Винаги се сещам за прочутия филм на Хенри Хатауей от 1970 г., когато гледам представителните изяви на една от легендите на американското китно през последните близо 5 десетилетия Робърт Редфорд.
      По принцип не пропускам филм с негово участие, тъй като самото му включване в определен проект е вече белег за престиж и класа.
      Редфорд не допуска куриозни гафове в кариерата си още от времето, когато стана звезда с „Преследването“ (1966) на Артър Пен, тъй като винаги прецизно подбира сценариите и постановчиците, с които работи.
      А това вече говори за вкус и критерий, за истински характер.
      А такъв Робърт Редфорд проявява през целия си живот.
      Той е продукт на типично средно американско семейство, трудно адаптиращ се към заобикалящата го среда, заради буйния си и непримирим нрав.
      Още от ранна младост се посвещава на изкуството и със спечелената бейзболна стипендия изучава живопис в Колорадския университет, след което следва и в Академията за драматични изкуства в Ню Йорк.
      Редфорд става знаменитост през 60-те години, време, изпълнено с много борбена риторика, либерални попълзновения, романтика, свободна любов, наивитет и естествено демонстриран нонконформизъм.
      Робърт Редфорд е щастливец и заради това, че има свои режисьори, на които в най-голяма степен дължи възхода и изключителната си кариера - Джордж Рой Хил и Сидни Полак.
      Той съчетава изключителните физически качества с тези на героите си, винаги сдържан, концентриран, с непрекъснат стремеж към самоусъвършенстване и амбиция да даде най-доброто от себе си.
      Изцяло е погълнат от ролята си и забравя, а заедно с него и ние, че играе.
      Към него съдбата е изключително щедра и благосклонна.
      Той не познава позора на творческия провал, на грубата грешка, на необоснования избор - нито като актьор, а още по-малко като режисьор.
      А е рискувал и с трудни, и с неблагодарни проекти.
      В този аспект винаги ме е респектирал със своята отговорност и с безпогрешния усет за подбора на ангажиментите си и за умелото насочване на артистичната си кариера.
      Робърт Редфорд е майстор на овладения жест и премерената мимика, на тънко нюансирания образ.
      Той е еднакво убедителен и като нарочената жертва Бъбър Рийвс в "Преследването" (1966) на Артър Пен и младия Уилям в "Кажете им, че момчето Уили е тук" (1970) на Ейбръхам Полонски, и като чаровен съпруг в "Бос в парка" (1967) на Джим Сакс, и като симпатичен бандит и измамник в "Бътч Касиди и Сънданс Кид" (1969) и "Ужилването" (1973) на Джордж Рой Хил, и като благороден герой в "Кандидатът" (1972) на Майкъл Ричи, "Великият Уолдо Пепър" (1975) на Джордж Рой Хил или "Цялото кралско войнство" (1976) на Алън Пакула.
      Такъв монолитен е и като знаковия ретроперсонаж Великия Гетсби от едноименния епос на Джак Клейтън от 1974 г., като смелия американски офицер във военната драма "Един мост повече" (1977) на Ричард Атънбъро, като изкусителния милиардер в нашумялата мелодрама на Ейдриън Лайн "Неприлично предложение" (1993), като легендарния бейзболист в "Роден талант" (1984) на Бари Левинсън или като мастития и храбър телевизионен бос, загинал на поста си в "Поверително и лично" (1996) на Джон Авнет.
      Робърт Редфорд се утвърждава колкото изненадващо, толкова и закономерно като един от най-добрите американски кинопостановчици, вървейки уверено по пътя към славата, очертан от великия му колега Клинт Истууд.
      Още с дебюта си "Обикновени хора"(1980) той печели "Оскар" за най-добър филм и режисура, а се налага безапелационно със следващите си значими творби "Фасулената война" (1988), "Там тече река" (1992), "Тв състезание" (1994), "Повелителят на конете" (1998) и "Легендата за Багър Ванс" (2000), радващи се на шумен успех сред публиката и подобаващ резонанс сред специалистите по света.
      Напоследък той разрежда участията си в киното, но независимо дали режисира себе си като лечителя Том Брукър в "Повелителят на конете" (1998), или е непокорният полковник Юджийн Ървин в затворническата драма на Род Лури "Последният замък" (2001), незаменимият профайлър Нейтън Мюр в "Шпионски игри" (2001) на Тони Скот, похитеният бизнесмен Уейн Хейс в драмата на Петер Ян Брюге "Катарзис" (2003), опърничавият свекър на Дженифър Лопес в "Недоизживян живот" (2005) на Ласе Халстрьом или си позволява лукса да озвучава кон (!) в прелестната мелодрама на Гари Виник „Паяжината на Шарлот“ (2006), Редфорд е винаги на висота, работейки със завиден ентусиазъм и перфектен професионализъм.
      Редфорд не би изневерил на характера си, ако не бе създал прочутия институт "Сънданс" с не по-малко знаменития си кинофестивал, чрез който финансира алтернативното и авангардно щатско кино на младите и прохождащите таланти.
      Робърт Редфорд - този щедър и необикновен талант!
      Той можеше да се утвърди само в американското кино с неговите неизчерпаеми възможности, но и железни правила, без чието спазване нито едно филмово величие не получава място сред титаните на целулоидния свят.
      Днес кариерата на Робърт Редфорд е в своя зенит. Независимо, че на 18 август става на 70.
      Той е все така привлекателен и безупречен на екрана.
      Годините оставят и върху него неизбежния си отпечатък, но играта му е все така въздействена и уверена, както след дебюта му във „Войната също е лов“ (1961) на Сидни Полак, творецът, разкрил най-пълно потенциала му в "Забранена собственост" (1966), "Джеремая Джонсън" (1971), "Такива, каквито бяхме" (1973), "Трите дни на Кондора" (1975), "Електрическият конник"(1980) , "Извън Африка" (1985), "Хавана" (1990)...
      Редфорд наистина остарява с царствено великолепие. Повече от очевидно е, че го очакват още предизвикателства и нови успехи.
      Докато му стигнат силите за превземането и на последния замък на злото...