Наближавайки заника на живота си, легендата Клинт Истууд продължава да ни изненадва с все по-добри и качествени филми.
      Така той все по-категорично се утвърждава като класик на американското кино и като един от неговите последти могули.
      Истууд е актьор-звезда от 45 години, а режисира филми от 38.
      За този период е заснел 32 заглавия, като напоследък усилва темпото и представя по две творби на година.
      През 2006 г. реализира дилогията „Флаговете на бащите ни” и „Писма от Иво Джима”, а през 2008 г. ни поднася последователно „Подмяната” и „Гран Торино”.
      И двата са заснети с изискан вкус, на изключително ниво, в традициите на добре разказаните и завладяващи истории, в които няма умопомрачителни компютърни графики и специални ефекти, но за сметка на това са налице разтърсващи сюжети, мотивиран критичен патос,стабилна режисура и впечатляващи актьорски постижения.
      В „Подмяната” зад привидно стандартната драма за подмененето дете на една самотна майка – Кристин Колинс – Анджелина Джоли, Истууд разкри непривлекателната същност на мегаполиса Лос Анджелис от 1928 – 1930 г., затънал в корупция, измами, полицейска и политическа некомпетентност и репресиращ сурово противниците на порочната система.
      Вместо очарователно ретро, разкриващо „доброто старо време”, режисьорът изследва позорното ежедневие в края на „джазовата епоха”, в което е най – важното да си упорит в прследването на истината и да си готов да платиш скъпата цена за нейното отстояване.
      Връщайки се 80 години по-късно в днешна Америка, погледът на Истууд е още по-суров и мрачен.
      В „Гран Торино” неговият герой Уолт Ковалски е ветеран от корейската война, саможив и себеичен старец - вдовец, доживяващ дните си в Мичиган, неразбиран както от двамата си синове, така и от съседите си – емигранти-виетнамци.
      В добавка комплексираният Тао - Би Ванг, под давление на братовчед си мафиот, се опитва да открадне прочутата му кола „Гран Торино”, произведена през 1972 г. ...
      Сценаристите Ник Шейк и Дейв Йохансон вместо жестока разправа с нещастното хлапе правят хитър завой, след който двамата самотници се сприятеляват.
      Уолт става наставник на Тао, замествайки липсващия му баща и сам получава удовлетворение, когато до него застава близко и разбиращо го човешко същество.
      Консервативният бивш военен с усилия изтръгва от себе си капка по капка расовите предразсъдъци към жълтата раса, за да открие на финала, че хората са всъщност само добри и лоши, спазващи и нарушаващи закона и нормите на нормалното поведение.
      И че най-важното е в решаващия момент да заемеш местото си на закрилник на слабите, спасявайки техния живот и бъдеще.
      Истууд е суров реалист и финалната екшън-сцена го доказва за сетен път.
      Заснета от Том Стърн като мрачен и кървав дуел, тя органически се вписва с реалистичаната стилистика на повествованието, без да прибягва до лековат и кървав хепи енд в стил „Мръсният Хари” (1971) на Дон Сийгъл.
      „Гран Торино” започва и завършва с погребална церемония.
      Но докато първата е частна и лична, касаеща само Уолт Ковалски, току-що овдовял, то втората е натоварена с дълбок подтекст.
      Смъртта на Ковалски е опит за събиране на разпиляната фамилия, но и пример за общността в квартала как трябва да се противодейства на насилието и престъпността – със силата на индивидуалния личен пример и саможертва, без която полицията не би поела функциите, с които е обществено натоварена.
      Как всичко това прилича на родната действителност и колко горчиво-актуални са внушенията на големия постановчик!...
      За втори път при гледането на негов филм през 2009 година разбрах, че значимият филм днес задължително трябва да притежава магическа сила, предизвиквайки силни емоции.
      „Гран Торино” е такъв ярък пример.
      Затова и въздействието му е безотказно силно!

---

„Гран Торино“, САЩ, 2008 г., 116 мин., реж. Клинт Истууд