С тази констатация на Радослав Порушев съм напълно съгласен. Както и с другия неутешителен факт – у нас и писането не е за всеки.
      Трябва да си адски амбициозен и самовзискателен, за да станеш по-добър от учителите и от самия себе си.
      Нужно е да си фен на тоталното писане – без компромиси, милост към читателя, политическа коректност и съобразяване с пазарната конюнктура.
      И още – писането трябва да е автономен свръхценен креативен акт, неподчинен на никакви законови и творчески основания.
      Тогава можеш да дадеш най-доброто от себе си и да докажеш, че си сред най-перспективните днешни български прозаици, формирани от дивата носталгия и праксис на 90 – те години на миналия век
      Точно като Парушев и неговият сборник с разкази „Животът не е за всеки” (Изд. „Сиела“, 2011).
      Не крия, че чета с удоволствие всяка негова книга, като харесвам особено неговите разкази, защото смятам, че там са концентрирани усилията му и именно в късата проза проличава майсторлъка на всеки автор.
      За „Животът не е за всеки” Радослав Парушев се е готвил пет години.
      И ако това не е пример за художествена взискателност!
      Тук има и лежерни, майтапчийски истории, и такива, писани под знака на Голямата Криза.
      Получил се е наистина цветен, многолик и многопланов сборник, в който Изтокът и Западът си дават парадоксална среща на Моста на влюбените до НДК, Борхес се конкурира с Маркес и Еймис, а над тях прозират образите на Умберто Еко и Фьодор Достоевски.
      Шарен и магичен свят, изпълнен с болка, абсурди, копнежи, черен хумор и горчиви размисли за живота.
      При това споделени от един привелегирован свидетел и хроникьор на абсурда, в който живеем, правещ се на поамериканчен юпи, но оставайки си тъжен и суров регистратор, тъй като в „чудовищното многообразие от светове и вселени в човешките глави всеки път ме навяваше на извода, че човек не би трябвало чак толкова да си дава зор и да се спича, че всичко е временно, особено пък разните му там битови неудобства, но въпреки бездните от истина, които ме обливаха от всеки чифт човешки очи, аз се сривах и изправях, сривах и изправях като в промеждутъците между сриванията не преставах да страдам за себе си и така – до отредения ми край” .
      Подобно на Стефан Кисьов, и Радослав Парушев експонира личните си преживявания, превръщайки житейските си преживелици в обект на изкуството.
      В добавка той лансира упорито лайф стайл писането, съчетан с ресурсите на тв риалити шоу.
      В този му акт има висока доза самочувствие и нарцисизъм, но същевременно и железен самоконтрол спрямо границата на допустимото (само)вмешателство в личното пространство, превърнато в част от художествената проза.
      Парушев е много талантлив художник.
      Той умее едновременно да превърне един банален виц в пълноценен творчески акт („Лафа на годината”, „Железният конус”, „Илюзия без заглавие”), да погледне с горчива ирония на лични неблагополучия, които биха имали летален изход за него („Единайсети август 2008 г.”), да разкаже непосредствено и завладяващо „Коледна приказка за кризата”, да сърфира до нивото на скверна приказка („Брутално”), да докаже, че може да сътвори и стойностен романтичен разказ („Камелия”), да си премери силите с класиците, творили векове наред по вечната тема за Христовата саможертва – при това съвсем непринудено , но пък зашеметяващо въздействено - „Веднъж в петък”, да създаде много силни текстове, тежнеещи като обем, образна характеристика и внушение към новелата, много труден и изплъзващ се за стойностна реализация жанр, в който постига категорични успехи – „Пътят на Карлито”, „Help!”, „Сриване Сриване”, като по мое лично мнение „Животът не е за всеки” предлага на вниманието ни поне три шедьовъра – „Камелия”, „Веднъж в петък” и „Help!”, с които Парушев доказва по безспорен начин, че е майстор на разказа и че постига забележим качествен напредък след достигнатото в „Никоганебъдинещастен” (2004) и „Projekt Gigamono” (2007).
      Размишлявайки върху новата му книга се замислих дали той има нужда от обговаряне и шумотевица или вече си е самодостатъчен и популярен, за да разчита само на името си.
      Понеже съм реалист, смятам, че дори и да се възприема като местна литературна знаменитост, Парушев ще има нужда от критичен анализ и изследване на творчеството му.
      Той е във висша степен нестандартен прозаик, еднакво добър и като разказвач, и като романист („Преследване“, 2005, „Progekt Dostoevski“, 2009), но смея да твърдя, че се нуждае от подходяща среда за адекватното възприемане на неговите книги.
      Обичащите стила му, умело и парадоксално съчетаващ културни напластявания, просторечие, тарикатски жарго, проникновени наблюдения и трагикомични обобщения, ще останат максимално удовлетворени от досега с неговия свят.
      Останалите просто ще го отминат с цветисти ругатни.
      Но истината е, че той не оставя никого равнодушен.
      А амбицията му да бъде „по-добър писател от себе си“ заслужава нашите искрени адмирации.

---

Радослав Парушев. Животът не е за всеки. Изд. „Сиела“. София, 2011.