26 години след като българинът от канадски произход Тодор Кочев даде старт на знаменитата поредица за Рамбо и две след като Сталоун приключи работата си по другата си прочута серия - за Роки, доживяваме краят на сагата и за Джон Рамбо.
      Две десетилетия след излизането на третата част, след края на студената война и в разгара на борбата със световния тероризъм.
      За разлика от четвъртия филм за Индиана Джоунс при „Рамбо 4” няма свръхочаквания.
      Сталоун не се причислява към арт феномените и неговите опуси се възприемат еднозначно като продукт на масовата култура.
      Въпреки героичните му опити да се измъкне от щампата на мускулестия мълчалив и малоумен мачо със златно сърце, готов на подвизи на ринга и в джунглата, публиката по света иска да гледа Силвестър Сталоун именно в това му амплоа.
      Той е много повече от тази щампа и значително по-интелигентен от представата, която експонира за себе си в своите екшъни.
      Да не забравяме, че той рисува прилично, че прие риска да пее - при това много добре -в дует с Доли Партън във „Фалшивият диамант” (1984), че умее да пише интересни сценарии - освен двете свръхпопулярни поредици, той е сценарист и на „ФИСТ” (1978) и „Състезанието” (2001), както и на два от по-старите си режисьорски опита - „Райската алея” (1977) и „Да оцелееш” (1983), че е и много добър постановчик - втора, трета, четвърта и шеста серия на „Роки” и четвъртата на „Рамбо” са негово дело, а през тази година се представя и с още един телевизионен филм „Прословутият”, че е еднакво успешен и като комик – „Спри или мама ще стреля”(1992), и като трагик - „Копланд” (1997), че помогна в озвучаването на анимационния хит „Анц” (1998)...
      Това е безспорно така, но за масовата публика по света той е просто Роки - за първия филм дори взе „Оскар” за сценарий за 1976 г. (!) и Рамбо.
      Каквото и да правеше друго в своята кариера, както и да се мъчеше да психологизира и проблематизира дори екшъните си - „Разрушителят” (1993), „Специалистът” (1994), „Атентатори” (1995), „Дневна светлина” (1996), „Законът на Картър” (2000), той постигна най-големия си успех с двата си знакови образа.
      Този факт безспорно го е измъчвал и изпълвал с тъга, тъй като никой актьор не желае ограничаване на възможностите си и вкарване на таланта му в рамки, посочени от редовия зрител.
      Никой, включително и Сталоун.
      Но явно накрая и той се е примирил със своеобразния диктат и е приел правилата на играта.
      Преди да се пенсионира Сталоун поднесе на феновете си края на епопеята за Роки, която се оказа интересна, професионално изпипана и пълна с емоции, а сега ни изненадва приятно и с „Джон Рамбо”.
      За създаването на този филм и ние имаме частична заслуга, тъй като специалните ефекти и част от мунициите са дело на родните специалисти от „Ню имидж” София.
      Но безспорно това е гала - спектакъл на самия Сталоун.
      В „Джон Рамбо” той е сценарист, заедно с Арт Монтерастели, постановчик и изпълнител на централната култова роля.
      Той подбира екипа си безпогрешно - от монтажиста Шон Албълтън и сценографа Франко Джакомо Гарбоне до оператора Глен Макферсън, пресъздал убедително като художник - баталист кървавата схватка в бирманската джунгла (иначе снимана в Тайланд) и композитора Брайън Тайлър, натоварил повествованието с очакваните елегично-драматични композиции.
      Този път Сталоун не робува на конюнктурата и не изпраща героя си на борба с комунистическата опасност във Виетнам или Афганистан.
      Сега на дневен ред е спасяването на хуманитарна мисия в Бирма, в която военните водят 60 годишна кървава гражданска война със своите селяни, колейки и разстрелвайки ги с рядка азиатска жестокост.
      Както в началото на всеки епизод и в четвъртия Джон Рамбо е в запаса, лови риба и снабдява изобретателните търговци със змии, необходими за местните шоу-програми.
      Той няма намерение нито да спасява света, нито да се бори с поредното световно зло.
      Любопитното е, че за да се отправи с лодката си на последното си толкова опасно и кърваво приключение го стимулира красивата мисионерка Сара Милър - Джули Бенц, по която Рамбо опасно се увлича.
      Уви, очакванията ни за незабравим романс, не се оправдават.
      След като си свършва кървавата и опасна работа, спасявайки мисията чудотворно, избивайки войниците, начело с кръвожадния им командир Тинт – Маунг Маунг Кил, той разбира, че сърцето на Сара е запазено за нейния колега Майкъл Бърнет - Пол Шулце.
      Какво му остава на Рамбо, освен да се прибере в родината си и да се помири и с нея.
      С печален поглед безмълвният Сталоун се завръща в бащиното ранчо в Хуви, Аризона и осъзнава, че повече няма да е герой, че вече никой няма нужда от него и че бъдещето му е свързано със самотното отглеждане на коне.
      Този път Рамбо - Сталоун става победител по неволя.
      Но остава неразбран - и от мисионерите, и от Сара, и от публиката.
      Затова на екрана Рамбо - Сталоун е оттегчен и мълчалив през по-голямата част от 90-те минути екранно време и след като си свършва задачата, бърза да се завърне в родната си ферма и окончателно да се скрие от света.
      Признавам си - такъв развой на историята може да ни поднесе само Сталоун.
      Дори и в този филм - и именно в него, той доказва, че е голям актьор и постановчик, който знае какво очаква потребителя от него – екшън и пак екшън, но в същото време индиректно му поднася и своето презрение, доказвайки за пореден път, че е сред нестандартните американски кинозвезди.
      Които остаряват с достойнство и имат право на вето при определяне развоя на своята кариера.

---

„Рамбо“, САЩ, 2008 г., сценарист и режисьор: Силвестър Сталоун, 93 мин.