (1967) и ”Замразеният” (1969) на Едуард Молинаро, „Крилце или кълка” (1975) и „Раздорът” (1978) на Клод Зиди, ”Броненосецът” (1968) на Дени де ла Пателие, както и „Лудостта на величията” (1971) и „Приключенията на равина Яков” (1973) на Жерар Ури.
      Това са всъщност и най-добрите комедии на френския цар на смеха, които зрителите продължават да гледат и да се превиват от смях при всяка поява на техния екранен любимец.
      Те не се интересуват дали това са произведения на изкуството, а доколко филмите са сръчно заснети, с вкус и стил.И най-вече дали в тях има смях.
      Наистита има-като от водопад.
      А смехът е толкова дефицитен днес, когато дори наследника на Дьо Фюнес Пиер Ришар вече не снима нищо стойностно.
      И може би затова се връщаме към първоизвора и гледаме до безкрай незабравимите ленти на Дьо Фюнес.
      Които нямат остаряване и привличат все нови и нови поклонници за каузата на доброкачествения комедиен филм.