С "Роки Балбоа"(2006) приключва една легендарна сага.
      С нея Силвестър Сталоун стана суперзвезда и спечели преди 30 години единственият "Оскар" за сценарий в кариерата си.
      Цялата поредица от 6 филма излиза в продължение на три десетилетия, като първите четири епизода, появили се съответно през 1976, 1979, 1982 и 1985 г. се радват на изключителен успех по света.
      Сталоун засне втория, третия и четвъртия филм, но тежко катастрофира с петата част, появила се през 1990 г., която бе режисирана непохватно от родоначалника на сагата Джон Авилдсън.
      Това наложи 16 годишната карантина, през която всички фенове смятаха, че историята е приключила. Че е без потенциал за по-нататъшно развитие и че трябва да отиде в архива.
      Не на това мнение бе самият Силвестър Сталоун. Той вярваше в щастливата звезда на своето най-популярно постижение и реши през 2006 г.отново да го възкреси за живот.
      Напук на скептиците и против всякаква логика.
      Сталоун отново надяна боксовите ръкавици и в амплоато си на сценарист, режисьор и водеща звезда, разчитащ на оператора Кларк Матис и композитора - ветеран Бил Конти, излезе на ринга, за да спечели отново зрителската любов.
      Трудно, с много усилия и жертви той победи и направи чудото.
      Създаде успешен хит и отново възроди замрялата си кариера, която съвсем бе зациклила след "Такси 3" и "Сръчни ръце".
      За да се разбере адекватно "Роки Балбоа" задължително трябва да се познава основно поредицата.
      Зрителят, който гледа само шестия филм трудно би схванал патоса, тръпката и митологията, наречена "Роки".
      Вярно е, че такова кино дори в САЩ - емоционално, тромаво, човешки чисто, непокварено, е вече демоде.
      Но Сталоун упорито се придържа към правилата, установени от първия и най-успешен "Роки" от 1976 г. и 30 години по-късно стриктно и скрупольозно възстановява именно този модел на филмово повествование, който му донесе най-голям успех.
      Този път, поучен от провала на "Роки 5", той не приземява и не принизява прекомерно боксовата история, като мачът със световния шампион Мейсън Диксън все пак е пресъздаден като бляскаво шоу, проведено в Лас Вегас, под погледа не на кого да е, а на самия Майк Тайсън...
      Всъщност с "Роки Балбоа" Сталоун създава за пореден път разпознаваема, но добре работеща и действаща филмова метафора, която в най-голяма степен се припокрива с неговата собствена филмова съдба.
      Ясно е, че и за него този филмов проект е важен за завръщането в "А" отбора на Холивуд на 60 години, но в случая пред "Оскара" и пълната победа, той предпочита най-вече възродената зрителска любов.
      Точно това, което и спечелва честно и почтено в 10-рунтовия кървав мач неговият екранен двойник, който, губейки по точки с 1:2, си връща възхищението и обичта на многобройните си почитатели в САЩ.
      А има ли нещо по-важно за всеки уважаващ себе си спортист?
      Без да достига класата и нивото на оригинала от 1976 г. "Роки Балбоа" е добре премислена и заснета спортна мелодрама, която връща на екрана чистата емоция и вярата, че не само малкият, но и възрастният човек, вярвайки в собствените си сили и благодарение на своя шанс, може да постигне чудеса в живота.
      Това безхитростно послание е представено максимално атрактивно, като са използвани както кадри от старите епизоди, така и накъсано-задъхан монтаж, който е запазена марка по - скоро за Тони Скот, като не забравяме и така модното преливане на черно-бялото в наситено - драматичното цветно изображение.
      Във филма се чувства липсата на Талия Шайър.Със своето непосредствено и сдължано - чувствено изпълнение на редова американска домакиня, тя печелеше безапелационно симпатиите ни и бе органичното допълнение на малко скучния, стандартен и емоционално уязвим Сталоун - Балбоа.
      Лично аз приемам решението на постановчика да прогребе Ейдриън с амбицията му да даде нова свежа насока на личния живот на Роки по посока на зараждащата се връзка между него и управителката на ресторанта му Мария.
      Жалкото е, че Жералдин Хюз просто няма харизмата на Шайър и не може да запълне нейното отсъствие.
      Подобна е участта на Мило Вентимиглиа, представящ ни сина на Роки - Робърт. Младият актьор е скован и неуверен в обкръжението на митичния си екранен партньор и едва в сцените на двубоя с Диксън се отпуска и загатва за скрития си творчески потенциал.
      След Карл Уедърс, претворил навремето легендарния Аполо Крийд , сега щафетата поема Антонио Тарвер като непобедимия шампион Мейсън Диксън.
      Тарвер играе нахъсано и амбициозно и пресъздава неклиширан образ на амбициозен и мотивиран професионалист, който пред респекта към боксовата икона предпочита парите, и, давайки всичко от себе си, успява да го победи в приятелския мач в столицата на хазарта.
      Силвестър Сталоун не се страхува да представи своя Роки като остарял, напълнял и сбръчкан ветеран.
      Както в добрите стари времена около него се върти и го провокира родинината Поли - големият характерен актьор Бърт Янг - единствен оцелял от стария състав на поредицата и както в предишните епизоди през първия час Сталоун - Роки ни занимава с миналото и с личните си проблеми, докато дойде моментът на истината - битката с Мейсън Диксън.
      А тя е прсъздадена с изумителна хореография и виртуозна зрелищност, напомняща за най-добрите мигове на прочутата серия.
      И още нещо - Сталоун е решил да се въздържа от фантазии и недомислици и независимо от явните намеци за скандалния мач между Ивендър Холифийлд и Майк Тайсън решава да остане в реалистичните рамки и да даде възможност на действащия шампион да защити реномето си.
      Което пък е по-почтено и по-убедително...
      Колкото и да бях скептично настроен към този проект, изгледах "Роки Балбоа" с интерес, който към финала премина в позабравен през годините екстаз.
      Филмът ме спечели и вдъхнови.
      Отново заработи магията, наречена "Роки Балбоа".
      Може би съм пристрастен, може и да съм прекалено лично обвързан с тази поредица, но и аз като боксовият коментатор мога да кажа с чиста съвест:"Гледах го, израствайки и съм негов голям фен".
      А сега Сталоун и не ме разочарова, както през 1990-та.
      Какво повече мога да искам от него?