Харесвам белетристиката на Христо Карастоянов и ценя постиженията му като романист. Чел съм с наслада както „Смъртта е за предпочинате“ (2003), така и „Аутопия: другият път към ада“ (2004). Отделно изтъквам приносът му в историографията с оригиналното му изследване „Записки по исторически наивизъм“ (1999). По тази логика бе съвсем естествено да прочета и последния му роман „Паякът“ (2010). Очаквах нестандартен поглед върху нерадостното ни битие и надеждите ми се оправдаха напълно. Писан между 2006 и 2009 г., той е горчиво-иронична хроника на тъжното пропадане на един средностатистичен българин. Той е провинциалист, единак, озлобен от мръсните правила на безкрайния ни преход, с неспокоен дух и търсещ брод за себе си. На него му е скучно и душно в малка България. Авантюристичният му порив го отвежда в Босна, срещайки го с небезизвестните Радко Младич и Радован Караджич, с тигрите на Таркан. Обръгва на кръв и средновековни балкански братоубийства, странства из Гърция в търсене на родовия си корен, кръстосва на длъж и шир родината, сменайки хотели, немил-недраг, нечакан от никого. Досущ като паяк в своята паяжина. Този мълчалив и анонимен субект има свой кодекс на честта. Той мрази началниците, управниците, мутрите и силово наложените бизнесмени. Затова изтръгва гръкляна на самозабравилия се местен богаташ Петър Драголов. По тази причина убива и нещастния Димитър, екслюбовника на фаталната тръпка на Драголов Семира. В манталитета и поведението на Паяка е вградено бунтовното и безнадеждно време на 60-те години на миналия век. Не случайно посещава Чехословакия в разгара на дейността на „Харта`77”, следейки отблизо протуберансите на реалния соц, помни хитовете на Джоун Байез, „Бийтълс” и „Ролинг стоунс”, мрази лъжите и холивудските бози и е свикнал да се оправя в живота по самобитен начин. Паякът е сродник на Чакала от известния роман на Фредерик Форсайт от 1972 г. Той е неоценен, неразбран, сам. Изключителен профи, готов да осъществи безупречно всяка мокра поръчка, действащ само при крайна необходимост, без излишни емоции, но със смъртоносна ефективност. Затова и оцелява в Босна, а у нас за него е детска играчка да се измъкне от капана на полицейския комисар Петко Стоев. Той си остава докрай неразкрит и неуловим, готов за нови акции и вендети. Отвореният финал стряска като стотиците неразкрити извършители на поръчковите убийства у нас, а същевременно е и знак за евентуално очаквано продължение. Дали Христо Карастоянов ще заработи според изискванията на пазара да пуска добавки на успешния пилотен роман е отделен въпрос. Лично аз не съм убеден, че ще се впусне в подобна авантюра. Важното е друго. За 60-та си годишнина си той е създал силен и качествен роман. Суров и правдив поглед към сивия ни делник, в който господства незабравимия злодей Паяка – извънредният и пълномощен посланик на смъртта и възмездието, което толкова ни липсва напоследък...

---

Христо Карастоянов. Паякът. Изд. „Жанет-45“. Пловдив, 2010, редактор: Виктор Самуилов